По това време Дънстън Торн беше осемнайсетгодишен и не беше романтик.
Имаше коса с цвят на кестен, очи с цвят на кестен и лунички с цвят на кестен. Беше среден на ръст и говореше бавно. Имаше чаровна усмивка, която огряваше лицето му отвътре, и мечтаеше, когато се впускаше в мечти на бащиното си пасище, да напусне Стената и целия й непредвидим чар и да отиде в Лондон или в Единбург, или в Дъблин, или в някой друг голям град, където нищо не зависи от това откъде духа вятърът. Работеше във фермата на баща си и не притежаваше нищо освен къщичката в края на имението, която му бяха дали родителите му.
Този април в Стената бяха дошли посетители за панаира и Дънстън им завиждаше. Странноприемницата на г-н Бромиос „Седмата сврака“, която иначе представляваше лабиринт от празни стаи, се беше препълнила още преди седмица и чужденците вече наемаха стаи във фермите и къщите и плащаха за квартирите си със странни монети, с билки, с подправки и дори със скъпоценни камъни.
С приближаването на деня на панаира се възцаряваше атмосфера на все по-голямо очакване. Хората ставаха по-рано, брояха дните, брояха минутите. Пазачите на пролуката бяха нетърпеливи и изнервени. Сред дърветата оттатък поляната бродеха фигури и сенки.
В „Седмата сврака“ Бриджит Комфрей, която почти всички смятаха за най-красивата мома в селото за всички времена, наливаше масло в неприязънта между Томи Форестър, с когото я бяха виждали да излиза миналата година, и един едър мъж с тъмни очи и малка дърдореща маймунка. Мъжът почти не говореше английски, но се усмихваше изразително всеки път, когато Бриджит минеше покрай него.
Редовните посетители на кръчмата в странноприемницата седяха на разумно разстояние от чужденците и си говореха:
— Само веднъж на девет години е.
— Казват, че едно време бил всяка година в средата на лятото.
— Питай господин Бромиос. Той знае.
Г-н Бромиос беше висок и кожата му беше с маслинен цвят; черната му коса беше много къдрава и очите му бяха зелени. Когато момичетата от селото се превръщаха в жени, обръщаха внимание на г-н Бромиос, но той не им връщаше вниманието. Говореше се, че бил дошъл в селото преди доста време като посетител. Но беше останал; и виното му беше толкова добро, че местните нямаха нищо против.
В кръчмата се разгоря шумна свада между Томи Форестър и тъмноокия мъж, чието име се оказа Алум Бей.
— Спрете ги! За Бога! Спрете ги! — крещеше Бриджит. — Отиват отзад да се бият за мен! — И чаровно тръскаше глава така, че светлината от лампите да се отразява в съвършените й златни къдрици.
Никой не понечи на спре мъжете, макар доста местни и чужденци да излязоха отзад да зяпат. Томи Форестър си съблече ризата и вдигна юмруци. Чужденецът се изсмя, изплю се на тревата, хвана дясната ръка на Томи и го просна на земята. Томи се изправи и се нахвърли върху чужденеца. Успя да го халоса по бузата, преди да се озове с лице в калта с изкарай въздух. Алум Бей седеше отгоре му, хилеше се и говореше нещо на арабски.
Ето толкова бързо и лесно свърши схватката.
Алум Бей стана от Томи Форестър, отиде при Бриджит Комфрей, поклони й се ниско и се усмихна с белите си зъби.
Бриджит не му обърна никакво внимание и изтърча при Томи.
— Какво ти направи този, сърце мое? — попита, избърса калта от лицето му с престилката си и продължи да го нарича с най-мили слова.
Алум Бей се върна заедно със зяпачите в кръчмата и когато Томи също се върна, благородно го почерпи с една бутилка „Шабли“ от запасите на г-н Бромиос. И двамата не бяха много сигурни кой е победителят и кой е победеният.
Тази вечер Дънстън Торн не беше в „Седмата сврака“: той беше практичен момък и от половин година излизаше с Дейзи Хемпсток — мома от сходно потекло. Разхождаха се вечер из селото и обсъждаха теорията на сеитбообращението, времето и други такива разумни теми; и по време на тези разходки, неизменно в компанията на майката на Дейзи и по-малката й сестра, които вървяха на благоприличие разстояние от шест крачки зад тях, от време на време се споглеждаха обично.
Пред вратата на Хемпстокови Дънстън спираше, покланяше се и си вземаше довиждане.
А Дейзи Хемпсток си влизаше у дома, сваляше си бонето и казваше:
— Толкова ми се иска господин Торн да ми предложи женитба. Сигурна съм, че татко няма да има нищо против.
— И аз съм сигурна — отговори майката на Дейзи тази вечер и също си свали бонето и ръкавиците и отведе дъщерите си в стаята за рисуване, където един много висок джентълмен с много дълга черна брада седеше и подреждаше багажа си. Дейзи, майка й и сестра й размениха няколко любезни думи с джентълмена (който почти не говореше английски и беше пристигнал преди няколко дни). На свой ред квартирантът им се изправи, поклони се и се зае отново със странните си дървени предмети — продължи да ги сортира, подрежда и лъска.
Беше хладен този април, хладен с неохотата на английската пролет.
Чужденците пристигаха по тесния път през гората от юг; заемаха стаите за гости, настаняваха се в оборите и плевниците. Някои вдигаха шарени палатки, други пристигаха със собствени фургони, теглени от големи сиви коне или малки дългокосмести понита.
Под дърветата в гората имаше килими от камбанки.
На сутринта на 29-и април Дънстън Торн беше дежурен при пролуката в стената заедно с Томи Форестър. Стояха от двете й страни и чакаха.
Дънстън вече много пъти беше давал дежурство при пролуката, но досега задълженията му се бяха изчерпвали само със стоене и от време на време до отпъждане на дечурлига.
Днес се чувстваше важен: държеше наперено тоягата и когато някой чужденец идваше от селото, за да мине през стената, Дънстън или Томи му казваха:
— Утре, утре. Днес никой не минава през стената, уважаеми.
И чужденците се отдръпваха и поглеждаха през пролуката в стената към най-обикновената поляна отвъд, към с нищо незабележителните дървета по нея и към доста скучната гора отзад. Някои се опитваха да завържат разговор с Дънстън или с Томи, но гордите със статуса си на пазачи младежи отказваха да говорят, задоволяваха се само да вирнат брадички, да стиснат устни и като цяло да изглеждат важни.
По обяд Дейзи Хемпсток им донесе голяма паница мусака, а Бриджит Комфрей им донесе по халба ароматна бира.
На здрачаване други двама яки момци от селото с фенери в ръце ги смениха и Томи и Дънстън отидоха в кръчмата, където г-н Бромиос им даде по халба от най-хубавата си бира — а най-хубавата му бира беше наистина много добра — като награда за дежурството. В препълнената кръчма цареше голямо оживление. Имаше чужденци от всички краища на света, или поне така му се струваше на Дънстън, който нямаше представа за по-далечни места от горите около Стената, поради което гледаше дошлия чак от Лондон висок джентълмен с черния цилиндър със същото страхопочитание като още по-високия джентълмен с черната като абанос кожа и бялата роба.
Дънстън знаеше, че е невъзпитано да зяпаш хората и че като жител на Стената е в пълното си право да изпитва превъзходство спрямо всички тези „чуждинци“. Но във въздуха се носеха аромати на непознати подправки, мъже и жени разговаряха на сто езика и той без никакъв срам ги зяпаше с широко отворени очи и уста.
Мъжът с черния копринен цилиндър забеляза, че Дънстън го гледа, и му махна да отиде при него.
— Обичаш ли пудинг с петмез? — попита рязко, вместо да се представи. — Мутанаби излезе някъде и няма да мога да го изям сам.
Дънстън кимна. От пудинга с петмез в чинията се издигаше апетитна пара.
— Ами яж тогава — каза новият му приятел и му подаде чиста чиния и лъжица.
Без да чака повторна покана, Дънстън се зае с пудинга.
— Млади момко — каза на Дънстън високият джентълмен с черния копринен цилиндър, след като пудингът беше унищожен, — в тази странноприемница всичко е заето и в цялото село няма и една свободна стая.
— Така ли? — Дънстън не се изненада особено.
