— Така — отвърна джентълменът с цилиндъра. — И се чудя, значи, дали не знаеш някоя къща в това село, където да имат свободна стая?
Дънстън сви рамене.
— Всички стаи са заети. Помня, като бях на девет години, майка ми и баща ми ме пратиха цяла седмица да спя в обора и дадоха стаята ми на някаква дама от Изтока и семейството и прислугата й. Тя ми подари за спомен хвърчило и аз го пусках по поляните, ама един ден връвта му се скъса и то отлетя в небето.
— Сега къде живееш? — попита джентълменът с цилиндъра.
— Имам къщичка в края на имението на баща ми — отговори Дънстън. — Беше на овчаря, но той умря преди две години на празника на жътвата и нашите ми я дадоха.
— Заведи ме у вас — каза джентълменът с цилиндъра и на Дънстън дори не му мина през ум да откаже.
Пролетната луна беше висока и ярка и нощта беше ясна. Излязоха от селото, минаха през гората, минаха и покрай имението на Торнови (където джентълменът с цилиндъра се стресна от една заспала на поляната крава) и стигнаха до къщичката на Дънстън.
В нея имаше стая и огнище. Чужденецът кимна.
— Напълно прилично. Хайде, Дънстън Торн, дай ми я под наем за три дни.
— Ти какво ще ми дадеш?
— Златен суверен, шест сребърни пенса, едно медно пени и току-що изсечен лъскав фартинг.
Златен суверен за две нощувки си беше съвсем приличен наем през онези дни, когато един ратай във ферма се радваше на петнайсет лири за цяла година усърдна работа. Но Дънстън все пак се поколеба.
— Ако си дошъл за пазара, значи продаваш чудеса и магии.
Високият мъж кимна и каза:
— Значи ще ти се случат чудеса и магии. — Огледа още веднъж единствената стая на Дънстън. В този момент заваля и капките затропаха тихо по сламения покрив. — Добре тогава, чудо, вълшебство. Утре ще се изпълни Най-съкровеното ти желание. Ето ти сега парите — каза малко кисело високият джентълмен и с обигран жест ги извади от ухото на Дънстън. Дънстън допря монетите до железния пирон на вратата да не би да са самодивско злато, поклони се ниско на джентълмена и излезе навън под дъжда. Завърза парите в носната си кърпа.
Отиде в обора, качи се на сеновала и скоро заспа.
През нощта усети, че гърми и присветва, но не се събуди; а след това в малките часове на нощта се събуди, защото нещо предпазливо ходеше по краката му.
— Извинявай — каза нечий глас.
— Кой си ти? — попита Дънстън.
— Аз съм — отвърна гласът. — Дойдох за пазара. Намерих си едно кухо дърво да преспя, ама го удари гръмотевица и го разцепи като яйце, и го скърши като вейка и дъждът ми влезе във врата, и щеше да ми намокри стоката, а имам разни работи, дето трябва да са сухи като барут, по пътя дотук ги държах из разни къщи, когато беше мокро като…
— Вода ли? — помогна му Дънстън.
— Точно така — продължи гласът в мрака. — Та се чудех дали ще имаш нещо против да остана под покрива ти, не съм много голям и хич няма да те притеснявам.
Дънстън въздъхна и каза:
— Добре. Само не ми ходи по краката.
Точно в този момент една светкавица освети обора и Дънстън видя в ъгъла дребно космато същество с голяма провиснала широкопола шапка. След това отново настъпи мрак.
— Надявам се, че не те притеснявам — каза гласът, който, като се замислеше Дънстън сега, определено звучеше много космато.
— Не ме — отвърна Дънстън. Беше ужасно изморен.
— Това е добре — каза косматият глас, — защото не бих желал да те притеснявам.
— Моля ви — изстена Дънстън, — оставете ме да спя. Моля ви!
Чу се размърдване, последвано от тихо хъркане.
Дънстън се обърна на другата страна в сеното. Съществото, каквото и да бе, май пръдна, почеса се и отново захърка.
Дънстън се заслуша в ромоленето на дъжда по покрива и се замисли се за Дейзи Хемпсток; в мислите му двамата вървяха един до друг, а след тях крачеше висок мъж с цилиндър и дребно космато същество, чието лице Дънстън не виждаше. Бяха тръгнали да видят Най-съкровеното му желание…
Ярка слънчева светлина светеше в очите му и оборът беше празен. Той се уми и отиде в къщичката.
Облече си най-хубавия сюртук и най-хубавата риза, и най-хубавите бричове. Изстърга калта от ботушите си с джобното си ножче. Отиде в голямата къща, целуна майка си по бузата и закуси с комат прясно изпечен хляб и току-що избито масло.
А после, увил парите в най-хубавата си неделна батистена кърпичка, отиде в Стената и поздрави пазачите на портите.
През пролуката в стената се виждаше как се издигат шарени палатки, развяват се разноцветни знамена и хора крачат напред-назад.
— Не можем да пускаме никого до пладне — каза пазачът.
Дънстън сви рамене, отиде в кръчмата и започна да размишлява какво ще си купи със спестяванията си (лъскавата половин крона, която беше спастрил, и носещите късмет пробити шест пенса, вързани на кожена каишка на врата му) и с пълната с монети носна кърпа в джоба. Вече беше забравил, че предишната нощ му бе обещано още нещо. Когато дойде пладне, Дънстън отиде до стената и нервно, сякаш нарушаваше най- голямото табу, прекрачи от другата страна и видя джентълмена с черния копринен цилиндър. Джентълменът му кимна и каза:
— А, моят хазяин. Как сте, сър?
— Чудесно — каза Дънстън.
— Хайде да се поразходим — каза високият мъж. Закрачиха по поляната към шарените палатки. — Идвали ли сте тук? — попита високият мъж.
— Преди девет години посетих предишния панаир. Но бях много малък — призна Дънстън.
— Е — каза квартирантът му, — помнете, че трябва да сте любезен, и не приемайте подаръци. Помнете, че сте гост тук. А сега ще ви дам последната част от наема, която ви дължа. Защото обещах. А моите подаръци траят дълго. Вие и първородното ви дете и неговото или нейното първородно дете… Това е подарък, който ще трае, докато съм жив.
— И какъв е той, сър?
— Вашето Най-съкровено желание, не помните ли? — каза джентълменът с цилиндъра. — Вашето Най- съкровено желание.
Дънстън се поклони и двамата тръгнаха към панаира.
— Очи, очи! Нови очи за стари! — викаше някаква дребна женица пред маса, покрита с бутилки и буркани, пълни с очи от всякакъв вид и цвят.
— Музикални инструменти от сто страни!
— Свирки по пени! Свирки за два пенса! Многогласни свирки по три пенса!
— Опитайте си късмета! Елате насам! Отговорете на една проста гатанка и спечелете цяла съсънка!
— Вечна лавандула! Мантия от камбанки!
— Сънища в бутилки, шилинг бутилката!
— Мантии от нощ! Мантии от здрач! Мантии от зора!
— Мечове от щастие! Жезли от власт! Пръстени от вечност! Карти от благородство! Насам, насам, идвай, народе!
— Мазила и балсами, церове и илачи!
Дънстън спря пред една сергия, отрупана с дребни кристални статуетки; огледа миниатюрните животни и се зачуди дали да не купи някое за Дейзи Хемпсток. Вдигна една кристална котка не по-голяма от палеца му. Тя премигна мъдро и той се стресна и я изпусна; тя се изви във въздуха като истинска котка и тупна на четирите си лапи. След това отиде в края на сергията и започна да се ближе.
