— Нищо не съм направила; както не бях направила нищо и преди осемнайсет години. Обречена съм да ти бъда робиня до деня, в който луната изгуби своята дъщеря, ако той се падне в седмица, когато се съберат два понеделника. И времето ми при теб почти свърши.
Беше три следобед. Звездата седеше на тревата до шатрата с вино и храна на г-н Бромиос и гледаше пролуката в стената и селото отвъд. От време на време посетителите на шатрата й предлагаха вино, бира или мазни наденици, но тя отказваше.
— Чакаш ли някого, скъпа? — попита я една приятна млада жена, когато следобедът започна да се превръща във вечер.
— Не знам — отвърна звездата. — Май да.
— Някой млад човек, ако не греша. Красавица като теб.
Звездата кимна.
— Нещо такова.
— Аз се казвам Виктория — представи се младата жена. — Виктория Форестър.
— Аз съм Вечерна — каза звездата и огледа Виктория Форестър от глава до пети. — Значи ти си Виктория Форестър. Славата ти върви пред теб.
— Сватбата ли имаш предвид? — с радостен и горд поглед попита Виктория.
— Значи сватба? — Вечерна напипа топаза на кръста си, впери поглед в пролуката в стената и прехапа устни.
— О, горката! Що за звяр е този, дето те кара да го чакаш толкова дълго! Защо не отидеш да го потърсиш?
— Защото… — понечи да каже звездата, но млъкна. — Ами да. Ще взема да го потърся. — Небето отгоре беше набраздено от бели и сиви облаци, през които се виждаха сини петна. — Защо мама не е излязла? Щеше ми се първо да се сбогувам с нея. — И неохотно се изправи.
Но Виктория не възнамеряваше така лесно да пуска новата си позната и продължи да й бъбри за свидетели на бракосъчетанието, за специални разрешения за брак, които се издавали само от архиепископа, и какъв късмет имала, че Робърт познавал архиепископа. Сватбата била насрочена за след шест дни точно по обед.
А после Виктория повика някакъв достолепен джентълмен, който пушеше черна пура и се усмихваше все едно го болеше зъб, и го представи на звездата.
— Това е Робърт. Робърт, това е Вечерна. Тя чака приятеля си. Вечерна, това е Робърт Мънди. И следващия петък по обед аз ще стана Виктория Мънди. Може да се пошегуваш с това в речта си на сватбата, скъпи — че в петък ще се съберат два понеделника!1
Г-н Мънди изпуфтя с пурата си и каза на бъдещата си съпруга, че определено ще обмисли тази възможност.
— Значи — попита Вечерна, подбираше внимателно думите си, — значи не се омъжваш за Тристан Торн!
— Не — каза Виктория.
— О! Добре — въздъхна звездата и отново седна до шатрата.
Още седеше там, когато след няколко часа Тристан се върна през пролуката в стената. Изглеждаше разсеян, но когато я видя, лицето му грейна.
— Хей, здрасти. Забавлява ли се, докато ме чакаше?
— Не особено.
— Съжалявам — каза Тристан. — Май трябваше да те взема с мен в селото.
— Не. Не трябваше. Ще живея само докато съм в Самодивската страна. Ако отида в твоя свят, ще се превърна в студен паднал от небето нащърбен и обгорял железен камък.
— Ама аз почти те накарах да влезеш с мен! — ужаси се Тристан. — Снощи.
— Да. Което само за пореден път доказва, че си глупак, мухльо, селяндур и…
— Тиквеник — помогна й Тристан. — Винаги си обичала да ме наричаш тиквеник. И простак.
— Ами да, всичкото това си, че и отгоре. Защо ме накара да те чакам толкова? Реших, че ти се е случило нещо ужасно.
— Съжалявам. Повече няма да те изоставям.
— Така ли? — напълно сериозно попита тя. — Сигурен ли си?
Той я хвана за ръка и хванати за ръка тръгнаха през пазара. Излезе вятър и развя знамената и тентите и ги накара да заплющят, заваля студен дъжд. Скриха се под навеса на една сергия за книги заедно с още няколко човеци и други същества. Продавачът пъхна под брезента кашон с книги, за да не се намокрят.
— Слънце грее, дъжд вали, мечка се жени — каза на Тристан и Вечерна един мъж с черен копринен цилиндър, който тъкмо си купуваше малко книжле, подвързано с червена кожа.
Тристан се усмихна и кимна. Когато дъждът преваля, двамата с Вечерна продължиха през пазара.
— И това е цялата благодарност, която ще получа от тях, обзалагам се — сподели високият мъж с цилиндъра с продавача на книги, който нямаше ни най-малка представа какво му казва, а и не го интересуваше.
— Сбогувах се със семейството си — каза Тристан на звездата. — С баща си и с майка си — а може би ще е по-точно ако кажа с жената на баща ми — и със сестра си Луиза. Мисля да не се връщам повече там. Сега остана само да решим проблема как да те върнем на небето. Дали да не взема и аз да дойда с теб?
— Никак няма да ти хареса горе на небето — увери го звездата. — Значи… да разбирам ли, че няма да се жениш за Виктория Форестър?
Тристан кимна.
— Няма.
— Запознах се с нея — каза звездата. — Знаеше ли, че е бременна?
— Какво? — смаяно попита Тристан.
— Съмнявам се, че и тя знае. Сигурно е на не повече от две луни.
— Боже мой! Откъде разбра?
Беше ред на звездата да свие рамене.
— Просто знам. Радвам се, че няма да се жениш за Виктория Форестър.
— И аз — призна Тристан.
Отново заваля, но те не се скриха. Той стисна ръката й. Тя каза:
— Да знаеш, че звезда и смъртен човек…
— Всъщност само наполовина смъртен… — прекъсна я Тристан. — Всичко, което съм знаел за себе си — кой съм, какъв съм — е било лъжа. Или полуистина. Нямаш представа колко свободен се чувствам.
— Какъвто и да си, исках само да отбележа, че вероятно никога няма да имаме деца. Само това.
Тристан я погледна, усмихна се и не каза нищо повече. Хвана я за раменете, обърна се към нея и я погледна.
— Само да знаеш, не за друго — каза звездата и се наведе към него.
Целунаха се за пръв път там, под студения пролетен дъжд; и двамата не усещаха, че вали. Сърцето на Тристан биеше в гърдите му, които сякаш бяха отеснели и не можеха да поемат цялата радост, която изпитваше. Докато я целуваше, отвори очи. Небесносиният й поглед срещна неговия и той разбра, че нищо повече няма да ги раздели.
От сребърната верига бяха останали само дим и изпарения. Тя се люшна във въздуха за един миг, след което вятърът и дъждът я превърнаха в спомен.
— Готово — каза жената с тъмната къдрава коса, протегна се като котка и се усмихна. — Условията за освобождаването ми се изпълниха и с теб повече нямаме нищо общо.
Старицата я погледна безпомощно.
— А аз какво ще правя? Стара съм. Не мога сама да се справям със сергията. Зла и глупава повлекана, как можеш да ме изоставяш така!
— Твоите проблеми не са моя грижа — каза бившата робиня, — но вече никой никога няма да ме нарича повлекана или мърла, или другояче освен с името ми. Аз съм лейди Уна, първородна и единствена дъщеря на осемдесет и първия лорд Бурелом, и заклинанието, с което ме плени, и условията му вече не
