— Не ти вярвам — каза звездата. В дървото отгоре се обади нощна птица. Гласът й прозвуча много самотно в тъмнината.
— Видях топаза на талията ти, когато бях птица. Жената се изправи. — Видях го, когато се изкъпа в реката, и го познах.
— Как? — попита звездата. — Как го позна?
Но тъмнокосата жена само поклати глава и си отиде там, откъдето беше дошла, като се обърна само да погледне за последно спящия на тревата младеж. Нощта я погълна.
Косата на Тристан упорито се беше върнала на мястото си върху лицето му. Звездата се наведе и нежно я отмахна, като задържа леко пръсти върху бузата му. Тристан продължи да спи.
Тристан бе събуден малко след изгрев слънце от голям изправен на задните си крака язовец в светлолилав копринен халат, който душеше ухото му, докато Тристан сънливо отваряше очи. Язовецът надуто заяви:
— Фамилно име Торн? Малко име Тристан?
— Мм? — каза Тристан. Вкусът в устата му беше отвратителен. Беше пресъхнала и му беше гадно. Можеха да го оставят да поспи поне още няколко часа.
— Питат за теб — каза язовецът. — Там при пролуката. Някаква млада дама май иска да ти каже нещо.
Тристан се изправи и се ухили. Докосна спящата звезда по рамото. Тя отвори сините си сънени очи.
— Какво има?
— Добри вести. Помниш ли Виктория Форестър? Сигурно съм я споменал веднъж или дваж, докато пътувахме.
— Да. Спомена я.
— Е, отивам да се видя с нея. Чака ме при пролуката. — Тристан замълча. — Виж. Ами, абе май ще е по-добре да останеш тук. Не искам да си помисли нещо погрешно.
Звездата се обърна, закри главата си с ръка и не каза нищо. Тристан реши, че отново е заспала. Обу си ботушите, изми си лицето, изплакна уста в потока на поляната и хукна презглава към селото.
Тази сутрин пролуката се охраняваше от пастора на Стената преподобния Майлс и от съдържателя на странноприемницата г-н Бромиос. Между тях с гръб към поляната стоеше млада дама.
— Виктория! — зарадвано извика Тристан; но когато младата дама се обърна, видя, че не е Виктория Форестър (която, както внезапно и с удоволствие си спомни, имаше сиви очи. Точно така: сиви. Как изобщо бе могъл да забрави?). Но не познаваше тази млада дама с хубаво боне и шал и плувнали в сълзи очи.
— Тристан! — извика тя. — Значи си ти! Казаха, че си бил ти! О, Тристан! Как можа! О, как можа? — И Тристан осъзна коя е хокащата го млада дама.
— Луиза? — обърна се той към сестра си. — Докато ме е нямало, от хлапачка си станала истинска млада дама.
Луиза подсмръкна и си издуха носа в ленена кърпичка с дантела, която извади от ръкава си.
— И ти си се променил — каза и попи очите си с кърпичката. — Станал си рошав дрипав циганин. Но изглеждаш добре. Хайде идвай. — И нетърпеливо му махна да мине през пролуката.
— Но… — почна той и предпазливо огледа съдържателя на странноприемница и пастора.
— О, снощи, когато на Вистан и на господин Браун им свършила смяната, отишли в „Седмата сврака“ и Вистан споменал как се появил някакъв дрипльо, който твърдял, че си ти, и как не го пуснали да мине. Тебе да не пуснат да минеш! Татко като разбрал, отишъл право в „Свраката“ и така ги насолил и двамата, че направо не повярвах, като ми разказаха какви им ги е наговорил.
— Някои от нас искаха да те пуснем да се прибереш още сутринта — обади се пасторът, — но други настояха да те държим тук до обяд.
— Но тези, които не искаха да те пускаме, в момента не са дежурни — намеси се г-н Бромиос. — Което бе въпрос на организация и което един ден бих могъл да посоча в своя полза, като застана пред големия бар. Радваме се да те видим. Влизай. — Кръчмарят протегна ръка и Тристан я стисна с ентусиазъм. Здрависа се и с пастора.
— Тристан — каза той. — Сигурно си видял много странни неща по време на пътешествието си.
Тристан се замисли за момент.
— Май видях.
— Трябва да ми дойдеш на гости другата седмица. Ще пием чай и ще ми разкажеш всичко. Като си починеш де, става ли? — И Тристан, който винаги беше хранил известна почит към пастора, нямаше какво да направи, освен да кимне.
Луиза въздъхна малко театрално и бързо закрачи към „Седмата сврака“. Тристан се затича по павираната улица и я настигна.
— Много се радвам да те видя, сестричке.
— А ние тук се поболяхме да мислим за теб — сърдито му отвърна тя. — С твоите глупости. Даже не ме събуди да ми кажеш „довиждане“. Татко се побърка от тревоги по теб и на Коледа, когато те нямаше, след като изядохме гъската и пудинга, отвори портата и пи за тези, дето ги нямало, а мама плака като дете, и аз плаках, и тогава татко си издуха носа в най-хубавата си кърпичка, а баба и дядо Хемпсток пък настояха да запалим бенгалския огън и да изпеем песните и, честно казано, стана още по-тъпо, Тристан, ти направо ни развали Коледата.
— Съжалявам — каза Тристан. — Къде отиваме? Какво ще правим?
— Отиваме в „Седмата сврака“. Мислех, че е очевидно. Господин Бромиос каза, че можеш да влезеш в неговата дневна. Там има някой, който иска да говори с теб. — И не каза нищо повече, докато не стигнаха до кръчмата. Там Тристан бе посрещнат от много познати лица, които му кимаха, докато той се промъкваше през тълпата. Заедно с Луиза се качиха по стълбите зад бара на втория етаж. Дървените стъпала проскърцваха под краката им.
Луиза спря и го погледна. И изведнъж долната й устна се разтрепери и за най-голямо учудване на Тристан сестра му го прегърна и го притисна толкова силно, че му изкара въздуха. След това, без да каже и дума, побягна надолу по стълбите.
Тристан почука на вратата на дневната и влезе. Помещението беше украсено с всякакви странни предмети, малки антични статуетки и глинени гърнета. На стената беше окачен жезъл, обвит с бръшлян, или no-скоро тъмен метал, изкусно изкован под формата на бръшлянови листенца. Ако не се броеше украсата, стаята можеше да принадлежи на който и да е заклет ерген без много време за отдих. Беше обзаведена с малък диван, ниска маса, върху която лежеше подвързан с кожа том с проповедите на Лорънс Стърн, пиано и няколко кожени кресла. В едно от тези кресла беше седнала Виктория Форестър.
Тристан бавно и уверено се приближи към нея и падна на коляно, както някога в калта на коларския път.
— О, недей, моля те — с неудобство изрече Виктория Форестър. — Стани. Защо не седнеш ей там на онзи стол? Да. Така е по-добре. — Утринното слънце светеше през късите дантелени завеси, огряваше кестенявата й коса изотзад и обрамчваше лицето й със злато. — Я виж какъв си станал. Станал си мъж. Какво й е на ръката ти?
— Изгорих я. В един огън.
Тя дълго мълча. Само продължи да го гледа. След това се облегна в креслото, погледна пред себе си, след това към жезъла на стената, към една от старинните статуетки на г-н Бромиос и накрая въздъхна:
— Много неща трябва да ти кажа, Тристан, и нито едно от тях не е лесно. Ще съм ти признателна, ако ме оставиш първо аз да говоря. Може би най-важното е, че искам да ти се извиня. За глупостта си и за идиотската си постъпка, които те изпратиха в твоето странстване. Мислех, че се шегуваш… не, не че се шегуваш. Мислех, че си прекалено страхлив или прекалено млад, за да направиш това, което обещаваш, да спазиш някое от красивите си глупави обещания. Чак след като тръгна и след като дните продължиха да отминават и ти не се върна, разбрах, че си говорил истината, но вече беше късно… Всеки ден… трябваше… да живея с мисълта, че сигурно съм те изпратила на смърт.
Гледаше право пред себе си и Тристан почти сигурно разбра, че докато го е нямало, е водила този разговор в главата си поне сто пъти. Ето защо не трябваше да казва нищо, докато не свърши; на Виктория Форестър и без това й беше достатъчно трудно и ако я отклонеше от предварителния сценарий, съвсем
