— Да, госпожо?
— Май ти дължа извинение. Изглежда, си казал истината. А аз си направих погрешни заключения.
— Да — каза Тристан.
— Я да те огледам — каза тя и слезе на пътя. Студеният й пръст го мушна под брадичката и го принуди да вдигне глава. Зелените й очи се впериха в лешниковите очи на Тристан. — Изглеждаш достатъчно честен. Можеш да ми викаш мадам Семела. Тръгнала съм за панаира в Стената. Мислех си дали да не наема някой младеж да ми работи на сергията — продавам стъклени цветя, няма да намериш по-красиви. Добър продавач ще излезе от тебе. Можем да ти сложим ръкавица на ръката да не плашиш клиентелата. Какво ще кажеш?
Тристан се поколеба. След това каза:
— Извинете. — И отиде да се посъветва с Вечерна.
После двамата се приближиха до фургона.
— Добър ден — каза звездата. — Обсъдихме предложението ви и решихме, че…
— Е? — попита Мадам Семела, втренчила поглед в Тристан. — Какво стоиш така като глупак! Говори! Говори! Говори!
— Не искам да работя за вас на пазара — каза той, защото си имам там моя работа. Но ако ни вземете с вас, с моята спътница ще ви заплатим за возенето.
Мадам Семела поклати глава.
— Не ми върши работа. Мога и сама да си събирам дърва за огън и освен това ще си допълнително тегло за Обезверен и Безнадежден. Не вземам пътници. Бабичката пак се качи на капрата.
— Но аз ще ви платя — каза Тристан.
Бабишкерата се изсмя подигравателно.
— Нямаш нищо, което бих приела, за да се возиш във фургона ми. И щом няма да работиш за мен на панаира в Стената, гледай си работата.
Тристан посегна към илика на елечето си и го напипа, студено и съвършено, както през цялото му пътешествие. Извади го и го подаде с два пръста на старицата.
— Нали каза, че продаваш стъклени цветя? Това харесва ли ти?
Беше кокиче, майсторски изработено от зелено и бяло стъкло: изглеждаше като току-що откъснато от поляната и по него още имаше роса. Старицата за миг присви очи, огледа зелените му листа и свежите бели венчелистчета… и изписка: звукът, който издаде, наподобяваше на грака на ядосана хищна птица.
— Откъде го имаш? — изкрещя. — Дай ми го! Дай ми го веднага!
Тристан стисна кокичето в шепата си и отстъпи назад.
— Хмм. Това цвете ми е много любимо, даде ми го баща ми, когато тръгнах на път, и подозирам, че има огромно лично и семейно значение. Със сигурност ми донесе късмет, така да се каже. Следователно ще е по-добре да го задържа и двамата със спътницата ми да стигнем до Стената пеша.
Мадам Семела, изглежда, се разкъсваше между желанието да заплашва и умолява, емоциите се изписваха на лицето й толкова ясно, че то почти трепереше от усилието да ги сдържа. След това се овладя и с прегракнал от напрежение глас каза:
— Добре де, добре. Да не бързаме толкова. Сигурна съм, че ще се споразумеем.
— О, съмнявам се — каза Тристан. — Много трябва да е примамливо това споразумение, за да ме заинтригува, и освен това трябва да има сигурни гаранции за спазването му и определени предпазни уговорки, за да съм сигурен, че поведението и действията ви спрямо мен и моята спътница по всяко време ще останат добронамерени.
— Дай пак да видя кокичето — примоли се старицата.
Шарената птица със сребърната верижка на крака излетя от отворената врата на фургона и ги загледа.
— Горката окована птица — каза Вечерна. — Защо не я пуснете?
Но старицата не отговори и изобщо не й обърна внимание — или поне така си помисли Тристан, — а каза:
— Ще те откарам до Стената и се заклевам в честта и в истинското си име, че по време на пътуването няма да предприемам действия, които да ти навредят.
— Нито бездействия или индиректни действия, които биха довели до вреда за мен или спътницата ми.
— Както кажеш.
Тристан се замисли. Определено не вярваше на бабишкерата.
— Искам да се закълнеш, че ще пристигнем в Стената в същия вид и състояние, в които сме в момента и че по пътя ще ни осигуриш подслон и храна.
Старицата се ухили и кимна. Слезе пак от фургона, изкашля се, изплю се в прахта и посочи плюнката.
— А сега ти.
Тристан се изплю до нейната плюнка. Тя размаза с подметка двете мокри петна и те се смесиха.
— Ето. Договорихме се. Дай сега цветето. Алчността и лакомията на лицето й бяха толкова явни, че Тристан вече беше убеден, че е можел да сключи и по-добра сделка, но все пак даде кокичето. В мига, в който тя го взе, на лицето й цъфна широка усмивка и се видяха дупки от изпадали зъби.
— Браво. Според мен дори е по-добро от онова, което малката проклетия подари преди почти двайсет години. — И вдигна пронизващия си старчески поглед към Тристан. — А сега ми кажи, младежо, имаш ли представа какво си носил на илика си?
— Цвете. Стъклено цвете.
Старицата се изсмя толкова силно и толкова рязко, че Тристан реши, че се е задавила.
— Това е замразено заклинание — каза тя. — Могъщо заклинание. В умели ръце може да върши чудеса и магии. Гледай сега. — Тя вдигна високо кокичето и бавно го сведе, като лекичко забърса с него челото на Тристан.
За миг той се почувства ужасно странно, все едно във вените му вместо кръв беше потекъл гъст черен петмез; след това светът промени формата си. Всичко стана огромно и надвисна над него. Старицата се превърна във великан. Зрението му се разми и се обърка.
Две огромни ръце го вдигнаха внимателно.
— Фургонът ми не е от най-големите — изрече с ниско и бавно бумтене мадам Семела. — И ще спазя буквата на клетвата си, защото няма да пострадаш и ще имаш храна и подслон по време на пътуването до Стената.
След което пусна съсела в джоба на престилката си и се качи на капрата.
— А с мен какво ще правиш? — попита Вечерна, но изобщо не се учуди, когато старицата не отговори. Последва я в тъмната вътрешност на фургона. До едната му стена имаше шкаф от кожа и чам със стотици дупки. В една от тези дупки, пълни с мек пух от магарешки бодли, старицата постави кокичето. До другата стена имаше малко легло, а над него прозорец и голям шкаф.
Мадам Семела се наведе и измъкна от отрупаните под леглото боклуци дървена клетка. Извади от джоба си мигащия съсел и го пъхна в нея. След това взе шепа ядки, плодчета и семена от една дървена купа, сложи ги в клетката, окачи я на веригата в средата на фургона и каза:
— Е, готови сме. Подслон и храна.
Вечерна наблюдаваше с любопитство всичко това; беше седнала на леглото на старицата.
— Права ли ще съм — попита любезно — да съдя по наличните доказателства (които са, че не ме поглеждаш или ако ме погледнеш, погледът ти минава през мен и че не ми проговаряш нито дума и че превърна спътника ми в животинче, а мен, не че нито ме виждаш, нито ме чуваш?
Вещицата не отговори. Излезе от фургона, седна на капрата и хвана юздите. Екзотичната птица скочи до нея и въпросително изчурулика веднъж.
— Естествено, че си спазих думата — буквално — отвърна старицата. — Ще му върна облика на поляната на пазара, което означава, че ще е в собствения си вид, преди да е стигнал до Стената. А след като му върна вида, ще превърна и теб в човек, защото още не съм си намерила по-свястна прислужница, мърло такава. Нямаше как да го оставя по цял ден да ми се мота из краката, да си вре носа навсякъде и да задава въпроси, а и според сделката щеше да се наложи да го храня с много повече неща от орехи и
