семенца. Вещицата се загърна в робата си. — Охо, много хляб имаш още да ядеш, докато ме изпревариш. И освен това цветето на този галфон е много по-хубаво от това, което ти затри преди години.
После цъкна с език и мулетата поеха по горския път.
Вечерна си почиваше на старото легло. Фургонът трополеше и се люшкаше през гората. Когато спреше, звездата се събуждаше й ставаше. Докато вещицата спеше, Вечерна сядаше на покрива на фургона и гледаше звездите. Понякога птицата на вещицата кацаше при нея и тя я галеше и си играеше с нея, защото е приятно някой да забелязва съществуването ти. Но когато вещицата беше будна, птицата все едно не я забелязваше.
Вечерна се грижеше и за съсела, който през повечето време спеше дълбоко, отпуснал глава върху лапичките си. Когато вещицата отиваше за дърва или за вода, Вечерна отваряше клетката, галеше го и му говореше, а няколко пъти дори му пя, макар да не беше сигурна дали нещо от Тристан е останало в животинчето, което я гледаше с кротки сънливи очи като капки черно мастило. Козината му беше по-мека от пух.
Кракът вече не я болеше, защото не се налагаше да ходи по цял ден. Знаеше обаче, че винаги ще куца, защото Тристан не беше хирург, макар да се беше справил със счупения й крак по възможно най-добрия начин. Мегът също я беше предупредила, че ще остане куца.
Когато, рядко, срещаха други хора, звездата гледаше да не се показва. Скоро обаче разбра, че дори някой да я заговори в присъствието на вещицата — или пък както веднъж един дървар я посочи с пръст и попита мадам Семела коя е тя, — тя изобщо не долавя присъствието й и дори не чува, когато стане въпрос за съществуването й.
И така — в друсане — минаваха във фургона седмиците на вещицата, на птицата, на съсела и на падналата звезда.
ДЕВЕТА ГЛАВА
която се занимава основно със събитията в Канавката на Копача
Канавката на Копача бе дълбок пролом между двете варовикови Дюни — високи зелени хълмове, покрити с тънък пласт трева и червеникава почва, съвсем недостатъчна, за да порасне някое дърво. Отдалеч Канавката приличаше на бяла тебеширена линия върху зелена кадифена дъска. Местните легенди твърдят, че била прокопана с денонощен труд от някой си Копач, с помощта на меч, който ковачът Уейланд претопил и изковал в лопата, когато отишъл от Стената в Самодивската страна. Някои твърдят, че мечът бил Фламберже, други, че бил самият Балмунд; но никой не обелваше и дума кой е бил Копача, а и всичко това сигурно бяха дрънканици и пълни глупости. Както и да е, пътят към Стената минаваше през Канавката на Копача и всеки пътешественик, без значение пеша или с превозно средство, трябваше да мине през Канавката, където варовикът се издигаше от двете страни като плътна бяла стена и където Дюните се издигаха над главите като зелени възглавници върху легло на великан.
По средата на Канавката, встрани от пътеката, имаше нещо, на пръв поглед наподобяващо отрупани на едно място съчки и пръти. По-близкият оглед обаче разкриваше, че е нещо средно между малък навес и голям дървен вигвам, в чиито покрив имаше дупка, от която понякога се извиваше дим.
Мъжът в черно на върха на едната Дюна вече два дни оглеждаше много внимателно отдалеч купчината пръти, а когато успееше, и от по-близо. Беше установил, че колибата се обитава от жена в напреднала възраст. Беше сама и не беше ясно с какво се занимава, освен с това да спира всички пътници, които минаваха през Канавката. През останалото време не правеше нищо.
Изглеждаше достатъчно безобидна, но Септимус не би останал последния оцелял от рода си, ако се доверяваше на външния вид, а тъкмо тази старица, беше сигурен в това, беше прерязала гърлото на Примус.
Задължителното отмъщение изискваше живот за живот; не се уточняваше по какъв начин ще бъде отнет животът. По природа Септимус си беше отровител. Ножовете, ръкопашният бой и хитроумните капани бяха добро средство, но истинското му призвание си оставаше стъкленицата с прозрачна течност, чийто мирис и вкус изчезваха напълно при добавяне в храната.
За съжаление старицата ядеше само събрана или уловена от самата нея храна. Отначало беше решил да остави пред вратата й топъл пай с ябълки и отровни ягоди, но скоро отхвърли тази идея като непрактична. Обмисли варианта да събори върху колибата някоя скала, но нямаше как да е сигурен, че това ще я убие. Беше го яд, че не притежава магически способности — вярно, умееше да намира посоките, както и всички в рода му, през годините беше научил или откраднал някое и друго заклинание, но в момента всичките бяха съвсем безполезни, защото му трябваше нещо, което да предизвика наводнение или ураган, или гръмотевична буря. Така че Септимус наблюдаваше бъдещата си жертва, както котка наблюдава мишата дупка, час след час, ден след ден и нощ след нощ.
Минаваше полунощ, нямаше луна и беше много тъмно, когато Септимус най-накрая пропълзя до вратата на колибата от пръчки с гърне с жарава и книга с любовна поезия в едната ръка и с птиче гнездо, в което беше поставил няколко шишарки, в другата. От колана му висеше букова бухалка с глава, обкована с месингови гвоздеи. Пред вратата се ослуша, но не чу нищо друго освен равномерно дишане, разнообразявано от време на време със сънено сумтене. Очите му бяха привикнали към мрака, а и колибата изпъкваше на белия тебеширен фон на Канавката. Той пропълзя отстрани, без да изпуска вратата от поглед.
Първо откъсна страниците на книгата и намачка всяко стихотворение на топка, след което напъха топките хартия в пролуките между прътите на земята. Върху стихотворенията постави шишарките. Отхлупи гърнето, отлепи с ножа си няколко намаслени ленени парцалчета от капака, топна ги в жаравата, изчака ги да се разгорят, постави ги върху топките хартия и шишарките и задуха жълтите пламъчета. Огънят подхвана колибата. Той хвърли в него няколко клечки от птичето гнездо и те запукаха и се разгоряха. Сухите пръти на колибата започнаха да димят. Септимус потисна напиращата кашлица и се усмихна.
Върна се при вратата на колибата и вдигна дървения боздуган. Мислеше си: „Дъртата вещица или ще изгори в къщата си, в който случай задачата ми е изпълнена, или ще подуши дима и ще се събуди изплашена и объркана, и ще излезе, а аз ще й разбия главата с боздугана още преди да се е опомнила. Ще умре, а аз ще съм отмъстил“.
— Добър план — каза Терциус с глас като пукането на сухото дърво. — И след като я убие, може да отиде да си вземе Властта над Бурелом.
— Ще видим — каза Примус с гласа на бухането на далечна нощна птица.
Огънят облиза колибата, разгоря се и я обхвана отвсякъде в ярки жълто-оранжеви пламъци. От вратата не излезе никой. Скоро горещината принуди Септимус да отстъпи няколко крачки. Той се усмихна доволно и широко и вдигна боздугана.
Остра болка прониза петата му. Той се извърна и видя малка алена змия с ярки очи. Беше забила зъбите си дълбоко в кожата на ботуша му. Замахна към нея с боздугана, но тя се дръпна и светкавично се скри зад една бяла варовикова скала.
Болката в петата намаля. „Даже да е отровна, кожата е попила по-голямата част от отровата — помисли Септимус. — Ще си направя стегната превръзка на прасеца, ще си сваля ботуша, ще разрежа ухапаното на крака и ще изсмуча отровата“. И докато си мислеше всичко това, седна на една тебеширенобяла скала в светлината на пожара и задърпа ботуша. Той обаче не искаше да се изхлузи. Кракът му изтръпна и Септимус осъзна, че се подува, при това много бързо. „Значи трябва да срежа ботуша“. Хвана се за глезена и вдигна крака си. За миг му се стори, че светът притъмня, а след това видя, че огъня осветявал Канавката като горски пожар, го няма. Беше ужасно студено.
— Е — каза зад гърба му глас мек като въже за душене и сладък като отровен сладкиш, — май беше решил да се посгрееш на огъня на малката ми колибка. Или чакаше пред вратата, за да биеш по пламъците да не ме опарят?
Септимус щеше да й отговори, ако мускулите на челюстта му не се бяха парализирали и зъбите му не бяха стиснати. Сърцето му биеше като барабан, не в обичайния равномерен марш, а с диво неритмично отчаяние. Усети всяка вена и артерия в тялото си, но така и не разбра дали в тях тече огън, или лед.
Старицата пристъпи пред него. Приличаше на жената от колибата, но беше по-стара, много по-стара. Септимус се опита да премигне, да прочисти сълзящите си очи, но беше забравил как се мига и очите му не
