Тя го погледна, усмихна се мило и тъжно и прошепна:
— Където и да отидеш…
Ръка за ръка младият мъж и звездата се приближиха към пролуката в стената.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Звезден прах
Нерядко е било отбелязвано, че е също толкова лесно да не видиш нещо голямо и очевидно, колкото и малко и незабележимо и че пренебрегването на големите неща често води до неприятности.
Тристан Торн се приближи до пролуката в стената откъм Самодивската страна за втори път от зачатието си преди осемнайсет години заедно с куцукащата до него звезда. Главата му се замая от ароматите и звуците на родното му село и сърцето му затупка учестено. Когато доближи пролуката, кимна любезно на пазачите, познаваше ги добре. По-младият, който пристъпваше от крак на крак и отпиваше нещо, за което Тристан предположи, че е най-хубавата бира на г-н Бромиос, беше Вистан Пипин, с когото беше учил заедно, но не му беше приятел. По-старият, който сърдито дърпаше от лулата си, която пък беше изгаснала, беше самият бивш работодател на Тристан в „Мънди и Браун“ Джером Амброуз Браун, ескуайър. Мъжете стояха с гръб към Тристан и Вечерна и решително гледаха към селото, тъй като смятаха за грях да наблюдават приготовленията в поляната отзад.
— Добър вечер — любезно каза Тристан.
Двамата пазачи се стреснаха. Вистан разля бира по жакета си. Г-н Браун вдигна тоягата си и нервно я насочи към гърдите на Тристан. Вистан Пипин остави бирата, също вдигна тоягата си и препречи пролуката.
— Стой! — Г-н Браун замахна с тоягата, все едно Тристан беше див звяр, който може да му скочи във всеки момент.
Тристан се засмя.
— Не ме ли познахте? Аз съм Тристан Торн.
Но г-н Браун, който както Тристан знаеше, беше най-старшият пазач, не свали тоягата. Огледа Тристан от главата до петите, от износените му кафяви ботуши до рошавата му коса. След това се вгледа в загорялото му лице и изсумтя:
— Даже да си онзи нехранимайко Торн, не виждам причина да ви пускам вътре. В крайна сметка затова охраняваме стената.
Тристан премигна и отбеляза:
— И аз съм пазил стената. Няма правило, което да забранява да пускате някого от тази страна. Само откъм селото.
Г-н Браун бавно кимна. След това обясни като на малоумен:
— Ако ти си Тристан Торн — което ще приема само в името на спора, който водим, защото изобщо не приличаш на него и не говориш като него — през всичките години, в които си живял тук, колко души си видял да дойдат в Стената откъм поляната?
— Ами не си спомням такива случаи — отвърна Тристан.
Г-н Браун се усмихна по същия начин, както когато глобяваше Тристан с надницата за цяла сутрин за закъснение от пет минути.
— Точно така. Няма правило, защото никога не се е случвало. Никой не идва от другата страна. И няма да дойде, поне докато аз съм на стража. А сега изчезвай, преди да съм те фраснал с тоягата по главата.
Тристан се озова в небрано лозе.
— Ако си въобразяваш, че съм преживял всичко, което преживях, само за да ми попречат накрая един надут стиснат бакалин и един глупак, който преписваше от мен в час по история… — започна той, но Вечерна го докосна по ръката.
— Тристан, недей. Не се карай със собствените си хора.
Тристан не каза нищо. Обърна се и двамата мълчаливо изкачиха полегатата поляна. Наоколо хора и всякакви създания разпъваха шатри, издигаха знамена и тикаха ръчни колички. И тогава в пристъп на носталгия, но носталгия, съставена от равни части копнеж и отчаяние, на Тристан му хрумна, че това също са неговите хора, защото имаше с тях повече общо, отколкото с бледите жители на Стената с оръфаните им жакети и износените им ботуши.
Спряха при една колкото висока, толкова и широка жена, която се мъчеше да разпъне сергията си. Без тя да го моли, Тристан й помогна, като отнесе тежките сандъци от каруцата й до сергията, качи се по високата стълба да окачи знаменца на дървото отгоре, разопакова тежките стъклени гарафи и буркани (запушени с големи обгорени коркови тапи, запечатани със сребрист восък и пълни с лениви валма цветен дим) и ги подреди по рафтовете. Докато двамата с продавачката работеха, Вечерна седеше на близкия пън и им пееше с нежния си мелодичен глас песни за далечните звезди и земни песни, които беше чула по пътя от срещнатите по време на странстването им люде.
Приключиха работата по сергията на светлината на газената лампа. Жената настоя да ги нахрани; Вечерна с труд я убеди, че не е гладна, но Тристан с ентусиазъм изяде всичко, което му беше поднесено, и изпи по-голямата част от сладкото бяло вино в гарафата: твърдеше, че било не по-силно от току-що изцеден грейпфрутов сок и че изобщо не му действало. Но въпреки тези приказки, когато набитата жена им постла зад каруцата, след секунди заспа непробуден пиянски сън.
Нощта беше ясна и студена. Звездата седна до спящия младеж, който първо я беше взел в плен, а след това беше станал неин спътник, и се зачуди къде ли е отишла омразата й. Не й се спеше.
Тревата зад гърба й прошумоля. Там стоеше тъмнокоса жена и също се взираше в Тристан.
— Още му е останало нещо от съсела — каза жената. Ушите й бяха остри и котешки и не изглеждаше по-възрастна от самия Тристан. — Понякога се чудя превръща ли хората в животни, или просто открива и освобождава животното във всеки от нас. Вероятно в мен има нещо, което по природа е шарена птица. Много съм мислила, но досега не съм стигнала до никакъв извод.
Тристан измърмори насън нещо неразбираемо, обърна се и захърка.
Жената го заобиколи и седна от другата му страна.
— Изглежда с добро сърце.
— Да, май е така — призна звездата.
— Трябва да те предупредя, че ако напуснеш тези земи… заради онези там… — и жената посочи село Стената с елегантната си ръка, от която проблесна сребърната верига — … ще се превърнеш поне доколкото знам, в онова, което би била в онзи свят: студен, мъртъв, паднал от небето камък.
Звездата потръпна, но не каза нищо. Вместо това се пресегна през спящия Тристан и докосна скриващата се в храстите сребърна верига, обхванала китката и глезена на жената.
— С времето се свиква — каза тъмнокосата жена.
— Така ли?
Виолетовият поглед се прикова в синия, след което се отклони.
— Не.
Звездата пусна веригата.
— Беше ме оковал със същата верига като твоята, но след това ме освободи и аз избягах от него. Но той ме намери и ме обвърза със задължение, което за мен е много по-здрави окови от всяка верига.
Априлският ветрец облъхна поляната и разклати храстите и дърветата с хладния си повей. Жената с котешките уши отметна къдравата си коса и каза:
— Но ти имаш и едно по-старо задължение, нали? Носиш нищо, което не ти принадлежи и което трябва да дадеш на законния му собственик.
Звездата сви устни и попита:
— Коя си ти?
— Вече ти казах. Бях птицата от фургона. Знам коя си и знам защо вещицата така и не разбра за теб. Знам коя е тази, която те търси, и знам за какво си й необходима. Освен това знам произхода на топаза, който носиш на сребърна верижка около кръста си. След като знам всичко това, знам какво е задължението ти. — Жената се наведе и с деликатни пръсти нежно отмахна косата от лицето на Тристан. Спящият момък изобщо не помръдна.
