искаха да се затворят.
— Не те ли е срам? — каза жената. — Да палиш колибката на една бедна самотна старица, оставена на милостта на всеки разбойник, ако не са любезните й малки приятели.
После вдигна нещо от бялата земя, сложи го на китката си и се прибра в колибата, която по чудо беше останала напълно незасегната от огъня или пък се беше възстановила, Септимус не знаеше и не го беше грижа.
Сърцето му подскачаше и заекваше в гърдите му и ако можеше, Септимус сигурно щеше да пищи. Когато болката спря, вече се зазоряваше и братята на Септимус шестогласно го приветстваха в редовете си.
Септимус сведе поглед за последен път към сгърченото все още топло, населявано някога от него тяло и към изражението в очите му. След това извърна глава.
— Не останаха братя, които да й отмъстят — каза с гласа на утринните дъждосвирци, — и нито един от нас няма да е господар на Бурелом. Дайте да се махаме оттук.
И след като го каза, на това място не останаха дори призраци.
Когато фургонът на мадам Семела стигна с клатушкане до началото на Канавката на Копача, слънцето грееше високо в небето.
Мадам Семела видя обгорената колиба край пътя, а след малко и прегърбената старица с избеляла червена рокля на пътеката. Косата на жената беше бяла като сняг, кожата й беше като плисирана и едното й око беше сляпо.
— Добър ден, сестро. Какво се е случило с дома ти? — попита мадам Семела.
— Това е то днешната младеж. Едно келеме реши да се позабавлява и запали колибката на една бедна старица, която никому не е сторила зло. Получи си заслуженото.
— Правилно — каза мадам Семела. — Винаги си получават заслуженото. И все забравят да ни благодарят за урока.
— Права си — отвърна жената с избелялата червена рокля. — Кажи, скъпа, кой пътува с тебе?
— Това изобщо не е твоя работа и ще съм ти признателна, ако не си навираш носа в моите работи — сопнато отвърна мадам Семела.
— Кой пътува с тебе? Кажи ми истината или ще изпратя харпии, които да те разкъсат на парчета и да разнесат останките ти по целия свят.
— Че коя си ти, та да ме заплашваш?
Старицата впери поглед в мадам Семела с едното си виждащо и с другото замъглено око.
— Познавам те. Ти си Сал Боклука. И не ми дръж такъв тон. Кой пътува с теб?
Мадам Семела усети как думите излизат от устата й насила.
— Двете мулета, които теглят фургона, аз, слугинята, която държа в образа на птица, и един младеж в облика на съсел.
— Някой друг? Нещо друго?
— Никой и нищо. Кълна се в Сестринството.
Жената на пътя стисна устни.
— Разкарай се тогава оттук и си върви по пътя.
Мадам Семела цъкна с език, дръпна поводите и мулетата поеха напред.
На леглото й в тъмния фургон звездата спеше, без дори да подозира, че се е отървала на съвсем тънък косъм.
Когато колибата и мъртвешката белота на Канавката на Копача се скриха от погледите им, птицата подскочи на пръта си, вирна глава и пя весело, докато мадам Семела не я заплаши, че ще й откъсне глупавата глава, ако не млъкне. Но дори след тази заплаха в тихия полумрак на фургона красивата птица чурулика и се радва, и дори веднъж избуха като сова.
Когато наближиха Стената, слънцето вече беше ниско на запад. Небесното светило блестеше в очите им, заслепяваше ги и обливаше света в течно злато. Небето, дърветата, храстите и дори пътят блестяха в златно.
Мадам Семела спря фургона насред поляната, където щеше да разпъне сергията си. Разпрегна мулетата, отведе ги при потока да ги напои. После ги завърза за едно дърво.
На поляната беше пълно с продавачи и посетители, които също разпъваха сергиите си, вдигаха палатки и закачаха сенници по дърветата. Оживлението и очакването бяха обхванали всички и всичко също като златната светлина на залязващото слънце.
Мадам Семела влезе във фургона и откачи клетката от веригата. Изнесе я на поляната и я остави на тревата. Отвори вратичката и извади спящия съсел с костеливите си пръсти.
— Пристигнахме. — Съселът разтри влажните си черни очи с предните си лапички и премигна срещу намаляващата дневна светлина.
Вещицата бръкна в престилката си, извади един стъклен нарцис и докосна с него главата на съсела.
Тристан премигна сънено и се прозя. Прокара пръсти през рошавата си кестенява коса и яростно погледна вещицата.
— Ах, ти, дърта скочубро…
— Млъкни, лапацало такова — рязко отвърна мадам Семела. — Докарах те дотук невредим и в същото състояние, в което беше. Дадох ти храна и подслон — и ако те не са се покрили с очакванията ти, мен това изобщо не ме интересува! А сега се разкарай, преди да съм те превърнала в гърчещ се червей и да съм ти отхапала главата, ако тя пък не е опашка. Изчезвай! Къш! Чиба!
Тристан преброи до десет и сконфузено се отдалечи. Спря на двайсетина метра до един шубрак и изчака звездата, която слезе с куцукане по стълбите на фургона и тръгна към него.
— Добре ли си? — попита я искрено загрижен.
— Да, благодаря. Тя не ми направи нищо. Всъщност мисля, че дори не разбра, че съм там. Това не ти ли се струва странно?
Мадам Семела вече беше вдигнала в ръка птицата. Докосна пернатата й глава със стъкленото цвете, птицата се уголеми и се промени, и се превърна в млада жена, не по-възрастна на вид от самия Тристан, с тъмна къдрава коса и покрити с козина котешки уши. Хвърли поглед към Тристан и виолетовите й очи му се сториха много познати, макар за нищо на света да не помнеше къде ги е виждал.
— Значи това е истинският вид на птицата — каза Вечерна. — Беше ми добра компания по пътя. — И като го каза, осъзна, че сребърната верига продължава да държи в плен птицата, макар тя да се беше превърнала в жена, защото проблясваше около китката и глезена й. Вечерна я посочи на Тристан.
— Ужасно — каза той. — Но не съм сигурен, че можем да направим нещо.
Двамата тръгнаха през поляната към пролуката в стената.
— Първо ще отидем при родителите ми — каза Тристан, — защото съм сигурен, че им липсвам толкова, колкото те на мене. — Честно казано, Тристан почти не се беше сещал за родителите си през цялото пътешествие. — А след това ще отидем при Виктория Форестър и… — И при това „и“ Тристан затвори уста. Защото вече не можеше да изрече старото си намерение да даде звездата на Виктория Форестър, нали звездата не беше предмет, който минава от ръка на ръка, а във всяко отношение човек. Но пък Виктория Форестър беше жената, която обичаше.
Реши, че ще мине по този мост, когато стигне до него, а сега ще заведе Вечерна в селото и ще действа според обстоятелствата. Настроението му се повдигна. Прекараното като съсел време остана почти като сън, все едно беше задрямал пред кухненската печка и сега отново беше буден. Вече почти усещаше вкуса на най-хубавата бира на г-н Бромиос. Затова пък с внезапна вина осъзна, че е забравил цвета на очите на Виктория Форестър.
Слънцето над покривите на Стената беше огромно и червено. Тристан и Вечерна минаха през поляната и надникнаха през пролуката в стената. Звездата се поколеба.
— Наистина ли искаш да го направиш? Защото имам лошо предчувствие — каза на Тристан.
— Не се притеснявай. Знам, че ти е тревожно; аз самият се чувствам все едно съм погълнал хиляда пеперуди. Ще ти стане много по-добре, като седнеш в дневната на майка ми и пийнеш от нейния чай — е, не е задължително да пиеш, но поне ще има чай — кълна се, че за такава гостенка и затова че момчето й се е прибрало у дома, майка ми ще извади най-хубавия си порцелан. — Ръката на Тристан потърси ръката на Вечерна и я стисна окуражаващо.
