Но все пак беше жив и вятърът рошеше косата му, и облакът се носеше в небето като галеон, вдигнал всички платна. Гледаше света отгоре и не помнеше някога да се е чувствал толкова жив. В небето имаше някаква небесност и в света имаше някаква сегашност, каквито до този момент не беше виждал, усещал и осъзнавал.
Разбираше, че по някакъв начин се е издигнал над проблемите си, точно както се беше издигнал над света. Болката в ръката беше останала много далеч. Размишляваше за действията си, за приключенията и за пътя, който го чакаше, и изведнъж му се стори, че цялата тази история е много дребна и много разбираема. Изправи се върху облака и с пълно гърло изкрещя няколко пъти: „Ехооо!“. Дори размаха туниката над главата си, въпреки че се почувства малко глупаво. След това заслиза от върха. На три метра от основата кракът му пропадна и Тристан се подхлъзна върху мъгливата мека повърхност.
— Защо крещеше? — попита Вечерна.
— За да разберат, че сме тук.
— Кой да разбере?
— Казва ли ти някой! По-добре да крещя на хора, дето ги няма, отколкото хора, които са тук, да не ни чуят, защото не съм извикал.
Тя не отвърна нищо.
— Доста мислих — каза Тристан. — И реших. След като свършим моята работа — да се върнем в Стената и да те дам на Виктория Форестър, — може би ще успеем да свършим и твоята работа.
— Каква моя работа?
— Ти също искаш да се върнеш, нали? Горе на небето. И да грееш отново нощем. Можем да го направим.
Тя го погледна и поклати глава.
— Не става. Звездите падат. И не се връщат на небето.
— Може пък ти да си първата. Трябва да вярваш. Иначе наистина няма да стане.
— Да, няма да стане. Точно както твоите крясъци няма да ги чуе никой, защото няма никой. Няма никакво значение дали вярвам, или не, просто нещата са такива. Как ти е ръката?
Той сви рамене.
— Боли. Как ти е кракът?
— Боли. Но не толкова, колкото преди.
— Ей! — чу се някъде отгоре. — Ей, има ли някой там долу! Някой да се нуждае от помощ?
Под лъчите на слънцето блестеше малък златист кораб с разперени платна и от борда му ги гледаше червендалесто мустакато лице. — Ти ли, момко, скачаше и крещеше преди малко?
— Аз — отвърна Тристан. — И наистина имаме нужда от помощ.
— Добре — каза мъжът. — Пригответе се да се качите по стълбата.
— За жалост приятелката ми е със счупен крак, а пък аз съм с изгорена ръка — извика Тристан. — Няма да можем да се качим.
— Няма проблем. Ще ви издърпаме.
Мъжът прехвърли през борда дълга въжена стълба. Тристан я задържа неподвижно със здравата си ръка, за да може Вечерна да се хване, след което се качи след нея. Лицето изчезна и Тристан и Вечерна останаха вкопчени във въжената стълба.
Вятърът подхвана въздушния кораб, стълбата се издигна над облака и Тристан и звездата се залюляха бавно във въздуха.
— Хоп! — изкрещяха едновременно няколко гласа и Тристан и Вечерна се издигнаха с няколко метра. Хоп! Хоп! Хоп! — С всеки вик се издигаха все по-високо. Облакът остана далеч долу, на миля или повече, поне така му се стори на Тристан. Той се държеше здраво за стълбата, преметнал през стъпалото й лакътя на изгорената си ръка.
Още едно дръпване и Вечерна се озова до кораба. Някой я повдигна внимателно и я постави на палубата. Тристан се прехвърли сам през борда и се строполи на дъските.
Червендалестият мъж протегна ръка.
— Добре дошли на борда. Това е свободният кораб „Пердита“, поел на експедиция за лов на светкавици. Капитан Йоханес Алберик, на вашите услуги. Изкашля се дълбоко и гърлено и още преди Тристан да е казал и дума, забеляза лявата му ръка и извика: — Мегът! Мегът! Къде си, мътните те взели? Ела тук! Пътник в беда. Ей, сега, момко, Мегът ще се погрижи за ръката ти. Вечерята е в шест. Ще седнете на моята маса.
След секунди се появи жена с нервно изражение и рошава червена коса, отведе Тристан под палубата и намаза ръката му с гъст зелен мехлем, който я охлади и облекчи болката. След това го отведе в столовата, която представляваше малко помещение до кухнята (Тристан с удоволствие откри, че я наричат „камбуз“, точно както в книжките, които беше чел).
Наистина ги настаниха на капитанската маса, не че в столовата имаше друга. Освен капитана и Мегът екипажът се състоеше от още петима души и всички изглеждаха доволни да оставят думата само на капитан Алберик, а той с удоволствие не я пусна, докато държеше с едната си ръка голяма халба, а с другата пъхаше поред в устата си ту късата си лула, ту лъжицата.
Вечерята бе гъста супа от зеленчуци и ечемик и Тристан най-после се наяде. За пиене — най-чистата и студена вода, която беше вкусвал.
Капитанът не ги попита как са се озовали високо в облака и те не му обясниха. Тристан бе настанен в каютата на помощник-капитана Странник — мълчалив заекващ джентълмен, а Вечерна легна в каютата на Мегът, която си постла на пода, за да й освободи леглото.
До края на пътешествието си през Самодивската страна Тристан често си спомняше за времето на „Пердита“ като за един от най-щастливите периоди в живота си. Екипажът му позволяваше да помага в разпъването на платната и даже от време на време му даваше да върти руля. Понякога корабът минаваше над големи като планини черни буреносни облаци и тогава екипажът ловеше мълнии в малък меден кош. Дъждът и вятърът се гонеха по палубата и с мокро от дъжда лице Тристан се смееше щастливо, хванал със здравата си ръка рейлинга, та бурята да не го отвее от кораба.
Мегът, която беше малко по-висока и малко по-слаба от Вечерна, й даде няколко рокли. Звездата ги прие с удоволствие и й беше много приятно всеки ден да се пременява в нещо различно. Понякога въпреки счупения си крак отиваше при фигурата на носа, сядаше и се взираше в света долу.
— Как ти е ръката? — попита капитанът.
— Благодаря, значително по-добре — отговори Тристан. Дланта му беше лъскава и набраздена и пръстите му не усещаха почти нищо, но балсамът на Мегът беше премахнал болката и беше ускорил неимоверно оздравяването. Сега седеше на палубата, преметнал крака през рейлинга, и гледаше надолу.
— След седмица ще хвърлим котва, за да натоварим провизии и малко стока — каза капитанът. — Мисля, че ще е добре да ви оставим.
— О, благодаря — каза Тристан.
— Близо е до Стената. Но пак са си десет седмици път. Може и малко повече. Но Мегът казва, че почти е оправила крака на приятелката ти. Скоро ще може да стъпва на него без проблеми.
Седяха един до друг. Капитанът пушеше лулата си: дрехите му непрекъснато бяха покрити с тънък пласт пепел; когато не я пушеше, я дъвчеше или ровеше в чашката й с някакъв остър метален инструмент, или я тъпчеше с тютюн.
— Знаеш ли — каза капитанът, загледан в хоризонта, — това, че ви намерихме, не беше съвсем късмет. Вярно, късмет беше, че ви намерихме, но също така би било вярно, ако кажа, че се оглеждах за теб. Аз и още неколцина други.
— Защо? — попита Тристан. — И откъде разбрахте за мен?
Вместо отговор капитанът нарисува фигура в капчиците кондензирана влага по полираното дърво.
— Прилича на крепост — каза Тристан.
Капитанът му намигна.
— Не трябва да говорим много високо. Даже тук. Мисли за това като за братство.
Тристан го погледна.
— Случайно да познаваш един космат дребосък с шапка и огромна торба, пълна с всякакви неща?
