аз за теб — уведоми го тя малко сърдито. — И където и да отидеш, трябва да съм с теб.
— Е, това не ми звучи толкова лошо.
— Предпочитам да прекарам остатъка от живота си окована към зъл вълк или смърдящо прасе, или блатен таласъм — сопна се тя.
— Виж, аз не съм толкова лош, честно, особено като ме опознае човек. Съжалявам за цялата тази история с оковаването. Искаш ли да се престорим, че не е станало нищо, и да почнем отначало? Ето сега, аз се казвам Тристан Торн, приятно ми е. — Той й протегна здравата си ръка.
— Майката Луна да ми е на помощ! — възкликна звездата. — По-скоро бих стиснала ръката на…
— Сигурен съм, че е така. — Тристан не изчака да чуе поредното неласкаво сравнение. — Казах, че съжалявам. Дай да започнем на чисто. Аз съм Тристан Торн. Приятно ми е да се запознаем.
Тя въздъхна.
Толкова високо над земята въздухът беше рядък и студен, но слънцето топлеше и облаците наоколо напомняха на Тристан за някакъв фантастичен неземен град. Далеч долу се виждаше истинският свят: слънцето обливаше със светлина всяко дръвче, превръщаше всяка криволичеща река в тънка сребриста змийска следа, блестяща и прорязваща пейзажа на Самодивската страна.
— Е? — каза Тристан.
— Ами хубаво — отвърна звездата. — Страхотна ирония. Където и да идеш, трябва да те следвам. Дори това да ме убие. — Тя разбърка с ръка мъглата по повърхността на облака. След това докосна леко ръката на Тристан. — Моите сестри ме наричат Вечерна. Защото изгрявам вечер.
— Страхотна двойка сме — каза Тристан. — Ти със счупен крак, а аз с изгорена ръка.
— Я да ти видя ръката.
Той я извади от хладината на облака: беше червена и покрита с мехури там, където пламъците бяха лизали кожата му.
— Боли ли?
— Доста.
— Радвам се — каза Вечерна.
— Ако не си бях изгорил ръката, сигурно щеше да си мъртва — отбеляза той и тя прояви достатъчно съвест да сведе засрамено глава. — Знаеш ли — смени Тристан темата, — торбата ми остана в странноприемницата на онази луда жена. Сега нямаме нищо освен дрехите на гърба си. Нямаме храна, нямаме вода, на половин миля от земята сме, няма никакъв начин да слезем и нямаме никакъв контрол над облака. И двамата сме ранени. Нещо да пропускам?
— Пропусна, че понякога облаците се разсейват и се превръщат в нищо — каза Вечерна. — И то често. Виждала съм ги. Аз поне няма да оцелея, ако падна още веднъж.
Тристан сви рамене.
— Е, значи сме обречени. Но докато сме тук, все пак можем да огледаме какво става.
Помогна на Вечерна да се изправи и двамата направиха няколко тромави стъпки в мекия облак. Вечерна отново седна.
— Няма смисъл. Ти върви да огледаш. Аз ще те изчакам тука.
— Обещаваш ли? Да не вземеш пак да избягаш?
— Заклевам се. В майка си луната — тъжно каза Вечерна. — Нали ми спаси живота.
И на Тристан му се наложи да се задоволи с това.
Почти цялата й коса вече беше прошарена, кожата на лицето й беше провиснала и набръчкана под брадичката, около очите и около устните. Лицето й беше безцветно, но роклята й беше все така кървавоалена; беше скъсана на рамото и под нея се виждаше рана, дълбока и жестока рана. Вятърът развяваше косата около лицето й, докато управляваше черната карета през Пустошта. Четирите коня често се препъваха: гъста пяна се стичаше по хълбоците им и от муцуните им капеше кървава слуз. Но копитата им продължаваха да удрят по пътя през Пустошта, в която не растеше нищо.
Вещерската кралица, най-старата от Лилим, спря конете до една зеленикава скала, стърчаща като игла от блатистата почва. Бавно, както можеше да се очаква от жена не в първа младост, че даже не и във втора, слезе от капрата и стъпи на калната земя.
Заобиколи каретата и отвори вратата. Към нея се търколи главата на мъртвия еднорог с все още стърчащия от изстиналото око кинжал. Вещицата се качи в каретата и отвори устата на еднорога. Трупът беше започнал да се вкочанява и това й струва доста усилия. Тя прехапа жестоко собствения си език, докато не усети металния вкус на болката в устата си, докато не усети кръв. Изжабурка се с нея, за да я примеси със слюнка (някои от предните й зъби се клатеха) и я изплю върху изпъстрения с петна език на мъртвия еднорог. Кръвта опръска устните и брадичката й. После изръмжа няколко думички, които няма да цитираме, затвори устата на еднорога и каза на мъртвото животно:
— Слез от каретата.
Сковано и непохватно еднорогът вдигна глава. Размърда крака като новородено жребче, потрепна, изправи се, падна в калта, после отново се изправи. Лявата му страна, върху която беше лежал на пода на каретата, беше подпухнала и потъмняла от застоялата кръв. Полуслепият мъртъв еднорог стигна със залитане до вдлъбнатината в основата на зеленикавата остра скала и падна на колене като в зловеща пародия на молитва.
Вещерската кралица извади кинжала от окото му и го прекара през гърлото му. От раната много бавно започна да се стича кръв. Вещицата отиде до каретата и се върна със сатъра. Отсече главата на еднорога и тя се търкулна във вдлъбнатината, в която вече се беше събрала локва гъста тъмночервена кръв.
Тя хвана главата за рога и я остави на скалата до тялото; след това впери студения си сив поглед в червената локва. От нея я гледаха две лица: две жени, които изглеждаха по-стари, отколкото тя беше в момента.
— Къде е тя? — сопна се първото лице. — Какво направи с нея?
— Я се виж — каза втората Лилим. — Похарчи и последната младост, която бяхме спестили — аз я изтръгнах от гърдите на оная звезда преди много, много време, макар че тя пищеше и се гърчеше в агония. Като те гледам, вече си пропиляла повечето от младостта си.
— Бях на косъм от успеха — каза вещицата на сестрите си в локвата. — Но тя имаше еднорог да я пази. Аз обаче взех главата на еднорога и ще я донеса у дома, защото отдавна нямаме прясно стрит рог от еднорог.
— По дяволите рогът на еднорога — обади се по-младата сестра. — Какво стана със звездата?
— Не мога да я намеря. Все едно е изчезнала от Самодивската страна.
Настъпи тишина.
— Не — каза едната сестра. — Още е в Самодивската страна. Но отива на Големия пазар, а това е прекалено близо до другата страна на стената. Ако отиде в онзи свят, ще я изгубим.
Защото и трите знаеха, че в момента, в който прекрачи стената и навлезе в света на истинските неща, звездата моментално ще се превърне в обгорен къс метал, паднал някога от небето: студена и мъртва, и напълно безполезна за тях.
— Значи ще отида в Канавката на Копача и ще чакам там, защото всеки, който отива в Стената, трябва да мине по този път.
Отраженията на двете старици я погледнаха неодобрително от локвата. Вещерската кралица прокара език по зъбите си („Този отгоре, както се клати, май ще падне до довечера“, помисли си) и плювна в локвата от кръв. По повърхността й се появиха вълнички и заличиха образите на Лилим; локвата вече отразяваше само небето над Пустошта и малките бели облачета далеч горе.
Тя ритна обезглавения труп на еднорога и той се преобърна на една страна. После взе главата му и я отнесе на капрата. Постави я до себе си, хвана юздите и подкара уморените коне напред.
Тристан седеше на върха на облака и се чудеше защо героите на евтините книжлета, които беше поглъщал с такава страст, никога не огладняват. Стомахът му шумно къркореше и ръката го болеше ужасно.
Помисли си, че в приключенията като такива няма нищо лошо, но че може да се каже още много за редовното хранене и липсата на болка.
