Зад него еднорогът изцвили от болка. Тристан откъсна конец от жакета си и намачка восъка около него.
— Какво става? — попита звездата, беше допълзяла на колене до Тристан.
— Нямам представа — призна той.
Вещицата нададе вой; еднорогът беше пронизал рамото й с рога си и я беше вдигнал триумфално във въздуха, готов да я хвърли на земята и да я стъпче с тежките си копита. Но макар и ранена, вещицата се извърна и го прободе с кинжала в окото, вкара острието чак в мозъка му.
Звярът се строполи на дървения под на странноприемницата. От окото и муцуната му бликна кръв. Първо падна на колене, а след това се килна и животът го напусна. Петнистият му език се подаде покъртително от зейналата му уста.
Вещерската кралица се измъкна изпод него и се изправи, стиснала с една ръка раненото си рамо, а с другата кинжала.
Погледът й зашари из стаята и се спря върху Тристан и звездата. Бавно, мъчително бавно тя тръгна към тях. Усмихваше се.
— Горящото златно сърце на една спокойна звезда е много по-добро от треперещото сърце на една малка уплашена звезда — каза със странно спокоен и безизразен глас, лицето й бе оплискано с кръв. — Но дори сърцето на една уплашена звезда е по-добро от никакво сърце.
Тристан хвана ръката на звездата с дясната си ръка.
— Стани.
— Не мога — отвърна тя.
— Стани или ще умрем — каза той и се изправи.
Звездата кимна, подпря се на него и се опита да стане.
— „Стани или ще умрем“? — подигра им се вещерската кралица. — 0, ще умрете, прави или седнали. Все ми е едно. — И пристъпи още една крачка напред.
— Хайде — каза Тристан, хванал с една ръка звездата, а с другата импровизираната си свещ. — Сега!
И пъхна лявата си ръка в огъня.
Болеше и гореше и му идваше да крещи, а вещерската кралица го гледаше все едно е самата лудост.
И тогава импровизираният фитил пламна и загоря с уверен син пламък и светът наоколо се разми.
— Моля те, тръгвай — примоли се Тристан на звездата от все сърце. — Не ме предавай.
И тя мъчително пристъпи напред.
Странноприемницата остана зад тях, но воят на вещерската кралица още дълго отеква в ушите им.
Озоваха се под земята, свещта освети мокрите стени на пещери; със следващата стъпка попаднаха в озарена от лунна светлина пустиня с бял пясък; с третата се издигнаха високо над земята, далеч от планините, дърветата и реките.
И тогава остатъците от восъка се стопиха докрай в ръката на Тристан и болката стана нетърпима, и последният пламък изгасна завинаги.
ОСМА ГЛАВА
В която се разказва за небесни крепости и други неща
В планината слънцето изгряваше. Бурята от последните няколко дни беше отминала и въздухът беше чист и студен.
Лорд Септимус Буреломски, висок и приличащ на гарван, изкачваше планинския проход и се оглеждаше, все едно е изгубил нещо. Яздеше кафяво космато и дребно планинско пони. Когато проходът се разшири, спря, като да беше намерил каквото търсеше. Нещото, което привлече вниманието му, беше очукана каручка, преобърната на една страна. До нея лежаха два трупа. Първият беше на бял козел с окървавена глава. Септимус за всеки случай побутна главата му с крак; беше получил дълбока и смъртоносна рана в челото, точно между двата рога. До козела лежеше млад мъж с лице, което в смъртта беше също толкова тъпо, колкото навярно беше изглеждало в живота. По тялото нямаше рани, които да навеждат към заключения за вида на смъртта, само оловнолилава синина на слепоочието.
Няколко метра по-нататък намери скрит наполовина зад една скала обърнат с лицето надолу труп на облечен в черно мъж на средна възраст. Плътта му беше бяла и кръвта му се беше събрала в локва под него. Септимус клекна и предпазливо вдигна главата му за косата; гърлото беше прерязано от специалист и зееше от едното ухо до другото. Септимус се вгледа озадачено в трупа. Познаваше го, но…
След което се разсмя с дрезгав лаещ смях.
— Брадата — каза на трупа. — Обръснал си си брадата и си си въобразил, че без нея няма да те позная ли, Примус?
Примус, който стоеше сив и безплътен до другите си братя, отвърна:
— Щеше да ме познаеш, Септимус. Но сигурно щях да спечеля няколко секунди, през които да те видя, преди да си ме познал — Мъртвият му глас бе не по-силен от шумоленето на ветреца в трънака.
Септимус се изправи. Слънцето изгря иззад най-източния връх на Корема и го обрамчи в светлина.
— Значи аз ще стана осемдесет и вторият лорд Бурелом — каза на себе си и на трупа на земята, — както и лорд на Високи чукари, сенешал на градовете кули, Пазител на Цитаделата, лорд височайши пазител на планината Хуон и какво ли още не.
— Не и докато не окачиш на врата си Властта над Бурелом, братко — язвително отбеляза Квинтус.
— А и докато не отмъстиш — обади се Секундус с гласа на виещия в прохода вятър. — Вече най- важното е да отмъстиш на убиеца на брат си. Такъв е законът на кръвта.
Септимус поклати глава, като че ли ги беше чул.
— Защо не изчака няколко дни, братле? — попита трупа на Примус в краката си. — Щях сам да те убия. Имах чудесен план за смъртта ти. Когато открих, че не си на „Сърцето на съня“, се позабавих, но откраднах спасителната лодка и отново попаднах на следите ти. А сега се налага да отмъщавам за жалкото ти тяло, и всичко това за честта на нашата кръв и на Бурелом.
— Значи Септимус ще стане осемдесети и вторият лорд на Бурелом — каза Терциус.
— Има една поговорка, в която се предупреждава, че пилците се броят наесен — отбеляза дълбокомъдрено Квинтус.
Септимус се отдалечи от трупа на Примус и се изпика върху един сив камък. След това се върна при трупа на брат си и продължи:
— Ако аз те бях убил, можех да те оставя да гниеш тук. Но тъй като друг е имал това удоволствие, сега ще трябва да те влача с мен и да те оставя на някой висок чукар, за да те изядат орлите. — Вдигна окървавения труп и го преметна през гърба на понито. Бръкна в пояса му и извади кесията с каменните руни. — Благодаря за подаръка, братле — каза и потупа трупа по гърба.
— Да се задавиш с тях дано, ако не отмъстиш на кучката, която ми преряза гръкляна — каза Примус с гласа на планинските птици, събудили се да приветстват новия ден.
Седяха един до друг върху пухкав бял купест облак с размера на малък град. Облакът беше мек и малко студен. Колкото по-надълбоко бръкнеш, толкова по студен ставаше и Тристан пъхна изгорената си ръка колкото можа по-надолу: облакът оказа лека съпротива, но я прие. Вътрешността му беше мека и студена и истинска и невеществена едновременно. Облакът пооблекчи болката в ръката му и му позволи да мисли малко по-ясно.
— Е — каза Тристан след известно време. — Май обърках всичко.
Звездата седеше на облака до него, облечена в робата, която беше взела от жената в странноприемницата, протегнала счупения си крак в дебелата мъгла пред себе си.
— Ти ми спаси живота — каза накрая. — Нали така?
— Ами май да.
— Мразя те. Досега те мразех за всичко, но сега те мразя още повече.
Тристан размърда изгорената си ръка в благословения хлад на облака. Беше уморен и леко замаян.
— Някаква по-конкретна причина?
— Защото сега, след като ми спаси живота, според законите на моя народ носиш отговорност за мен и
