отвън:
— Ей! Искаме храна! Вино! Огън! Къде е конярят?
Били и дъщерята изобщо не помръднаха и само впериха погледи в жената с червената рокля, сякаш очакваха инструкции. Тя сви устни, после каза:
— Е, мога да почакам. Още малко. В крайна сметка не си се забързала заникъде, нали, пиленце? — Последното беше адресирано към звездата. — Не и с този счупен крак и не докато вали като из ведро, нали така?
— Ценя гостоприемството ви повече, отколкото съм способна да изразя с думи — простичко и искрено отвърна звездата.
— Разбира се — каза жената с червената рокля и някак нетърпеливо опипа ножовете. — Ще имаме колкото си искаме време, като си тръгнат тези досадници.
Светлината на странноприемницата беше най-хубавото, което Тристан виждаше, откакто беше дошъл в Самодивската страна. Разпрегна изтощените коне и ги отведе един по един в конюшнята до странноприемницата. В най-далечната ясла спеше някакъв кон, но Тристан беше прекалено зает, за да го огледа.
Странната част от душата му, която знаеше всички посоки и местоположения на неща, които никога не беше виждал, и места, където никога не беше стъпвал, му подсказваше, че звездата е съвсем наблизо, и това едновременно го изнервяше и успокояваше. Знаеше, че конете са по-изтощени и по-гладни от него. Вечерята и — както подозираше — конфронтацията със звездата можеше да почакат.
— Отивам да избърша конете — каза на Примус. — Иначе ще настинат.
Високият мъж сложи голямата си ръка на рамото му.
— Добро момче. Ще пратя някой да ти донесе халба греяна бира.
Докато бършеше конете и проверяваше подковите им, Тристан си мислеше за звездата. Какво щеше да й каже? Какво щеше да му каже тя? Тъкмо привършваше с грижите за последния кон, когато някакво тъповато момиче се приближи съм него с халба греяно вино.
— Остави я ей там. Ще я изпия с удоволствие, само да свърша с конете.
Момичето остави виното върху сандъка със зоб и излезе, без да продума.
В този момент конят в последната ясла се изправи и зарита по вратата.
— Я по-кротко — извика Тристан. — Успокой се, приятелче, ей сега ще ви дам зобчица на всичките.
В подковата на предния крак на единия кон се беше заклещил остър камък и Тристан внимателно го извади. „Мадам — беше решил да й каже, — моля ви приемете сърдечните ми и най-смирени извинения“. „Сър — щеше да отговори звездата, — ще го направя от все сърце. А сега, нека да отидем във вашето село, където да ме представите на вашата истинска любов като знак на предаността си към нея…“
Размишленията му бяха прекъснати от шумно блъскане на копита. Огромният бял кон — веднага обаче осъзна, че не е кон — беше счупил вратата и се носеше към него с наведен рог.
Тристан се хвърли на земята и закри главата си с ръце.
Измина цяла вечност. Младежът вдигна глава. Еднорогът беше спрял пред халбата с вино и беше потопил рога си в димящата течност.
Тристан плахо се изправи. Виното съскаше и бълбукаше и чак сега Тристан се сети — информация, изплувала от някоя отдавна забравена приказка или детска песничка, — че рогът на еднорога е средство против…
— Отрова? — прошепна, а еднорогът вдигна глава, погледна го в очите и Тристан разбра, че е прав. Сърцето му заби като лудо. Вятърът около странноприемницата виеше като луда вещица.
Изтича до вратата на конюшнята, но спря, за да помисли. Бръкна в джоба на туниката си и намери вътре остатъка от свещта и залепналото за него буково листо. Внимателно отлепи листото от восъка. Вдигна го до ухото си и се заслуша.
— Вино, милорд? — попита попреминалата първа младост жена с червена рокля, щом Примус влезе в странноприемницата.
— Боя се, че не — отвърна той. — Изповядвам едно лично суеверие, че докато не видя трупа на брат си студен на земята пред мен, трябва да пия само от собственото си вино и да ям само храна, която съм купил и приготвил с ръцете си. Така ще сторя и сега, ако нямате нищо против. Разбира се, ще ви платя, все едно съм пил от вашето вино. Оставете, ако не ви затруднява, тази бутилка по-близо до огъня, за да се постопли. Пътувам заедно с един младеж, който отиде да се погрижи за конете; той не е дал такъв обет и съм сигурен, че ако изпратите да му занесат халба греяна бира, това ще прогони студа от костите му…
Готвачката измърмори нещо и побърза да влезе в кухнята.
— Е, любезни ми домакине — обърна се Примус към белобрадия съдържател, — как са леглата тук, на края на света? Имате ли дюшеци или поне сламеници? Има ли камини в стаите? Забелязвам освен това с нарастващо удоволствие, че пред камината има вана — по-късно ще се изкъпя, ако ви се намери казан гореща вода. Но имайте предвид, че няма да ви платя за нея повече от една сребърна монета.
Съдържателят погледна жена си и тя каза:
— Леглата ни са добри и ще накарам да напалят камината в спалнята за вас и вашия спътник.
Примус свали подгизналата си роба и я окачи над огъня до синята копринена рокля на звездата. След това се обърна и видя седналата до масата млада дама.
— И други гости ли имате? Добра среща, милейди, в това пагубно време. — Откъм конюшнята се чу шумен тропот. — Нещо май е разтревожило конете — угрижено отбеляза Примус.
— Сигурно гръмотевиците — отвърна жената на съдържателя.
— Сигурно — съгласи се Примус, но нещо друго привлече вниманието му. Отиде при звездата и се вгледа в очите й. — Вие… — Поколеба се, но след това продължи уверено: — Камъкът на баща ми е у вас. Властта над Бурелом е у вас.
Момичето го изгледа със сините си като небето очи.
— Ами поискайте ми го тогава, за да се отърва от това проклето нещо.
Жената на съдържателя побърза да дойде при масата и заяви категорично:
— Няма да позволя да безпокоите гостите ми, господине!
Погледът на Примус попадна върху ножовете на масата. Позна ги моментално: в хранилищата на Бурелом имаше избелели от времето свитъци, в които тези ножове бяха нарисувани и наименовани. Бяха стари, от Първата епоха на света.
Вратата на странноприемницата се отвори с гръм и трясък.
— Примус! — изкрещя Тристан. — Опитаха се да ме отровят!
Лорд Примус посегна за меча си, но в същия миг вещерската кралица грабна по-дългия нож и плавно и опитно го прокара през гърлото му…
За Тристан всичко се разви прекалено бързо, за да го проследи. Влезе, видя звездата и лорд Примус и съдържателя и странното му семейство — и в следващия миг кръвта на лорда бликаше като ален фонтан в светлината на огъня.
— Хванете го! — изкрещя жената с алената рокля. Хванете това келеме!
Били и готвачката се спуснаха към Тристан.
И тогава в странноприемницата нахлу еднорогът.
Тристан се хвърли встрани от пътя му. Еднорогът се изправи на задните си крака и запрати с копито готвачката във въздуха.
Били наведе глава и се втурна към еднорога, сякаш се канеше да го блъсне. Еднорогът също сведе глава и съдържателят намери злополучния си край.
— Тъпанари! — крещеше като бясна жената на съдържателя и напредваше към еднорога с двата ножа в ръце. Дясната й ръка беше изцапана с кръв, алена като роклята й.
Тристан се изправи на колене и пропълзя до камината. В лявата си ръка държеше бучката восък, единствения остатък от свещта, която го беше довела тук. Беше го стискал в шепа и той бе станал мек и податлив.
— Дано да се получи — каза на глас. Надяваше се дървото да е знаело какво говори.
