внимателно самото него. Беше бук.
— Ти си дърво — облече накрая мисълта си в думи.
— Не винаги съм била дърво — каза гласът в шумолящите листа. — Един магьосник ме превърна в дърво.
— А каква си била преди? — попита Тристан.
— Мислиш ли, че той ме харесва?
— Кой?
— Пан. Ако ти си Господар на гората, ще възложиш работа и ще окажеш пълно съдействие и помощ само на някой, който ти харесва, нали?
— Ами… — запъна се Тристан, но още преди да реши какъв ще е най-дипломатичният отговор, дървото каза:
— Нимфа. Бях горска нимфа. Но ме подгони един принц, не добър принц, а от другия вид и ами човек би си помислил, че дори другият вид принцове знаят докъде са границите, не мислиш ли?
— Да.
— И аз така мисля. Но той не мислеше така и затова докато бягах от него, направих едно заклинание и — хоп! — превърнах се в дърво. Как ти се струвам?
— Ами, не знам как си изглеждала като горска нимфа, но си великолепно дърво.
Дървото не отговори веднага, но кокетно прошумоля с листа, после призна закачливо:
— Бях голяма хубавица и като нимфа.
— Каква точно помощ и съдействие? — попита Тристан. — Не че припирам. Искам да кажа, че в момента се нуждая от цялата помощ и съдействие, които мога да получа. Но едно дърво не е непременно най- логичното място, където да ги търся. Нито можеш да дойдеш с мен, нито можеш да ме нахраниш, нито да доведеш звездата тук, нито да върнеш двама ни в Стената, за да се появя пред моята истинска любов. Убеден съм, че се справяш забележително, когато трябва да предпазиш някого от дъжда, когато вали, но сега не вали…
Дървото прошумоля.
— Защо не ми разкажеш историята си от самото начало и не ме оставиш по-добре от теб да преценя дали мога да ти помогна?
Тристан понечи да възрази. Долавяше как звездата се отдалечава все повече и повече със скоростта на препускащия еднорог и си мислеше, че последното, за което има време, е да изброява приключенията си до този момент. Но след това се сети, че какъвто и напредък да има, го е постигнал, като приемаше предложената му помощ. Затова седна под дървото и разказа на бука всичко, за което се сети: за любовта си, чистата и истинската си любов към Виктория Форестър; за обещанието си да й донесе паднала звезда — не коя да е паднала звезда, а тази, която бяха видели заедно от хълма; и за пътешествието си из Самодивската страна. Разказа на дървото за странстванията си, за косматия дребосък и за малкия народ, който му беше откраднал бомбето; разказа за вълшебната свещ и за скоростния си поход към гората, където беше паднала звездата, и за лъва и еднорога и как беше изгубил звездата.
Свърши разказа си и млъкна. Червеникавите листа на дървото се разлюляха леко като от слаб вятър, а след това и по-силно, все едно идваше буря. И тогава шумът се превърна в нисък и яростен глас, който каза:
— Ако я беше оставил окована и тя се беше освободила от оковите си, нямаше да има сила на земята и на небето, която да ме накара да ти помогна, та дори великият Пан или господарката Силвия да ми се молеха на колене. Но ти си я освободил и затова ще ти помогна.
— Благодаря ти — каза Тристан.
— Ще ти кажа три неща. Две от тях ще ти кажа сега, а третото, когато имаш най-голяма нужда от него. Сам ще прецениш кога ще е това.
— Първо, звездата е в голяма опасност — продължи дървото. — Всичко, което се случва в дебрите на гората, бързо се разчува из най-далечните й краища, дърветата говорят с вятъра, а вятърът разнася мълвата. Има сили, които искат да й навредят и да й сторят още по-голямо зло. Трябва да я намериш и да я защитиш. Второ, в гората има път, ей там след онази ела (а за нея мога да ти разкажа неща, от които ще се изчерви и планинска морена), и след няколко минути по този път ще мине карета. Ако побързаш, няма да я изпуснеш. И трето, протегни ръка.
Тристан протегна ръка. От дървото бавно се отрони танцуващ лист с цвят на мед, падна право в шепата му.
— Пази го — каза дървото, — И чуй какво ще ти каже, когато имаш най-голяма нужда. А сега бързай. Каретата идва. Бързай! Тичай!
Тристан грабна торбата си и се затича, като пътьом пъхна листото в джоба на туниката си. Чуваше тропот на подковани копита — приближаваше се все повече. Разбра, че няма да успее, но се затича още по-бързо, докато в главата му не остана само думкането на сърцето му и свистенето на въздуха, когато си поемаше дъх. Успя да се провре в гъсталака и да застане на пътя точно когато каретата приближи.
Теглеха я четири черни коня, а на капрата седеше блед мъж с дълга черна роба. Вече беше само на двайсет крачки от Тристан, който стоеше останал без дъх и когато се опита да извика, гърлото му беше толкова пресъхнало, че не издаде никакъв звук. Опита се да изкрещи, но гърлото му само изсъска.
Каретата го подмина, без дори да забави ход.
Тристан седна на земята и се опита да си поеме дъх. След това си спомни за звездата, изправи се и тръгна по горския път толкова бързо, колкото можеше. Не беше вървял и десет минути, когато стигна до черната карета. Клон, огромен колкото цяло дърво, беше паднал от един дъб право на пътя пред конете и кочияшът, който беше и единственият пътник, се опитваше да го махне.
— Проклет клон — каза облеченият в дълга черна роба кочияш: според Тристан наближаваше петдесетте. — Нямаше нито вятър, нито буря. Падна ей така. И уплаши конете. — Гласът му беше нисък и бумтящ.
Разпрегнаха конете и ги вързаха към падналия клон. Двамата мъже бутаха, четирите коня дърпаха и заедно успяха да изтеглят клона встрани. Тристан каза едно безмълвно „благодаря“ на дъба, чийто клон беше паднал, на червения бук, на Пан и на гората и попита кочияша дали ще го вземе със себе си.
— Не вземам пътници — отвърна той и потри наболата си брада.
— Разбирам — каза Тристан. — Но без мен още щяхте да си стоите тук. Със сигурност Провидението ви е изпратило при мен, както Провидението изпрати мен при вас. Няма да ви отклоня от пътя ви, а може и пак да дойде време, когато ще сте доволни от помощта на още две ръце.
Кочияшът го огледа от главата до петите. След това бръкна в кесията на пояса си, извади шепа квадратни червени гранитни плочки и каза на Тристан:
— Избери една.
Тристан взе една каменна плочка и показа на мъжа гравирания върху нея символ.
— Хмм — каза кочияшът. — Избери пак. — Тристан се подчини. — Я още веднъж. — Мъжът отново се почеса по брадата. — Добре. Можеш да дойдеш с мен. Руните очевидно са убедени в това. Макар че ще е опасно. Но може да има още паднали клони. Ако искаш, можеш да седнеш отпред при мен и да ми правиш компания.
На Тристан му се стори странно, че когато надзърна във вътрешността на каретата, видя вътре петима бледи джентълмени, целите в сиво. Гледаха го тъжно. Но когато погледна още веднъж, вътре нямаше никого.
Каретата се понесе по неравната трева в златистозеления тунел от листа. Тристан се тревожеше за звездата. Вярно, че беше доста злобна, но пък все пак имаше основание за това. Надяваше се да не се забърка в неприятности, преди да е стигнал до нея.
Разправят, че сиво-черната планинска верига, пресичаща от север на юг цялата Самодивска страна, някога е била великан, който станал толкова голям, че един ден се уморил дори да се движи и да живее и легнал в равнината, и заспал толкова дълбоко, че вековете минавали покрай него като секунди. Но ако е истина, това трябва да се е случило преди много, много време, през Първата епоха на света, когато всичко е било камък и огън, вода и вятър и когато малцина са оживявали, за да излъжат, в случай че не е истина. И все пак, истина или не, четирите големи планини от веригата се наричаха Главата, Рамото, Корема и Коленете, а възвишенията на юг се наричаха Краката. През планините имаше проходи — един между
