Вещерската кралица взе едната купичка и ножа и поръси месото си с подправката. Набоде едно парче с ножа и го изяде с наслада, докато домакинята й се помайваше със своята порция и духаше хрупкавото кафяво месо, за да изстине.
— Как е? — попита старицата.
— Много вкусно — искрено отвърна гостенката.
— Заради подправките — обясни дъртата вещица.
— Усещам босилека и мащерката, но има още някаква билка, която ми е трудно да определя.
— А — каза мадам Семела и задъвка.
— Вкусът определено е необичаен.
— Да. Това е билка, която расте само в Гарамонд, на един остров в средата на голямо езеро. Върви с всякакво месо и лично на мен ми напомня малко на копър, но с дъх на индийско орехче. Цветовете й са в много красиво оранжево. Полезна е при настинка и малария и освен това е леко сънотворно, което има интересното свойство да кара този, който го е вкусил, няколко часа да говори само истината.
Дамата с алената рокля изтърва дървената купа на земята.
— Лимбусова трева? Осмелила си се да ми дадеш лимбусова трева!
— Така изглежда, скъпа. — Старицата зацвили от удоволствие. — Та кажи ми сега, господарке Морванег, ако това ти е името, накъде си тръгнала с тази каручка? И защо ми напомняш на една жена, която познавах навремето? А мадам Семела не забравя нищо и никого.
— Тръгнала съм да търся една звезда — каза вещерската кралица, — която падна във великите гори от другата страна на планината Корема. И когато я намеря, ще извадя магическия си нож и ще й отрежа сърцето, докато е още жива и докато сърцето си е още нейно. Защото сърцето на жива звезда е върховният цяр за всички капани на старостта и времето. Сестрите ми ме очакват да се прибера с него.
Мадам Семела пак изцвили от удоволствие, скръсти ръце и се заклати, впила кокалести пръсти в лактите си.
— Сърце от звезда значи? Хи! Хи! Колко добре ще ми дойде. Ще си хапна от него и ще си върна младостта, и косата ми ще стане отново златна, и разплутите ми огромни цици ще станат отново малки и стегнати. А след това ще отнеса каквото е останало на Големия пазар в Стената. Хи! Хи!
— Няма да стане — много тихо каза гостенката.
— Така ли? Ти си моя гостенка, скъпа. Закле се. Яде от храната ми. Според законите на Сестринството не можеш да ми сториш никакво зло.
— О, много злини мога да ти сторя, Сал Боклука, но ще отбележа само, че този, който е ял лимбусова трева, няколко часа не може да говори нищо друго освен истината. Така че ще ти кажа и още нещо… — При тези нейни думи отекна далечна гръмотевица и гората притихна, сякаш всяко листо и всяко дърво наостриха уши да чуят какво ще каже. — Ето какво е то: ти открадна знание, което не си заслужила, но то няма да ти донесе полза. Защото няма да можеш да видиш звездата, няма да можеш да доловиш присъствието й, няма да можеш да я докоснеш, да я вкусиш, да я намериш и да я убиеш. Даже някой друг да изреже сърцето й и да ти го даде, никога няма да разбереш какво държиш в ръката си. Ето това ти казвам. Това са моите думи и те са самата истина. Знай и друго: заклех се в законите на Сестринството да не ти причинявам зло. Ако не се бях заклела, щях да те превърна в торен бръмбар, щях да ти откъсна краката един по един и да те оставя на птиците, задето ме унижи по този начин.
Мадам Семела се ококори от ужас и впери поглед през пламъците в гостенката си.
— Коя си ти?
— Когато ме видя за последен път, царствах заедно със сестрите си в Карнадин, преди той да изчезне — каза жената с алената рокля.
— Ти? Но ти си мъртва. Отдавна си мъртва.
— Открай време се говори, че Лилим са мъртви, но това е лъжа. Катерицата още не е намерила жълъда, от който ще израсне дъбът, който ще отрежат, за да издялат люлката на бебето, което ще порасне и ще ме убие.
Докато тя говореше, огънят премигваше в сребърно.
— Значи си ти. И си си върнала младостта. — Мадам Семела въздъхна. — И сега пак ще станеш млада.
Дамата с алената рокля се изправи и хвърли в огъня купичката с вечерята си.
— Но ти не. Не ме ли чу? В момента, когато си тръгна, ти ще забравиш, че изобщо си ме виждала. Ще забравиш всичко това, дори моето проклятие, въпреки че знанието ще те човърка и ще те дразни като сърбеж в отдавна отрязан крак. И в бъдеще се отнасяй към гостите си с повече уважение и доброжелателност.
Дървената купичка се подпали и пламъците опърлиха листата на дъба над тях. Мадам Семела я избута от огъня с пръчката и я затъпка в избуялата трева.
— Какво ме е прихванало, че съм хвърлила купичката в огъня? — възкликна високо. — Я, един от най- хубавите ми ножове целият изгорял. Какво ми става?
Не получи отговор. Някъде далеч по пътя се отдалечаваше тропот от копита на животни, които можеше да са и козли. Мадам Семела тръсна глава, сякаш да се отърси от прах и паяжини.
— Остарявам — каза на шарената птица, която все така стоеше на пръта и която беше станала свидетел на всичко и не беше забравила нищо. — Остарявам. И нищо не може да се направи. — Птицата помръдна уплашено на пръта.
Една червена катерица, скочи от дървото и се поколеба, уплашена от огъня. Взе с лапичките си един жълъд и ги вдигна като за молитва. След това избяга — да закопае жълъда и да забрави за него.
Косата на приливите е малък пристанищен град, построен от гранит, град на търговци на провизии, дърводелци и шивачи на платна; на стари моряци с липсващи пръсти и крайници, отворили собствени пивници за грог или прекарващи дните си в такива пивници, вързали остатъците от косите си на насмолени черни плитки, макар наболите по физиономиите им бради отдавна да са побелели като сняг. В Косата на приливите няма курви, или поне няма курви, които да смятат себе си за такива, въпреки че има много жени, които — ако бъдат притиснати — биха описали себе си като многократно омъжени с един съпруг на този кораб на всеки шест месеца и друг съпруг на онзи кораб, който идва в пристанището за по един месец или на всеки девет месеца.
Математиката на тези неща е удовлетворителна за повечето хора; и ако понякога е разочароваща и някой мъж се прибере при жена си, докато там е някой от другите й съпрузи, е, тогава почва бой — и победеният се утешава в някоя от пивниците. Моряците нямат нищо против тази подредба на нещата, защото знаят, че така поне един човек ще забележи, когато не се върнат от морето, и ще скърби за тях; а съпругите им се утешават със сигурното знание, че мъжете им също са неверни, защото за мъжете любовта към морето винаги е на първо място, тъй като то е и майка, и любовница, която като му дойде времето ще умие трупа и ще го погребе сред корали, абанос и перли.
И така именно в Косата на приливите дойде една нощ лорд Примус Буреломски, облечен целият в черно и с брада гъста и четинеста като някое от гнездата, свити от щъркелите по комините на градчето. Пристигна в карета, теглена от четири черни коня, и нае стая в „Почивката на моряка“ на улица „Кука“.
Желанията и поръчките му бяха сметнати за крайно необичайни, защото си носеше собствена храна и пиене: държеше ги в заключен дървен сандък и го отваряше, за да си вземе ябълка, сирене или чаша вино с черен пипер. Настани се в най-горната стая на „Почивката на моряка“ — висока, подобна на вретено сграда, построена на скалист нос, за да улеснява контрабандата.
Лордът подкупи няколко улични хлапета да му докладват в мига, когато забележат непознат за тях мъж, дошъл по суша или по море; най-вече да се оглеждат за много висок кокалест тъмнокос тип с гладна физиономия и безизразни очи.
— Примус определено си е взел поука — каза Секундус на четиримата си мъртви братя.
— Нали знаеш какво казват? — прошепна Квинтус със замисления шепот на мъртвите, който в този ден звучеше като плискане на вълни по крайбрежни камъчета. — Този, който се е уморил да се оглежда за Септимус, се е уморил от живота.
Сутрин Примус отиваше на раздумка с капитаните на корабите, хвърлили котва в Косата на приливите, и щедро им купуваше грог, но нито пиеше, нито ядеше с тях. Следобед оглеждаше корабите по доковете.
