Скоро клюкарите в Косата на приливите (а те бяха много) разбраха пикантната новина: брадатият джентълмен търсел кораб, който да го откара на изток. И тази клюка бе последвана от друга — че щял да отплава със „Сърцето на съня“ на капитан Ян, кораб с черни платна, боядисана в алено палуба и повече или по-малко съмнителна репутация (с което искаме да кажем, че според всеобщото мнение корабът пиратстваше само в далечни води) и че това щяло да стане веднага щом кажел.
— Любезни господарю — каза на лорд Примус един от уличните хлапаци, — в града е дошъл по суша един мъж. Отседнал е при мадам Петие. Слаб е и прилича на гарван, видях го в „Рева на океана“, черпеше с грог всички. Казва, че бил уморен морски пътешественик и търсел спокоен залив.
Примус потупа момчето по мръсната глава и му даде една монета. След това се зае да си събира нещата и същия следобед нареди „Сърцето на съня“ да напусне пристанището точно след три дни.
В деня преди „Сърцето на съня“ да вдигне платна, Примус продаде каретата и четирите коня на притежателя на конюшнята на улица „Вехтошарска“, след което слезе на кея и даде няколко монети на уличните хлапаци. Влезе в каютата си на „Сърцето на съня“ и издаде строга заповед никой да не го безпокои по никакъв повод, без значение добър или лош, до една седмица след отплаването на кораба.
Същата вечер злополука сполетя един кадърен моряк от екипажа на „Сърцето на съня“. Той се напи, падна на хлъзгавия паваж на улица „Приходи“ и си счупи крака. За щастие успяха да му намерят заместник: същия моряк, с когото беше ял цяла вечер и който беше убедил пострадалия да изпълни по мокрите камъни една особено сложна стъпка от моряшки танц. Та този моряк, висок, мургав и гарваноподобен, още същата нощ се разписа в корабните документи с кръгче и се качи на палубата призори, малко преди корабът да вдигне платна в утринната мъгла. „Сърцето на съня“ отплава на изток.
Току-що обръсналият брадата си лорд Примус Буреломски наблюдаваше отплаването му от върха на скалите, докато корабът не се изгуби от поглед. Слезе по улица „Вехтошарска“, върна парите на съдържателя на конюшнята, добави малко отгоре и отпътува на запад с черната си карета, теглена от четирите черни коня.
Решението беше очевидно. В крайна сметка еднорогът вече цяла сутрин крачеше зад тях и често-често побутваше звездата по рамото с муцуна. Раните от ноктите на лъва по хълбоците му, които предишния ден кървяха като червени цветя, вече бяха потъмнели и зарастваха.
Звездата се тътреше, куцаше и залиташе, а Тристан вървеше до нея. Студената верига оковаваше китките им.
От една страна, идеята да се язди еднорог се струваше на Тристан направо кощунствена: еднорогът все пак не беше кон и не беше обвързан с древния договор между Човека и Коня. Черните му очи бяха диви и в походката му имаше нещо опасно и неопитомено. От друга страна обаче Тристан усещаше, по начин, който не би могъл да обясни, че еднорога го е грижа за звездата и че иска да й помогне. Затова каза:
— Виж, не съм забравил онова, дето ми го наговори, че ще ми осуетяваш плановете на всяка крачка, но ако еднорогът има желание, защо не го яхнеш?
Звездата не каза нищо.
— Е?
Звездата сви рамене.
Тристан се обърна към еднорога, вгледа се в черните му като бездънен кладенец очи и попита:
— Разбираш ли ме?
Еднорогът не каза нищо. Тристан се надяваше, че поне ще кимне или ще тропне с копито като дресирания кон, който веднъж като малък видя в селото. Но еднорогът само продължи да го гледа.
— Ще качиш ли дамата на гърба си? Моля те.
Еднорогът не каза нищо и не тропна с копито. Но се приближи до звездата и коленичи в краката й.
Тристан й помогна да се качи на гърба му. Тя се хвана с две ръце за гривата и седна странично, опънала счупения си крак. И така пътуваха още няколко часа.
Тристан вървеше до тях, понесъл на рамо патерицата и торбата си. Сега, когато звездата яздеше еднорога, даже му беше по-трудно. Преди това се налагаше да върви бавно заради куцащата звезда. Сега трябваше да подтичва, за да не изостава от еднорога. Тревожеше го и мисълта, че еднорогът може да избърза прекалено и веригата, с която звездата беше прикована към него, щеше да я събори от гърба му. Стомахът му къркореше. Умираше от глад и не след дълго вече си се представяше като огромен глад с тънка обвивка от плът, който ходеше и ходеше колкото бързо му позволяваха краката…
Спъна се и разбра, че ще падне.
— Спри, моля те — извика без дъх.
Еднорогът забави крачка и спря. Звездата погледна надолу, сбърчи нос и поклати глава.
— Няма да е лошо и ти да се качиш при мен. Ако еднорогът ти позволи. Иначе ще вземеш да припаднеш и да ме събориш на земята. Освен това трябва да отидем някъде, където да си намериш храна.
Тристан кимна с благодарност.
Еднорогът не оказа никаква съпротива и пасивно зачака, докато Тристан правеше опити да се покатери на гърба му. Беше като да изкачиш отвесна стена, тоест абсолютно невъзможно. Накрая Тристан отведе животното до един бук, изкоренен отдавна от буря, ураган или ядосан великан, вдигна патерицата на звездата и торбата си и се покатери по клоните върху огромния дънер, а оттам и на гърба на еднорога.
— Зад този хълм има село. Сигурно ще намерим там нещо за ядене — каза Тристан, тупна еднорога по хълбока и той тръгна. Тристан обхвана талията на звездата, за да не падне. Усети под дланта си фината коприна на роклята й, а под нея верижката на топаза, стегната през талията й.
Язденето на еднорог не беше като язденето на кон: той не се движеше като кон; ездата беше по-дива, по-необичайна. Еднорогът изчака Тристан и звездата да се настанят удобно на гърба му и бавно и плавно започна да набира скорост.
Дърветата летяха и подскачаха покрай тях. Звездата се наведе напред и вплете пръсти в гривата на еднорога; Тристан — от страх забравил глада си — стисна здраво с колене хълбоците на животното и започна да се моли да не го събори някой клон. Скоро откри, че му става приятно. Има нещо в язденето на еднорог за онези, които все още го могат — което не е характерно за никое друго изживяване, нещо опияняващо, главозамайващо и прекрасно.
Когато наближиха селото, слънцето вече залязваше. Еднорогът спря под един дъб в края на гората и не пожела да продължи нататък. Тристан скочи на тревата. Задникът му се беше схванал, но звездата го гледаше и той не посмя да го разтрие.
— Гладна ли си? — попита я.
Тя не отговори.
— Виж какво. Аз направо умирам от глад. Не знам дали вие звездите ядете, нито какво ядете. Но не искам да гладуваш. — Той вдигна въпросителен поглед. Тя го погледна в отговор, отпърво с безразличие, но след това очите й се напълниха със сълзи. Вдигна ръка към лицето си, избърса ги и по бузите й останаха кални следи.
— Ядем само мрак и пием само светлина. И н-не съм гладна. Самотна съм и съм уплашена, и ми е студено, и съм н-нещастна и п-пленена, но не съм гладна.
— Не плачи — каза Тристан. — Ще отида в селото и ще взема нещо за ядене. Ти ме изчакай тук. Еднорогът ще те защити, ако някой дойде. — Той вдигна ръце и внимателно я свали от гърба на животното. Еднорогът разтърси грива и спокойно започна да пощипва тревата около дъба.
Звездата изсумтя.
— Да те чакам тука ли? — попита и вдигна веригата, която ги съединяваше.
— О — каза Тристан. — Дай си ръката.
Тя му протегна китката си. Той се опита да развърже веригата, но тя не искаше да се развърже.
— Хм — каза Тристан и подръпна примката около собствената си китка, но веригата не пожела да пусне и нея. — Май съм също толкова вързан за теб, колкото и ти за мен.
Звездата отметна косите си, затвори очи и въздъхна дълбоко. След това ги отвори, възвърна си самообладанието и каза:
— Да няма някаква вълшебна дума или нещо такова?
— Не знам никакви вълшебни думи — отговори Тристан и вдигна веригата. Тя проблесна в червено и пурпурно под лъчите на залязващото слънце. — „Моля“? — По веригата преминаха вълнички и примката се
