главата и рамото, където трябваше да е вратът, и един южно от планината Корема.
Това бяха диви планини, обитавани от диви създания: черни като въглен тролове, космати диваци, скитащи дървесни хора, планински кози и джуджета миньори, отшелници, изгнаници и по някоя и друга планинска вещица. Не беше най-високата планинска верига в Самодивската страна, като например планината Хуон, чийто най-висок връх беше Бурелом. Но беше сурова планина и се прекосяваше трудно.
Вещерската кралица беше минала през прохода южно от Корема преди няколко дни и сега чакаше в края му. Козлите й бяха вързани за една драка и я пощипваха без ентусиазъм. Кралицата пък седеше в каручката и точеше ножовете си на един камък.
Ножовете бяха стари: дръжките им бяха изработени от кост, а остриетата им бяха от парчета вулканично стъкло, черно като смола и с бели петънца, застинали завинаги в обсидиана. Бяха два: единият по-малък и подобен на сатър, тежък и здрав, за рязане на ребра и стави и за разчленяване; другият беше с форма на кинжал, за изрязване на сърцето. Когато ги наточи дотолкова, че можеше да пререже нечие гърло, без притежателят му да усети нещо друго освен леко като косъм докосване и топлината на изтичащия си живот, вещерската кралица ги остави и започна да се приготвя.
Отиде при козлите и поотделно им прошепна по нещо в ухото.
На мястото им се появиха мъж с къса бяла брада и приличаща на момче жена с тъп поглед. И двамата не казаха нищо.
Вещицата клекна до каручката и също й прошепна някакви слова. Каручката не направи нищо и жената тропна ядосано с крак.
— Остарявам — каза на двамата слуги. Те не й отговориха и дори не дадоха признак, че разбират какво им говори. — Винаги е било по-трудно да се променят неживите неща. Душите им са по-стари и по- затъпели, и по-трудни за убеждаване. Ех, ако можех да си върна младостта… в зората на света, превръщах планини в морета и облаци в палати. С едно щракване на пръсти заселвах цели градове с камъчета. Защо не съм отново млада…
Въздъхна и вдигна ръка: от пръстите й затрептя син пламък и когато се наведе и докосна каручката, пламъкът изчезна.
Изправи се. В катраненочерната й коса се бяха появили бели нишки и под очите й имаше тъмни сенки; но каручката беше изчезнала. На мястото й в края на планинския проход стоеше малка странноприемница.
Някъде далеч проблесна светкавица и се разнесе тътен.
Висящата табела на странноприемницата се люшкаше и скърцаше под напора на вятъра. На нея беше нарисувана каруца.
— Влизайте вътре — каза вещицата. — Тя идва насам и ще трябва да мине през прохода. Просто трябва да направя така, че да влезе, — Обърна се към мъжа с късата бяла брада. — Ти си Били, собственикът на тази странноприемница. Аз съм жена ти, а това е нашата дъщеря, която обслужва гостите. — И посочи момичето с празния поглед, което доскоро беше Бревис.
Втора гръмотевица, по-силна от първата, отекна откъм върховете.
— Скоро ще завали — каза вещицата. — Да напалим камината.
Тристан усещаше присъствието на звездата — тя се придвижваше напред със стабилна скорост. Стори му се, че разстоянието помежду им намалява.
За негово облекчение каретата също следваше нейния път. На едно място пътят се разклони и Тристан се разтревожи, че може да поемат по грешното разклонение. Беше готов да слезе от каретата и да продължи пеш.
Спътникът му спря конете, слезе от капрата и извади руните. След като консултацията приключи, се качи отново и пое по лявото разклонение.
— Ако не е прекалено нахално, мога ли да ви попитам какво търсите? — каза Тристан.
— Съдбата си — отвърна мъжът след кратка пауза. — Правото си на власт. А ти?
— Оскърбих с поведението си една млада дама. Искам да й се извиня. — Докато го казваше, разбра, че е истина.
Кочияшът изсумтя.
В тунела от листа вече имаше пролуки. Дърветата станаха по-нарядко. Тристан вдигна поглед към планината напред и ахна.
— Каква планина!
— Като пораснеш още малко, ми ела на гости в цитаделата горе в Хуон. На онова му се вика планина. От нея се виждат планини, пред които тези са нищо и никакви хълмчета. — И посочи извисяващия се пред погледите им Корем.
— Честно казано, надявам се да прекарам остатъка от живота си като овчар в Стената, защото ми дойде до гуша от вълнения за повече от един живот. То не бяха свещи и еднорози, дървета и млади дами. Но приемам поканата в същия дух, в който бе дадена, и ви благодаря за нея. Ако някога посетите Стената, елате у дома, а аз ще ви дам вълнени дрехи за преобличане и овче сирене, и толкова овнешка яхния, колкото можете да изядете.
— Много мило от твоя страна — каза кочияшът. Пътят от натрошени скали и чакъл вече не беше толкова стръмен и той плесна с камшика, та черните коне да забързат. — Значи си видял еднорог, така ли?
Тристан понечи да разкаже на спътника си за срещата с еднорога, но после размисли и само отбеляза:
— Извънредно благородно животно.
— Еднорозите са лунни твари. Никога не съм виждал еднорог. Но казват, че служели на луната и изпълнявали повелите й. Утре вечер ще стигнем планината. Тази вечер след залез-слънце ще спрем да починем. Ако искаш, можеш да спиш в каретата; аз ще спя край огъня. — Тонът му не се промени, но Тристан с колкото внезапна, толкова и шокираща сигурност разбра, че мъжът се страхува от нещо до дъното на душата си.
Цяла нощ светкавици озаряваха планинските върхове. Тристан спа на кожената седалка на каретата, положил глава върху торба със зоб; сънува призраци, луна и звезди.
Призори заваля, внезапно, все едно небето се беше продънило. Ниски облаци скриха върховете. Под проливния дъжд Тристан и кочияшът впрегнаха конете и потеглиха. Пътят беше стръмен и напредваха бавно.
— Можеш да влезеш вътре — каза кочияшът. — Няма смисъл да се мокрим и двамата. — Бяха се наметнали с промазаното платнище, което извадиха изпод капрата.
— Не виждам как мога да се измокря повече, освен, ако не скоча в някоя река — каза Тристан. — Ще стоя тука. Два чифта очи и два чифта ръце в един момент може да се окажат решаващи.
Спътникът му изсумтя, избърса със студената си мокра ръка капките дъжд от очите и устата си и каза:
— Постъпката ти е глупава, момко. Но я оценявам. — Прехвърли поводите в лявата си ръка и протегна дясната. — Аз съм Примус. Лорд Примус.
— Тристан. Тристан Торн — отвърна момъкът, усетил по някакъв начин, че мъжът има право да научи истинското му име.
Стиснаха си ръцете. Дъждът се усили още повече. Пътят се превърна в река, а дъждът се стелеше на гъсти завеси. Конете съвсем забавиха ход.
— Има един човек. — Лорд Примус вече викаше, та Тристан да го чува сред грохота на пороя. Вятърът отвяваше думите от устните му. — Висок, прилича малко на мен, но е по-слаб и прилича на гарван. Очите му са невинни и безизразни, но в тях се таи смърт. Казва се Септимус, защото е седмият син на баща ни. Ако някога го срещнеш, бягай надалеч. Той иска мен. Но няма да се поколебае да те убие, ако си му застанал на пътя, нито пък да те превърне в инструмент, с който да убие мен.
Бурен порив на вятъра запрати във врата на Тристан цяла каца вода.
— Изглежда, е опасен човек — отбеляза той.
— Най-опасният на света.
Тристан се загледа мълчаливо в пелената от вода и в настъпващия мрак. Пътят вече почти не се
