виждаше. Примус заговори отново:
— Ако питаш мен, в този дъжд има нещо неестествено.
— Защо?
— Или повече от естествено; да го наречем свръхестествено. Надявам се да намерим по пътя някоя странноприемница. Конете имат нужда от почивка, а и на мен едно сухо легло и топъл огън ще ми дойдат добре. И добра вечеря.
Тристан извика, че е съгласен. Дъждът продължаваше да се лее. Тристан си помисли за звездата. Сигурно беше премръзнала и мокра. Тревожеше се за счупения й крак и си мислеше колко ли й е натъртен задникът от язденето. Той беше виновен. Чувстваше се като отрепка.
— Аз съм най-нещастният човек, живял на тази земя — сподели с лорд Примус, когато спряха да нахранят конете с мокър овес.
— Ти си млад и влюбен — каза Примус. — Всеки младеж в твоето състояние е най-нещастният човек, живял на тази земя.
Тристан се зачуди дали лордът би оценил съществуването на Виктория Форестър. Представи си как й разказва приключенията си в Стената пред камината в дневната; но незнайно защо тези въображаеми разкази му се сториха доста плоски.
Този ден залезът явно беше настъпил веднага след зората и небето беше почти черно. Пътят продължи да се изкачва. Дъждът за миг отслабваше, после се изсипваше с удвоена сила.
— Това там светлина ли е? — попита Тристан.
— Не виждам нищо. Може да е магически огън или светкавица… — отвърна Примус. Но когато взеха поредния завой, каза: — Не бях прав. Светлина е. Браво, момко. Но в тези планини има лоши неща. Можем само да се надяваме, че това не е от тях.
След като вече виждаха целта, конете потеглиха по-бързо. Поредната светкавица озари острите чукари наоколо.
— Имаме късмет! — възкликна Примус с басовия си като гръмотевица глас. — Странноприемница!
СЕДМА ГЛАВА
В „Знакът на каруцата“
Звездата беше мокра до кости, беше тъжна и трепереше. Тревожеше се за еднорога: през целия ден не бяха намерили нищо за ядене, тъй като папратите и дърветата отдавна бяха отстъпили място на сиви скали и гърчави трънливи храсти. Неподкованите копита на еднорога не бяха пригодени за скалистия път, нито пък гърбът му беше пригоден за ездачи и крачката му ставаше все по-бавна и бавна. Докато пътуваха, звездата проклинаше деня, в който беше паднала на този мокър и недружелюбен свят. Когато го беше гледала от небето, й се беше струвал толкова мил и приветлив. Но това беше преди. Сега го мразеше и в червата с изключение на еднорога; но задникът й така се беше натъртил от язденето, че щеше да е щастлива дори без еднорога.
След като цял ден ги беше валял дъжд, светлините на странноприемницата бяха най-приятната гледка, откакто беше паднала на Земята.
„Вни-ма-вай, вни-ма-вай“ — трополяха дъждовните капки по камъните. Еднорогът спря на петдесетина крачки от странноприемницата и отказа да помръдне. Вратата беше отворена и от нея към сивия свят се лееше топла жълта светлина.
— Добра среща, хубавице — чу се приветлив глас от отворената врата.
Звездата погали мокрия врат на еднорога и му заговори нежно, но той не помръдна, стоеше като вкаменен в светлината на странноприемницата.
— Няма ли да влезеш, скъпа? Или ще стоиш навън в дъжда? — Топлият глас на жената й подейства успокояващо и уютно: беше точната комбинация от практичност и загриженост. — Ще те нахраним, ако си гладна. В камината гори огън и има достатъчно гореща вода за ваната, която ще прогони студа от костите ти.
— Аз… ще ми помогнете ли да вляза… Кракът ми…
— Ох, горкото момиче. Ей сега ще накарам мъжа си да те внесе вътре. Той се казва Били. За коня ти има сено и прясна вода в конюшнята.
Когато жената се приближи, еднорогът сякаш подивя.
— Спокойно, спокойно, няма да се доближавам до тебе. Много години изминаха, откакто бях достатъчно девствена, че да докосна еднорог, и много години изминаха, откакто не съм виждала еднорог по тези места…
Еднорогът неспокойно последва жената към конюшнята, като гледаше да не се приближава много до нея, и отиде в най-далечната ясла. Звездата стоеше под дъжда мокра и нещастна.
Били се оказа белобрад и доста мълчалив. Отнесе звездата в странноприемницата и я остави на трикракото столче пред бумтящия в камината огън.
— Горкичката — обади се жена му, която влезе след тях. — Я се виж, цялата си мокра, под тебе има цяла локва, хубавата ти рокля е съсипана и сигурно си премръзнала до кости…
Изчака мъжа си да излезе и помогна на звездата да свали подгизналата рокля. Окачи я над камината. Водата, която капеше от дрехата, съскаше и се изпаряваше върху нагорещените тухли.
Пред камината беше поставена калаена вана. Жената я огради с хартиен параван и попита загрижено:
— Как обичаш водата? Топла, гореща или вряла?
— Не знам — отвърна звездата. Беше гола, но не беше свалила топаза от кръста си. Главата й се бе замаяла от странния обрат на събитията. — Досега не съм взимала вана.
— Не си взимала вана? — Жената беше безкрайно изненадана. — Е, горкичката ми, тогава няма да я правим прекалено гореща. Извикай ме, като изстине. На огъня в кухнята съм сложила да се грее още вода. Като свършиш, ще ти донеса вино с подправки и печени картофи.
И преди звездата да възрази, че нито яде, нито пие, жената излезе, като преди това я нагласи във ваната с шинирания крак отвън, подпрян на трикракото столче. Отначало водата наистина беше прекалено гореща, но след малко звездата свикна и се отпусна и за пръв път, откакто беше паднала от небето, изпита пълно щастие.
— Как се чувстваш, скъпа? — попита след малко жената от вратата.
— Много, много по-добре.
— А сърцето ти? То как се чувства?
— Сърцето ми ли? — Странен въпрос, но жената изглеждаше искрено загрижена. — По-щастливо е. По-леко. По-малко тревожно.
— Чудесно. Дай да го накараме да загори в теб, какво ще кажеш? Да загори ярко и горещо.
— Сигурна съм, че под вашите грижи сърцето ми ще гори и сияе от щастие — отвърна звездата.
Жената се наведе и погали звездата под брадичката.
— Добро момиче, и добри неща говори. — Усмихна се снизходително и прокара ръка през прошарената си коса. Окачи на паравана дебела пухкава хавлия. — Това е за теб, като свършиш с банята — о, не, не бързай, пиленце — водата ще те стопли, а пък хубавата ти рокля още доста време няма да изсъхне. Само ме викни, като решиш да излезеш от ваната, и ще дойда да ти помогна. — Жената се наведе и докосна със студения си пръст гръдния кош на звездата, точно между гърдите. Усмихна се и добави: — Хубаво силно сърце.
Имало и свестни хора в този проклет свят, реши затоплената и доволна звезда. Отвън дъждът и вятърът трополяха и виеха, но в странноприемницата, в „Знакът на каруцата“, беше топло и уютно.
По някое време жената на съдържателя с помощта на тъповатата си дъщеря помогна на звездата да излезе от ваната. Огънят хвърляше отблясъци върху топаза на сребърната верижка, която носеше около кръста си, но после и топазът, и тялото й се скриха в пухкавата хавлия.
— А сега, миличка, ела и се настани удобно — каза жената и й помогна да седне до дългата дървена маса, на която бяха сложени сатър и кинжал, и двата с костени дръжки и остриета от черно стъкло. Звездата с накуцване и подпиране на стената успя да стигне до масата и да седне на дървената скамейка.
Вятърът се усили и огънят се разгоря буйно в зелено, синьо и бяло. Нечий басов глас надвика стихията
