Капитанът изчука лулата си на перилото. Ръката му вече беше изтрила изображението на крепостта.
— Да. И той не е единственият член на братството, който е заинтересуван да се върнеш в Стената. Което ми напомня да кажеш на младата дама, че ако иска да се представя за не такава, каквато е, може от време на време поне да се преструва, че яде нещо — каквото и да е.
— Не помня да съм споменавал Стената във ваше присъствие — отбеляза Тристан. — Когато ме попитахте откъде идваме, казах: „Оттам“, а когато попитахте накъде отиваме, казах „Натам“.
— Браво. Точно така.
Почна следващата седмица. На петия ден Мегът каза, че шината на Вечерна може да се свали. Махна импровизирания бинт и пръчките и Вечерна започна да ходи бавно от носа до кърмата и обратно, хваната за рейлинга. До края на деня вече се придвижваше из кораба с лекота, макар да понакуцваше.
На шестия ден се изви силна буря и уловиха в медния кош шест мълнии. На седмия хвърлиха котва. Тристан и Вечерна се сбогуваха с капитана и екипажа на „Пердита“. Мегът даде на Тристан кутийка от зеления мехлем за ръката му и за крака на Вечерна. Капитанът му даде кожена раница, пълна със сушено месо, плодове, кесия тютюн, нож и кутия с прахан („О, недей да ми благодариш, момко, и без това спираме за провизии!“), а Мегът подари на Вечерна синя копринена рокля, осеяна със сребърни звездички и луни („На теб ти отива много повече, отколкото на мен, скъпа!“). Корабът спря до десетина други небесни кораба на върха на голямо дърво, толкова голямо, че в дънера му бяха издълбани стотици къщички. Обитаваха го и хора, и джуджета, и гноми, и елфи, и други още по-странни създания. Покрай ствола имаше стълби и Тристан и звездата бавно слязоха по тях. Тристан изпита облекчение, че отново е на твърда земя, но същевременно по начин, който не би могъл да изрази с думи, беше и разочарован, сякаш бе изгубил нещо много хубаво.
Дървото-пристанище се скри зад хоризонта чак на третия ден път.
Вървяха на запад, към залеза, по широк прашен път. Спяха в храстите. Тристан ядеше горски плодове и ядки и пиеше вода от бистрите потоци. Не срещнаха много хора. Когато имаха възможност, отсядаха в крайпътни ферми и Тристан работеше по един следобед в замяна на храна и постеля в обора. Понякога спираха в градове и села, за да се измият, да хапнат — звездата се преструваше, че яде — и да пренощуват, когато можеха да си го позволят, в някоя странноприемница.
В град Симкок под Хълма имаха неприятна среща с банда таласъми, която можеше да завърши злощастно и Тристан да прекара остатъка от живота си под земята в безкрайните битки на таласъмите, ако не бяха бързата мисъл и хапливият език на Вечерна. В гората Беринхед Тристан победи един от огромните кафяви орли, който щеше да ги отнесе в гнездото си, за да нахрани малките си, и който не се боеше от нищо освен от огън.
В една пивница във Фулкестън Тристан спечели голяма слава, като рецитира „Кублай хан“ на Колридж, двадесет и третия псалм, „Едно е външност, а пък друго — същност“ от „Венецианският търговец“ и стихотворение за едно момче, което стояло на горящата палуба, откъдето всички се били спасили, все неща, които го бяха задължили да научи наизуст в училище. Тъкмо благославяше г-жа Чери за усилията й в това отношение, когато осъзна, че обитателите на Фулкестън са решили да го задържат завинаги и да го превърнат в следващия градски бард; двамата с Вечерна се видяха принудени да се измъкнат тайно през нощта и успяха само защото Вечерна убеди градските кучета да не ги лаят (по начин, който така и не стана ясен на Тристан).
От слънцето лицето на Тристан стана кафяво, а дрехите му избледняха до ръждиво и бозаво. Вечерна бе все така бледа като луната и не спря да куца въпреки многото изминати левги.
Една вечер, когато спряха в края на някаква гъста гора, Тристан чу нещо непознато: прекрасна мелодия, тъжна и странна, която изпълни съзнанието му с образи, а сърцето му с благоговение и удоволствие.
Музиката му навя мисли за пространства без граници, за огромни кристални сфери, танцуващи неизразимо бавно из огромните небесни зали. Мелодията го накара да забрави кой е и къде е.
След много часове, а може би само след минути, музиката свърши и Тристан въздъхна и каза:
— Беше прекрасно.
Устните на звездата потрепнаха в неволна усмивка и очите й грейнаха.
— Благодаря. Досега нещо не ми се пееше.
— Никога не съм чувал толкова хубава музика.
— Понякога със сестрите ми пеем нощем. Песни като тази, за нашата майка луната и за същността на времето и радостта от светенето и самотата.
— Съжалявам.
— Недей. Поне съм още жива. Късмет извадих, че паднах в Самодивската страна. И сигурно извадих късмет, че срещнах тебе.
— Благодаря.
— Моля — каза звездата и на свой ред въздъхна, загледана в небето през листата на дърветата.
Тристан търсеше закуска. Беше намерил няколко хубави млади пърхутки и джанка, обсипана с тъмночервени зрели плодове, когато забеляза птицата в храстите.
Не направи опит да я улови (преди няколко седмици беше изживял истински шок, когато подгони да хване за вечеря голям сиво-кафяв заек, а заекът спря на края на гората, изгледа го презрително и каза: „Е, надявам се, че си доволен от себе си“ — и се скри във високата трева). Но беше очарован от птицата. Беше невероятно красива, голяма колкото фазан, но с пера във всички цветове, яркочервено, жълто и наситено синьо. Приличаше на бегълка от тропиците, съвсем не на място в зелената, обрасла с папрат гора. Когато се приближи до нея, птицата го изгледа уплашено, подскочи и изкряска пронизително.
Тристан коленичи и й заговори успокояващо. Посегна към нея. Проблемът й беше очевиден: сребърната верижка на крака й се беше заплела в някакъв корен и птицата не можеше да помръдне.
Тристан внимателно разплете верижката, като с лявата си ръка не спираше да гали разрошената й перушина.
— Ето, свободна си — каза на птицата. — Иди си у дома. — Но тя не направи опит да отлети. Вместо това се вгледа в лицето му, наклонила глава на една страна. — Виж — каза й той и се почувства доста странно, — някой сигурно се тревожи за теб. — И посегна да я вземе.
Нещо го удари и го зашемети; макар да не беше помръднал, имаше усещането, че току-що се е сблъскал тичешком с невидима стена. Залитна и едва не падна.
— Крадец! — изписка нечий старчески глас. — Ще превърна костите ти в лед и ще те изпека на огъня! Ще ти избода очите, ще завържа едното за някоя херинга, а другото за някой гларус, за да те докара едновременната гледка на морето и небето до лудост! Ще превърна езика ти в гърчещ се червей, а пръстите ти в остриета и ще ти пратя жесток сърбеж, че всеки път, като се почешеш…
— Схванах ви мисълта — каза Тристан на старицата. — Не съм искал да ви открадна птицата. Верижката й се беше заплела в един корен. Просто я освободих.
Бабичката го изгледа подозрително под провисналата си сива като стомана коса. След това заситни към птицата и я вдигна. И й прошепна нещо, а тя отвърна с необичайно музикално чуруликане. Старицата присви очи и каза доста сърдито:
— Е, това, което казваш, може и да не е съвсем лъжа.
— Изобщо не е лъжа — каза Тристан, но старицата вече беше тръгнала с птицата през поляната, така че той си събра пърхутките и джанките и се върна там, където беше оставил Вечерна.
Тя седеше до пътеката и разтриваше крака си. Боляха я и стъпалата, и бедрото. Понякога нощем Тристан я чуваше да плаче тихо. Мечтаеше си луната да им прати още един еднорог, но знаеше, че няма да стане.
Разказа й за случката и реши, че нещата са приключили дотук.
Разбира се, грешеше. След няколко часа, когато двамата със звездата вече крачеха по горския път, ги подмина шарен фургон, теглен от две сиви мулета и управляван от старицата, която беше заплашила да превърне костите му в лед. Тя спря мулетата, посочи Тристан с костеливия си пръст и каза:
— Ела тук, момко.
Той предпазливо се приближи към нея.
