съществуват.
Сега ще ми се извиниш и ще ме наречеш с истинското ми име, иначе — с огромно удоволствие — ще посветя остатъка от живота си да те преследвам и да руша всяко нещо, което ти е мило, и всичко, което си.
Двете жени впиха поглед една в друга и старицата първа извърна очи.
— Извинявам се, тогава, че ви нарекох повлекана, лейди Уна. — Каза го все едно думите бяха горчиви дървени стърготини.
Лейди Уна кимна.
— Браво. Освен това вярвам, че ми дължиш заплащане за прослуженото време. Защото има правила. Винаги има правила.
Дъждът продължи на талази, на моменти спираше, колкото да подмами хората да излязат от прикритията си, за да почне наново. Тристан и Вечерна седяха мокри и щастливи край един лагерен огън в компанията на всякакви създания и хора.
Тристан беше попитал дали някой познава косматия дребосък, когото беше срещнал по време на странстванията си, и го беше описал възможно най-подробно. Неколцина казаха, че навремето са го срещали, но днес никой не го беше видял на пазара.
Тристан откри, че ръцете му, почти по собствена воля, галят мократа коса на звездата. Зачуди се защо му беше отнело толкова време да разбере колко много я обича и й го каза, а тя го нарече идиот, а той заяви, че това е най-хубавото, което един мъж може да чуе за себе си.
— Е, къде ще отидем, като свърши пазарът? — попита я Тристан.
— Не знам — отвърна звездата. — Но имам още едно задължение.
— Така ли?
— Да. Топазът, който ти показах. Трябва да го дам на правилния човек. Последния път, когато се появи такъв човек, онази от странноприемницата му преряза гърлото и затова още е у мен. Но ми се щеше вече да не е.
Женски глас зад рамото на Тристан каза:
— Поискай й това, което носи, Тристан Торн.
Той се обърна и видя две очи с цвета на полски виолетки.
— Ти беше птицата във фургона на вещицата.
— Когато ти беше съсел, сине мой — каза жената. — Тогава бях птица. Но сега съм в собствения си облик и робството ми свърши. Поискай от Вечерна онова, което носи. Имаш това право.
Тристан се обърна към звездата.
— Вечерна?
Тя кимна в очакване.
— Вечерна, ще ми дадеш ли това, което носиш?
Тя погледна озадачено; след това дискретно бръкна под роклята си и извади големия топаз на скъсаната сребърна верижка.
— Беше на дядо ти — каза майката на Тристан. Сега ти си последният мъж от рода Бурелом. Сложи си го на врата.
Тристан се подчини; когато се докоснаха, краищата на верижката се оплетоха и прилепнаха, сякаш никога не се беше късала.
— Много е красив — каза Тристан със съмнение.
— Това е Властта над Бурелом — каза майка му. Никой не може да я оспори. Ти си от тази кръв и всичките ти вуйчовци са мъртви. От теб ще излезе добър господар на Бурелом.
Тристан я погледна искрено объркан.
— Но аз не желая да съм ничий господар, освен може би на сърцето на моята дама. — Хвана ръката на звездата, притисна я до гърдите си и широко се усмихна.
Жената нетърпеливо помръдна уши.
— За почти осемнайсет години не съм поискала от тебе нищо, Тристан Торн. А сега, когато за пръв път искам от теб някаква дреболия, ти ми отказваш. Питам те аз, Тристан, така ли трябва да се държи човек с майка си?
— Не, мамо — отвърна Тристан.
— Е — леко умилостивена продължи лейди Уна, — и освен това мисля, че на вас младите няма да ви навреди да имате покрив над главата си, а и ти да имаш някаква професия. Ако не ти харесва, винаги можеш да напуснеш. Няма да е като да си вързан със сребърна верига за трона на Бурелом.
Тристан намери това за доста успокояващо. Вечерна не беше чак толкова впечатлена, защото знаеше, че сребърните вериги са с всякаква форма и размер; но освен това знаеше, че няма да е много мъдро да започне съвместния си живот с Тристан, като седне да спори с майка му.
— Бихте ли ми оказали честта да ми кажете как да ви наричам? — попита Вечерна; чудеше се дали не прекалява с помпозността. Майката на Тристан разцъфна и тя разбра, че не е.
— Наричай ме лейди Уна Буреломска — каза тя, бръкна в малката си чантичка и извади роза от стъкло, толкова тъмночервена, че почти черна в трепкащата светлина на огъня. — Това ми е заплатата. За повече от шейсет години служба. Доста й се досвидя да ми я даде, но правилата са си правила, иначе щеше да изгуби не само магията си, но и още доста неща. Сега възнамерявам да я разменя за паланкин, който да ни върне в Бурелом, защото трябва да пристигнем със стил. О, толкова ми липсваше Бурелом! Трябва да си наемем носачи и глашатаи, а вероятно и слон — толкова ще е впечатляващо. Нищо друго не казва „направете път“ като един слон начело на процесията…
— Не — каза Тристан.
— Не ли? — попита майка му.
— Не — повтори Тристан. — Ти, мамо, ако искаш, можеш да пътуваш с паланкин и със слон, и с камили и с каквото пожелаеш. Ние с Вечерна ще пътуваме сами и ще дойдем, когато можем.
Лейди Уна си пое дълбоко дъх, а Вечерна реши, че не желае да присъства на този първи спор и затова се изправи и каза, че имала нужда да се поразходи, но нямало да се отдалечава много. Тристан я погледна умоляващо, но тя поклати глава: битката си беше негова и щеше да е по-добре да не присъства.
Закуцука през стъмващия се пазар. Спря пред шатра, от която като топъл златен мед се лееха музика и аплодисменти. Заслуша се в музиката и в собствените си мисли. Някаква прегърбена побеляла старица с перде на едното око докрета до нея и й махна да спре да си поговорят.
— За какво? — попита звездата.
Старицата, която възрастта и времето бяха смалили до размерите на дете, се подпря със съсухрените си разкривени ръце на бастунчето си, късо и огънато като самата нея. Впери в звездата здравото си око и млечнобялото си око и каза:
— Дойдох да ти взема сърцето.
— Така ли? — попита звездата.
— Да. Почти успях там, в планинския проход. — И се изхили гърлено. Не помниш ли? — На гърба си беше преметнала голяма торба, която приличаше на гърбица. От нея се подаваше спираловиден рог и Вечерна си спомни къде го е виждала.
— Това си ти? Жената с ножовете.
— Мм. Аз бях. Но похарчих всичката младост, която бях взела за пътуването. Всяка магия ми отнемаше по малко от младостта и сега съм по-стара отвсякога.
— Само ако ме докоснеш, ако дори ме пипнеш с пръст, ще съжаляваш жестоко — каза звездата.
— Ако някога доживееш до моята възраст, ще разбереш всичко за съжалението и ще знаеш, че в дългосрочен план едно повече или по-малко няма никакво значение. — Старицата подуши въздуха. Някога алената й рокля беше избеляла и цялата в кръпки. На едното рамо беше скъсана и отдолу се виждаше грозен белег от рана, която можеше да е отпреди няколкостотин години. — Това, което искам да знам, е защо вече не мога да те открия в съзнанието си. Тук си, но не съвсем, като призрак или като блуждаещ огън. Съвсем доскоро гореше сърцето ти гореше — като сребърен огън. Но след онази нощ в странноприемницата потъмня, а сега изобщо не се вижда.
Вечерна осъзна, че изпитва единствено съжаление към съществото, което желаеше смъртта й, и каза:
