Отварям вратата на всекидневната и Никола ме следва, а по петите й — Артър. Пускам телевизора и включвам един от тийнейджърските канали, които повтарят до безкрай „Магьосницата Сабрина“.
Никола дори не го поглежда — прекалено заета е да гали Артър, който се е проснал по гръб, обнажил корема си.
Няколко минути я наблюдавам мълчаливо. Изглежда доволна. А това ме кара да се чувствам щастлив. Така че се оттеглям в кухнята и се заемам да си направя кафе.
ъъъ?
— И така, какво искаш да правиш сега?
Изминал е половин час и дори котаракът се е изморил да бъде център на внимание.
— Имаме видео и DVD — можем да гледаме някой филм. Главно екшъни и високохудожествени глупости със субтитри. Можем да слушаме дискове — имам доста добра колекция, макар че се страхувам, че нямам никаква данс музика. — Соча телевизора. — Имаме и кабелна — можеш да си избереш някой от четирийсетте канала или бихме могли…
Никола не проявява интерес към нито едно от нещата, които й предлагам.
— Нищо ли не ти харесва?
— Не особено.
— Тогава какво искаш да правим?
— Мислих за това през целия път дотук…
— И?
— Искам да видя твои снимки.
— Мои снимки ли?
— Искам да видя всичко, което съм пропуснала.
— Сигурна ли си? Искам да кажа… няма ли да ти бъде скучно? Имам Плейстейшън и няколко доста интересни електронни игри — „Колин Макрей рали“, „Текен 3“, „Дайно Крайсис 2“…
— Не, снимките ще ми бъдат по-интересни. Наистина искам да ги видя, ако имаш.
Няма къде да мърдам. Събирам всички албуми, които има в къщата, измъквам изпод леглото куфарчето, пълно със снимки, и ги отнасям във всекидневната. Показвам й всички черно-бели фотографии на мама и татко, правени още когато пристигнали в Англия от Карибите, мои снимки като бебе, в училище и в университета. Изваждам сватбения ни албум и й разказвам колко красива беше Изи в този ден. На общите семейни снимки й посочвам майката на Изи и обяснявам защо баща й го няма. Никола задава куп въпроси за жена ми, така че изравям снимки от времето, когато се запознахме, когато бяхме само добри приятели, а накрая й разказвам как се събрахме.
история
Изи и аз сме приятели от 1992 година, когато се запознахме на едногодишния следдипломен курс по журналистика в Университета Кардиф и почти мигновено се сприятелихме. Отначало я мислех за претенциозна, защото умираше да го раздава печено — да носи правилните дрехи, да слуша правилната музика и да ходи в правилните клубове. Никола ме пита какво е променило мнението ми и аз признавам, че не е било нужно, защото освен че бе страхотна и печена, Изи беше и невероятна личност.
Докато се опознавахме, водехме разгорещени спорове.
— Аз съм мъж — казвах й. — Не се притеснявам за връзките си. Ако върви, оставам. Ако не върви, си тръгвам. Какъв е смисълът да поддържаш една безперспективна връзка, когато можеш просто да излезеш навън и да си намериш чисто нова? Имам си достатъчно грижи, та когато се върна вкъщи от работа след тежък ден, ще ми дойде в повече, ако трябва да се трудя и над сърдечната си връзка!
Ето защо повечето от моите връзки с жени не бяха изтрайвали по-дълго от шест седмици. Защо ли? Защото бях открил, че това е достатъчно време, за да бъдем страстни (седмица първа и втора), да се самозаблуждаваме, че сме влюбени (седмица трета, четвърта и пета), а сетне да спретнем първата си кавга (седмица шеста), в който момент аз скачах зад борда.
Поведението ми вбесяваше Изи, която ме заклеймяваше заради начина, по който се отнасях към жените. Особено когато приключвах поредната връзка и с доводи като „Тя ме харесва прекалено много“, „Тя ме харесва прекалено малко“ или с любимото си оправдание „Има два албума на Блър“, докато всъщност истината беше, че се чувствам отегчен.
През двете години след университета ние редовно се срещахме, за да разнищваме индивидуалния си любовен живот. Обикновено Изи ми се обаждаше да ми иска съвет относно гаджето, с което ходеше в момента. Когато й писваше да ме занимава с любовния си живот и въпреки че на мен ми се говореше за музика, тя изравяше кошмара, който представляваше поредната ми любовна история, и недвусмислено ми обясняваше защо се държа като свиня.
В нощта, когато бяхме за първи път заедно — 14 юли 1995 година — имахме точно такъв спор. Действието се разви в апартамента, който тя делеше със Стела и Джени в Ландбрук Гроув. Аз работех на свободна практика за „Билоу Зироу“, а Изи точно бе произведена от младши в старши редактор във „Фам“. Тъкмо се бях разкарал с едно красиво създание на име Катрина, защото усещах, че започва да хлътва повече от необходимото. Изи ми каза (спомням съвсем си го ясно и до ден днешен) следното: „От какво по- точно се страхуваш?“, аз се троснах „От нищо“. „Тогава защо се държиш като…“ започна тя, но не успя да завърши, защото аз вече я целувах. И това беше началото. Тази целувка доведе до друга, после до трета и с всяка следваща осъзнавах, че всъщност не съм безнадежден случай — просто до този момент не бях намерил истинската жена.
дни
След съботния следобед, който прекарах с Никола, нещо в нашите взаимоотношения се променя. Изчезва отчуждеността. Редовно разговаряме по телефона и не само, за да уточним следващата си среща — тя ми се обажда дори когато няма кой знае какво да ми каже. Водим несвързани, особени разговори, аз я питам как е минал денят й, а тя ме пита за моя и след пет минути ми казва, че трябва да затваря, защото майка й носи чай или нещо подобно. Тогава си задавам въпроса: „Защо изобщо ми се обади?“. А после осъзнавам, че в нейния свят, когато харесваш някого, искаш да си говориш с него дори ако няма какво да му кажеш — всъщност, особено когато нямаш нищо за казване. Защото възприемаш телефонния разговор не като общуване, а като проверка и повторна проверка, че отношенията ви са наред. Никола е поела задължението да се грижи за укрепващото ни приятелство. Заела се е да ме успокоява — мен, трийсет и една годишния мъж, че всичко е наред. Сякаш и двамата сме натоварени с новата и неотложна мисия да се опознаем добре преди нещо да се обърка. През следващия месец се срещаме всяка седмица.
Първа седмица
Ден: Вторник късно следобед.
Моето алиби: Ще пийнем по едно със стар колега и приятел.
Нейното алиби: След училище ще отиде на гости при приятелка.
Място на срещата: Кино „Принц Чарлз“, Лестър Скуеър.
В това кино обикновено прожектират комбинация от художествени филми и филми, които са се въртели преди години. В момента има панорама на тийнейджърски комедии и с Никола гледаме „Десет неща, които мразя у теб“. И двамата харесвахме филма, но по различни причини. Никола — защото е романтичен и тя си пада по Хийт Леджър, който игра главната роля. А аз, защото е глупав и абсолютно безсмислен.
Просвещавам Никола, че филмът е създаден по Шекспировата пиеса „Укротяване на опърничавата“, която съм изучавал в университета. Виждам, че иска да ми вярва, но е скептична. Изразът на лицето й казва: „Как може толкова хубав филм да е написан от досадния дъртак Шекспир?“
Не споря. Когато свършваме с обсъждането на филма, разговорът ни се прехвърля върху най-любимите
