— А това — тя показва бяла мъхната горила с червено лице и копчести очи, — това е Хари и той може да прави ето така. — Към ръцете и на главата на горилата са прикрепени пружини, и тя подскача нагоре- надолу и маха с ръце във въздуха. — Мама ми го купи за десетия рожден ден, защото бях луда по дивите животни и исках да имам истинска маймунка.
— А това кой е? — соча плюшен тигър. Гривата му е оръфана, а козината проскубана. Личи, че е виждал и по-добри дни.
— Той е един от най-големите ми любимци. Имам го от осемгодишна. Може да решиш, че си измислям, но името му е Дейв.
— Дейв? — изненадвам се.
— Кръстила съм го на теб — усмихва се тя. — Винаги съм знаела, че някой ден вие двамата ще се срещнете.
на едро
Няколко дни по-късно на път от работа към къщи налитам на Шон, стар приятел на Изи, който живее в Глазгоу. Ейми, жената на Шон, роди момиченце миналото лято, точно преди Изи да забременее, така че дори не съм сигурен дали той знае какво се е случило с нас. Шон е дошъл в Лондон по работа и се е запътил на среща със свой клиент. Той ме разпитва за Изи, а аз него за Ейми и бебето Амбър. Казва кратко, че Ейми е добре, след което цели десет минути ми говори за Амбър — за това как спяла, как ядяла, какво обичала най-много, как сграбчвала с пръстчетата си предметите, което недвусмислено показвало, че ще бъде гениална. Списъкът няма край.
Макар да се мразя за това, изпълва ме страхотна завист. Не защото Шон има бебе, а аз нямам, а защото той може да се хвали колко прекрасна е неговата дъщеря, а аз не мога да направя същото. Иска ми се да разкажа на този мъж, който дори не ми е близък приятел, всички неща, заради които се гордея с Никола — колко е красива, колко е талантлива, как учителите й казват, че рефератът й е толкова добър, че сигурно ще получи грамота. Но съм принуден да си прехапя езика. Накрая той ме съветва: „Вие с Изи трябва да си имате деца. Това ще промени целия ви живот.“. Усмихвам се криво, защото знам, че не иска да каже нищо лошо. Но безгрижната му забележка ме жегва и аз нарочно поглеждам часовника си, защото не искам да остана повече с него. Преди да се разделим и всеки да поеме в своята посока, той ми изкопчва обещанието, че Изи и аз ще отидем да прекараме някой уикенд с него, Ейми и бебето Амбър. А първото нещо, което правя, след като го оставям, е да извадя мобилния си и да позвъня на Никола.
план
— Ало? — бодро се обажда Никола.
— Аз съм — казвам. — Къде си?
— Здрасти, Дейв. В стаята си, слушам музика. Как си?
— Добре. Наистина чудесно. А ти?
— Скука. Имам да пиша цял куп домашни, а се чувствам толкова уморена, че не ми се прави нищо. Щях да си легна, но мама каза, че ще провери дали съм ги направила. Шегува се, разбира се, но с мама винаги трябва да си нащрек.
— Просто се питах какво искаш да правим, когато се видим другия път?
— Все ми е едно, наистина. Но не мисля, че някога ще ми доскучее да се разхождаме с колата.
— За разлика от мен — засмивам се аз.
— Какво ще кажеш за компромис? Можем да се разхождаме с колата и да слушаме някой диск по твой избор. Непрекъснато повтаряш, че имаш милион албуми, които трябва да чуя. Ето, предоставям ти възможност.
— Опитах се веднъж, не помниш ли? Пуснах ти моя любим албум на Ар И Ем „Automatic for the People“, а ти каза, че бил зверски досаден и пълен боклук.
— Че той си беше пълен боклук — кикоти се Никола.
— Може и така да е, но няма значение, защото аз имам друг план. Да излезем на пазар за рождения ти ден.
Цяла седмица обмислям как да я помоля за това. Не ми се ще да питам дали имат достатъчно пари, но и без това е ясно, че не тънат в разкош. Искам да направя нещо за нея — всъщност всичко, а това е единственото, за което се сещам.
— Не можем да пазаруваме. — Тя въздиша. — Първо, рожденият ми ден е чак през май и освен това, как ще обясня на мама откъде имам нови вещи?
— И двете ти забележки са абсолютно основателни. Но и аз съм помислил. Какво ще кажеш за следното? Няма да купуваме, ще излезем на шляй-пазар. Ти ще си избереш какво искаш, а когато дойде рожденият ти ден, ще отидем да го вземем. Е, какво ще кажеш?
— Звучи страхотно. Но какво ще правя аз с теб?
— За какво говориш?
— За всички подаръци, които аз би трябвало да ти купя? За рождените дни, Коледите и Деня на бащата?
Никога не съм обръщал особено внимание на Деня на бащата. Винаги съм смятал, че са го измислили производителите на поздравителни картички, за да си повишат оборота. Виж, Денят на майката е истински празник. Него нямаш право да забравиш. Денят на бащата е евтина имитация, още едно извинение за татко ти да прави онова, което прави всяка неделя — да седи в любимия си фотьойл и да гледа тъпата телевизия, но този път обут с чорапи на сърчица и нахлузил безвкусна вратовръзка. Но докато слушам дъщеря си, неочаквано започвам да вярвам в Деня на бащата. Искам си полагащите ми се чорапи с Мики Маус и смешни вратовръзки.
— Не желая подаръци — отговарям. — Наистина, скъпа.
— Ако ще го правим — непреклонна е тя, — искам и аз да ти подаря нещо. И няма да дойда, ако не ми позволиш.
представи си
Срещаме се, както сме се уговорили, и се упътваме с метрото към Уест Енд. Казал съм на Джени, че ще работя вкъщи през целия ден. Никола е баламосала майка си, че ще ходи у Кийша, а на Кийша е наредила да я покрива, защото уж имала тайна среща с момче. И двамата сме се оплели в сложна мрежа от необходими лъжи, за които, оказва се, притежаваме изключителна дарба.
Този следобед е истинско откровение — откривам вътрешните механизми на тийнейджърския мозък. Никола приема пазаруването на подаръци съвършено сериозно — мъкне ме из магазини за аксесоари, в магазини за спортни облекла, в магазини за мобилни телефони и дори в магазин за сандвичи, докато стигаме до източника на най-голямата наслада — до магазините за дрехи. Най-любимият й е един голям магазин близо до Оксфорд Съркъс. Тук тя пробва поли, повечето от които ми изглеждат абсолютно еднакви, но според компетентното й обяснение се различават в детайлите. Облича и съблича блузи, пуловери, шапки, обувки, без да губи за миг доволния си вид.
Докато преглежда редиците от закачалки и с категоричен жест отхвърля тези от тях, които не са точно онова, което иска, аз зяпам наоколо. Виждам момичета с обици на носа, момичета с пурпурни коси, високи момичета, ниски момичета, момичета със скейтбордове, елегантни момичета, яки момичета и момичета с толкова торбести джинси, че се чудя как не се спъват. Изобщо, виждам момичета от всякакви видове и размери и всички имат нещо общо — носят дрехи, с които изглеждат по-възрастни. У някои успявам да забележа все още бебешките черти и младостта, която се опитват да скрият, само ако се вгледам много внимателно. Дори с Никола е същото. Появява се с джинси под пъпа и къса блузка и ме пита за мнението ми. С тези дрехи лесно може да мине за седемнайсетгодишна, а това ме натъжава, защото не искам да порасте толкова бързо, след като я познавам от толкова кратко време.
