„Не бях посветил Мелиса в моето домашно положение по очевидни причини — обясни ми Лий. — Така че можеш да си представиш колко бях ужасен, когато се върнах вкъщи, а майка ми се усмихна особено и рече: «О, имаш съобщение от някоя си Мелиса, скъпи. Звучи като приятно момиче…»“
Ние, мъжете, знаем, че оставянето на съобщения след писукащия сигнал може да бъде травматизиращо. Знаем, че вие искате да ни кажете нещо от рода на: „Здравей, аз съм сексапилната/ остроумна/ интригуваща жена, с която се виждаш“ вместо: „Спомняш ли си сексапилната/ остроумна/ интригуваща жена, с която се виждаше? Е, аз съм нейната близначка с вързан език.“
Но нищо от това няма значение, защото ако не оставяте съобщения от рода на споменатите по-горе, вие винаги трябва да се чувствате свободни да изразите себе си след писукането.
заедно
Събота сутринта е, около седмица след като Никола и аз ходихме в „Бъргър Кинг“, и аз продължавам да се колебая между силната възбуда и страха да не ме хванат. Без значение какво правя, тя винаги е в ума ми. Премислям положението от всички страни, уверен, че трябва да има решение. Остава само да го открия.
Никола и аз говорим няколко пъти по телефона, опитвайки се да определим кога да се срещнем отново, но се оказва трудно. Днес обаче ще се видим, защото Джени, Стела и Изи потеглиха рано сутринта да прекарат деня в Брайтън. Когато научих, че ще заминават, веднага се обадих на Никола, за да разбера дали можем да се срещнем.
Оттогава съм нервен и се чувствам като момче пред първа среща. Дори си купувам нови джинси „Дизел“, обличам тъмносиния суичър „Том Тейлър“, който Изи ми подари, и любимите ми бели маратонки „Адидас“. Хлапетата много държат на марковите облекла и обувки и въпреки че може да изглежда вятърничаво, искам Никола да бъде сто процента впечатлена от мен.
Определяме си среща на две преки от дома й. Казвам й да се оглежда за бял мерцедес кабриолет. Когато ме забелязва, тя маха, а на лицето ми изгрява широка усмивка. Спирам, слизам от колата и свалям гюрука — не е най-горещият ден в годината, но няма да замръзнем.
— Колата е много яка! — установява Никола. — Не знаех, че си толкова готин.
Облечена е с дънкова пола до коленете, яке „Адидас“, закопчано с цип чак до брадичката и маратонки, които изглеждат прекалено големи за краката й. Прилича на миниатюрна попзвезда и е доста по-спокойна, отколкото последния път.
— Майка ти къде мисли, че си? — питам, докато тя сяда в колата.
— В драматичния кръжок, а след това й казах, че ще ходя в библиотеката. — Тя закопчава колана си. — Така че имам около пет свободни часа. А ти какво каза на Изи?
— Нищо. Тя замина за Брайтън.
Никола кима, но не отговаря. Никой от двама ни не е особено горд, че лъже хората, които обича. Тя се обръща към мен и отсича:
— Реших да не се тревожа повече за нищо.
— Реши да не се тревожиш, така ли? — повтарям аз.
— Ами, срещали сме се само два пъти, но… да знаеш колко часове прекарах да се тревожа и самообвинявам, а това си е чиста загуба на време. Всъщност няма нищо странно. Ти си ми баща, нали? И аз имам пълното право да бъда с теб, ако искам. Ето защо повече няма да се нервирам и да се тревожа.
Доста странно е да видя двете страни на нейната личност — свенливата и другата, малко преждевременно развита. Тази двойственост сигурно е наследствена. В момента например аз се чувствам като четири човека едновременно — скучен музикален журналист, душеприказчик, съпруг и баща на тринайсетгодишно момиче.
— Добре — съгласявам се. — Никакви тревоги повече. — Посягам към ключа и спирам. — Обаче има едно нещо.
— Какво?
— Мислила ли си какво ще правим днес? Какво ти се иска?
— Все едно — отвръща тя.
— Обичаш ли кино?
Никола свива рамене.
— Гладна ли си?
Тя поклаща глава.
— Да отидем в парка?
Отново свива рамене.
— Хайде — окуражавам я. — Какво би искала наистина да направиш точно сега, ако можеш?
— Бих искала да видя къде живееш — изрича на скоропоговорка тя.
— Защо?
— Защото ми е интересно.
Обмислям молбата й и проблемите, които може да възникнат. Първо: съседите под и над нас могат да я видят. Второ: ако двамата останем в моя апартамент, ще се наложи да я забавлявам, а аз не съм сигурен, че знам как се забавлява тринайсетгодишно момиче без заведения тип „бърза закуска“. Трето: съществува и ужасният, макар и малко вероятен сценарий Изи да се върне по-рано.
Обаче ако това е желанието на Никола, аз искам да го изпълня. Разбира се, че е любопитна да види живота ми — аз също се интересувам от нейния. Искам да знам всичко за изминалите тринайсет години, които съм пропуснал. Искам да знам каква е била като бебе и като хлапе, как е минал първият й ден в училище, кои са приятелите й. Искам да знам всичко, но се страхувам да не я притесня. Но си напомням, че с времето ще науча всичко за нея.
— Сигурна ли си, че искаш точно това? — питам накрая.
— Ако е възможно. Няма да ти причиня неприятности с Изи, нали?
— Не, разбира се.
Подкарвам колата към Мусуел Хил. Изваждам албума на Министри ъв Саунд, който съм взел от редакцията на „Тийн Сийн“, и го пъхам в компактдисковете устройство. И въпреки че не понасям данс музика, надувам звука до дупка. Заради Никола.
вкъщи
— Беше страхотно — казва Никола, когато четирийсет и пет минути по-късно спирам пред нашата къща. Нарочно съм заобиколил през Кроуч Енд и Хайгейт, та да се покипри по-дълго в отворената кола.
— Да, така е — съгласявам се и посочвам къщата. — Ето, тук живея.
Тя излиза от колата, помага ми да вдигна гюрука и ме следва по пътеката. Нямам никакъв резервен план за бягство в случай че срещнем някого — да става каквото ще!
— Жадна ли си? — питам, след като влизаме.
— Не, нищо не искам. Благодаря.
Котаракът се изнизва от кухнята и я заглежда с известна тревога.
— Това е Артър — представям го — междувременно той се е спрял до радиатора и ме наблюдава внимателно.
Никола кляка и започва да търка пръстите си един в друг, за да привлече вниманието на Артър. Виждам, че му се иска да отиде при нея, но не е сигурен. Изглежда ме надменно, сетне поема риска и се приземява пред Никола, като започва да се отърква в глезените й. Тя поглажда главата му, той изведнъж започва да мърка гръмогласно, като размахва опашка. Спечелила е нов приятел до гроб.
— Значи харесваш котки?
— Артър е страхотен — превъзнася се тя. — Има чудни очи. У дома не можем да гледаме котка, защото мама е алергична.
— Можеш да играеш с него колкото искаш. Той, горкият, не получава особено голямо внимание нито от мен, нито от Изи.
