— Отказах.
— Защо?
— Купища причини.
— Като например?
Тя въздиша.
— Не искам да говоря за това.
Това не е присъщо на Фран.
— Добре ли си? — загрижвам се.
— Чудесно.
— Сигурна ли си?
Тя прихва.
— Не мога да повярвам, че си същият намусен музикален журналист, който влезе в редакцията на „Тийн Сийн“ неотдавна.
— Аз просто…
— Няма нищо страшно, Дейв — прекъсва ме тя твърдо. — Добре съм. Знам, че обикновено говоря за всичко, но понякога прекалявам. Така че хайде да се върнем към теб. Подушвам, че е нещо, свързано с писмото. Да не ти се е обадила отново?
— Трябва да ти призная нещо. Срещнахме се.
— Но ти ми каза…
— Знам какво ти казах. Извинявай. Предполагам, че приличам на теб. Всичко беше наред, докато говорехме само на теория, но тогава неочаквано я срещнах… И не можах да ти кажа. Не можах да кажа никому.
— Значи никой не знае?
— Освен мен и нея, а сега и ти.
— Кога я срещна?
— Вчера по обяд.
— Мислех, че отиде само да си купиш сандвич. Абсолютно съм сигурна, че не съм чула нищо от рода на — тя снишава гласа си до дрезгав шепот — „Фран, излизам да се видя с моята отдавна изгубена тринайсет годишна дъщеря“ — и се разсмива. — Е, хайде, казвай, каква е?
— Удивителна. Искам да кажа, че седеше на масата срещу мен…
— На какво маса?
— В „Макдоналдс“.
— Ти не каза ли, че отиваш за сандвич?
— Точно така, но тя стоеше отвън и ме чакаше.
— И ти я заведе в „Макдоналдс“? Виждаш за пръв път непознатата си дъщеря и я водиш… чакай да позная… — в онзи „Макдоналдс“ в горния край на Оксфорд Стрийт?
Кимам.
— Наистина знаеш как да се държиш с едно момиче.
— Въобще не бях способен да мисля.
— Убедена съм. Е, каква беше тя?
— Нали ти казах, удивителна. И много умна, забавна и остроумна. Само ме чуй! Говоря като изкуфял баща.
Фран се смее.
— Прилича ли на теб?
— Не знам. От време на време си мислех, че виждам прилики тук и там, но знае ли човек! От друга страна, тя сподели, че е луда по музика. И аз бях същият на нейните години…
— Тийнейджърка, луда по попмузика? Не може да бъде! Няма начин да не го е взела от теб.
— Добре, заядливке, печелиш.
Фран ме поглежда.
— Защо искаш толкова много да е твоя дъщеря, Дейв?
— Какво имаш предвид?
— Повечето мъже на твое място ще потърсят милион и една причини да докажат, че детето не е от тях. А ти правиш точно обратното. Защо?
— Изглежда ми правилно.
— Все още не разбирам.
— През юли Изи беше бременна.
— О! — пъшка Фран.
— Обаче не стана. И ние решихме, че децата не са за нас, поне за момента, но работата е, че…
— … искаш да бъдеш татко — довършва Фран.
— Не е толкова просто — поучавам я. — Много по-сложно е. Трудно ми е да обясня…
Ръката ми е върху масата и Фран поставя своята върху нея.
— Няма нужда да обясняваш нищо — успокоява ме тя. — Ако си щастлив за Никола, тогава аз съм щастлива заради теб, Дейв. Но като единствения човек, с когото си споделил, мисля, че няма да ти бъда истински приятел, ако не ти стегна юздите.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами от онова, което ми разказа, оставам с впечатление, че все още не си се срещнал с майка й.
— Не съм.
— Добре. Доколкото мога да съдя, ти не си по-сигурен, че Никола е твоя дъщеря, отколкото когато получи писмото. А мисля, че трябва да си сигурен. Не само заради доброто на Никола, а заради самия себе си.
Фран е права, разбира се. За кой ли път се бях отнесъл по течението. Наистина се нуждаех от дърпане на юздите. Може би точно това бе осъзнала Никола — абсурдността на ситуацията.
— Работата е — обяснявам, — че Никола ми се обади днес и ми каза, че не иска повече да ме вижда. Мисля… всъщност знам, че е взела това решение, защото се обвинява, че ще обърка живота ми, но не е така. — Отпивам от колата си. — Според теб какво да направя?
— Нима все още не си решил?
По лицето ми плъзва усмивка.
— Всъщност решил съм.
— Тогава защо ме питаш? Ще направиш онова, което трябва.
деца
Три и пет е — точно преди края на часовете в този слънчев и свеж зимен ден. Стоя пред вратите на училището на Никола. То не изглежда нито по-добро, нито по-лошо от училището, което посещавах на нейните години. Оглеждам майките и бащите, които седят в колите и чакат децата си. Трудно ми е да повярвам, че на трийсет и една имам нещо общо с типа хора, които водят децата си на училище, но ето на — тук съм и те също са тук. Дори забелязвам няколко жени, които изглеждат на моята възраст, и се питам каква ли е тяхната история.
В три и петнайсет чувам да бие звънец и след секунди децата се изсипват през вратата и заливат пътеката, която води към външната порта. Заобикалят ме, но успявам да зърна Никола, преди да е стигнала до вратата. Извиквам името й и тя се оглежда, но не ме вижда. Извиквам й втори път. Този път ме забелязва, но докато върви към мен, за пореден път се питам дали наистина действам в интерес на детето.
— Какво правиш тук? — пита ме плахо тя. — Нещо лошо ли съм направила?
— Не. Разбира се, че не. Просто получих съобщението ти и искам да поговорим за онова, което ми каза. — Тя кима. — Разбирам, че всичко, което се случва, е доста шантаво. Наистина разбирам. Имам предвид, че аз съм един непознат, който работи в списание, а ти си ученичка, която мисли, че аз съм й баща…
— Знам, че си ми баща!
