— Така ли?
Тя отново кима.
— Но откъде?
— От онова, което мама ми е разказвала преди години, от снимката и от онова, което мама ми разказа снощи.
— И какво по-точно ти разказа снощи?
— Попитах я отново за теб — тя е свикнала. Когато бях по-малка, непрекъснато я разпитвах.
— И какво ти каза снощи за мен?
— Попитах я дали ще те познае, ако те види отново.
— Тя какво отговори?
— Каза да. Каза още, че макар вероятно да си се променил, единственото нещо, което ще остане същото, са очите ти. Каза, че имаш хубави очи. И наистина е така, ти имаш хубави очи, нали?
Иде ми да се разсмея. Изглежда прекалено идиотско, но Никола го вярва — очите ми са нейното доказателство.
— Защо не искаш повече да ме виждаш, щом си сигурна, че съм баща ти?
— Всичко, което исках, бе да те познавам. Направих го и беше много хубаво. Но не искам да причинявам никакви неприятности. Ти си имаш собствен живот и…
— Ако причината да не искаш да ме виждаш е, че се тревожиш за мен, то тогава, моля те, не се тревожи. Сериозно. А аз наистина искам да се срещаме, ако позволиш.
— Но ти си женен… и едва ли искаш да разваля всичко…
— Грешиш — възразявам. — Аз наистина искам да те виждам.
— Какво ще каже жена ти, когато разбере за мен?
— Същото, което ще каже майка ти, когато открие истината.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Но което е по-важно — ти сигурна ли си? Както вече казах, смятам, че ситуацията е доста шантава за теб.
— За теб също.
— Да, но аз съм на трийсет и една. Шантавото изглежда много по-нормално, когато си на моята възраст.
— Какво мислиш че можем да сторим, за да не бъде толкова шантаво? — пита ме тя. — Миналия път ходихме в „Макдоналдс“, но не можем да го правим непрекъснато. Ще затлъстеем.
— Предполагам, най-правилно ще бъде, ако престанем да се крием и разкажем на Изи и на майка ти какво става. Поне няма да имаме чувството, че вършим нещо нередно. Точно това ни кара да се чувстваме толкова странно — тази потайност. Наистина се ужасявам от подобни неща. Сигурен съм, че и на теб не ти е лесно.
— Значи искаш да кажеш на жена си?
— А ти ще трябва да кажеш на майка си.
— Да, но работата е, че…
— Какво?
— Ако кажа на мама, всичко ще се промени. Не защото съм научила за теб, а защото мама ще се ядоса много… а пък аз не искам никой да се сърди, защото не съм направила нищо лошо, нали?
— Да, сигурно си права.
— Ще кажа на мама за теб — искам да й кажа и знам, че ти трябва да кажеш на Изи, защото не е хубаво да крием… Но не можем ли да изчакаме още малко? Разбираш ли, просто малко да го отложим. Искам само да те опозная по-добре.
— И колко време смяташ да си дадем? Един ден, два дни? Седмица?
— Не знам. Колкото ти сметнеш за добре.
— Убеди ме. Какво ще кажеш да го оставим така? Предполагам, че ще усетим кога ще настъпи времето да кажем на другите, нали?
Тя ме изглежда косо и кима едва-едва, което приемам като знак на съгласие.
— Какво ще правим сега? — питам.
Настъпва доста дълга тишина и накрая Никола ме пита дали съм гладен. Потвърждавам и тя предлага да ме черпи един бургер. Завежда ме в „Бъргър Кинг“ на Ууд Грийн Хай Роуд. Ресторантът е претъпкан с родители и деца от училището на Никола. Тя настоява да плати сметката — така трябвало, защото миналия път аз съм платил обяда. Страшно мило от нейна страна, дори затрогващо — налага се да й дам назаем, понеже не й достигат петдесет пенса. Поръчва печен на грил голям сандвич за себе си и кралско пиле за мен. Питам я защо не ги помоли да й го приготвят без салата и останалите добавки. Поклаща глава и обяснява, че обича сама да си ги маха. Когато поръчката ни е готова, сядаме в средата на ресторанта. Никола разопакова бургера си и педантично отстранява зеленчуковата плънка. Наблюдавам я с крайчеца на окото си и широка усмивка на устните.
Седим и си говорим около час, през който научавам повече за нещата, които обича и не обича (включително важни факти, като това, че харесва синьо, но не и оранжево, обича книгите, но си умира да чете списания, винаги е искала да има кон, но се страхува от понита, защото изглеждали малко уродливи). Разказва ми за майка си, как е отложила с година следването си в университета, за да я роди, после завършила музика. След като се дипломирала, се преместила в Лондон заедно с четиригодишната Никола и живяла при леля си, докато посещавала учителски курсове. Сега преподавала музика и драма в общинското училище „Хайфилд“ в Хокни.
Иска ми се да попитам Никола дали майка й има връзка с някого, но след като тя не споменава нищо за втори баща, а говори само за майка си и за дядо и баба си в Дъблин, решавам, че Кейтлин сигурно е останала сама, което ме натъжава. Едва ли е лесно да поддържаш редовна връзка, когато трябва да отглеждаш дете и да работиш на пълен работен ден. Накрая Никола споменава името Франсис — лекар, който бил приятел на майка й до миналото лято. Връзката им продължила две години и един следобед майка й я попитала как ще се чувства, ако Франсис престане да идва у тях. Никола отговорила, че ще й липсва. Майка й обяснила, че нещата помежду им не вървят и че понякога „двама души може да се обичат, но да искат различни неща“. Питам я дали Франсис все още й липсва и тя отвръща: „Понякога“. Мисля, че с това ще приключи темата, когато тя неочаквано решава, че не е доволна от отговора си и добавя:
— Той имаше голяма кола и понякога ми позволяваше да пускам албума с диджейските миксове на Министри ъф Саунд толкова високо, колкото си искам.
банда
Следващата вечер трябва да слушам в „Астория“ изпълнението на нова американска група китаристи, които вероятно ще бъдат следващият голям хит. Отивам точно когато поддържащата група излиза на сцената и първият ми импулс е да се приближа, но осъзнавам, че повече се нуждая от една бира, така че се упътвам към бара. Поръчвам си „Холщайн пилз“ и съзирам една позната музикална журналистка — Керън Гибънс, така че взимам бира и за нея. Керън работи за „Селектор“, познавам я още от средата на деветдесетте. През цялото това време сме разговаряли само за музика. Тази вечер обаче професионалният ни разговор е редуциран до изпълнението, което ще рецензираме (Аз: Слушала ли си албума им? Ужасен е. Тя: Пълна отврат, нали?) след което ме пита наистина ли съм станал Доктор Любов в „Тийн Сийн“. Потвърждавам слуховете и тя веднага споделя с мен, че на два пъти е изневерила на приятеля си с барабаниста на една не особено популярна група.
Няма нищо изненадващо — досега съм раздавал съвети за интимния живот на повечето сътруднички на „Тийн Сийн“, както и на някои от „Стилисимо“. Чувствам се все същият, какъвто бях, когато пишех за музика, но сега моите думи и напътствия сякаш имат повече тежест. Дали Керън и всички останали, които ме питат за съвет, наистина вярват, че имам задълбочени познания за света на любовта, каквито те не притежават? Колкото по-дълго време съм душеприказчик, толкова повече хората изглежда вярват в моите съвети. Само да знаеха!
