правила
След още два дни късно вечерта Изи се появява в апартамента. Изглежда изморена и изстискана. Влиза мълчаливо във всекидневната, сядаме на дивана и тя започва разговора:
— Не съм бременна.
Никой от двама ни не проговаря и аз се възползвам от възможността да се поддам на разочарованието. Разсъждавайки трезво, и двамата не би трябвало да се заблуждаваме, че е бременна. В днешно време и на нашата възраст дори един полупризнат намусен бивш музикален журналист притежава достатъчно аматьорски опит в зачеването, за да знае, че трябва да минат поне три месеца след като жената престане да взима хапчета, за да може хормоналното й ниво да се възстанови до нормалното. Три седмици обаче са твърде кратък срок.
— Как се чувстваш? — питам я аз.
— Не знам… Но предполагам, че така е най-добре. Обстоятелствата не бяха най-подходящите, за да заченем дете, нали?
Не отговарям на въпроса и й задавам своя.
— Къде беше?
— При мама.
— Как е тя?
— Добре. Полезно беше да прекарам известно време с нея. Тя ми помогна да видя много неща в истинската им светлина.
— Ще се върнеш ли вкъщи?
След кратка пауза тя ме пита:
— Ти искаш ли да се върна?
— Аз те обичам — отговарям.
— Никой не се е съмнявал в това — категорична е тя.
— Е, ще се върнеш ли?
— Ти не ми отговори — настоява Изи.
— Разбира се, че искам — убеждавам я. — Това е твоят дом. — Настъпва дълга тишина. Аз отново я притискам. — Е?
— Какво? — пита Изи сякаш мисълта й е някъде другаде.
— Ще се върнеш ли вкъщи?
— Всичко зависи от теб — отговаря разсеяно жена ми. — Опитах се да видя нещата през твоите очи. Мога да разбера, че не си знаел как да ми кажеш за Никола. Как новината за нейното съществуване те е поразила до такава степен, че не си бил способен да разсъждаваш трезво. — Отново млъква, сякаш губи нишката на мисълта си. — Мога дори да разбера, че сигурно си мислил, че по този начин ме предпазваш от болката. Но аз не се нуждая от защита, а от честност. Искам да кажа, какво още криеш в живота си, което не знам?
— Няма нищо друго.
— Сигурно е така. Но от сега нататък ще живея със съмнението и страха, че има, а аз не го знам.
— Разбирам.
— Наистина? Разбираш ли ме? — Тя дори не изчаква да й отговоря. — Как мислиш, че се почувствах, когато осъзнах, че не можеш да разговаряш с мен за това? Нали трябва да се подкрепяме? Без значение какво ще се случи, знай, че аз винаги ще бъда на твоята страна. Винаги. Независимо какво ще направиш, аз винаги ще те обичам. Това е любовта. Нима мислиш, че аз просто ще се обърна и ще кажа „Това е, повече не те обичам“? Аз те обичам без условия, Дейв. Да, станалото ме нарани и въпреки това аз продължавам да те обичам със сила, за която не подозирах. Обичам те, защото си част от мен. Обичам те, защото да обичам теб, е все едно да обичам себе си. Знам, че въпреки всичко, което се случи, ти си добър човек. И не искам да те оставя… не мога да те оставя… Има обаче едно нещо… Предполагам, че е най-важно от всичко. Опитвах се отново и отново да приема Никола. Но не мога. Тя е твоя дъщеря. Тя е част от теб и от твоето минало. А аз просто не мога да го приема, колкото и да те обичам. Това хубаво момиче всъщност е всичко, което исках ние с теб да имаме… Не мога да ти забраня да я виждаш. Дори не желая да престанеш да я виждаш. Тя е част от живота ти. Но аз не искам да я познавам. Просто не мога. Ето защо трябва да съм сигурна, че ще приемеш това мое условие, преди да се прибера у дома. Няма да променя мнението си. Така ще бъде.
Казвам й, че я разбирам и най-накрая тя ми позволява да я прегърна. Притискам я силно и й прошепвам, че съм готов да приема всичко, което желае. Но не така съм искал да се развият нещата. Не трябваше да става така.
подарък
След няколко дни пристига покана от Деймиан и Адел за кръщавката на бебето Мади. Убеждавам Изи, че не е необходимо да ходим — бихме могли да изпратим само подарък. Но тя настоява да отидем, уверява ме, че всичко е наред. Накрая се озоваваме на една пейка в църква в Тотънбридж, където живеят родителите на Адел.
В единайсет часа викарият изнася кратка проповед за любовта, разбирателството и приемствеността в познанието. Той съветва Деймиан и Адел да възпитават малката Мади в дух на любов към истината и справедливостта, след което приканва всички да пристъпят към кръщелния купел. Цялото ни малко паство се скупчва в задната част на църквата и застава в полукръг, а Адел подава спящата Мади на Деймиан, той на свой ред я подава на свещеника, който кани кръстниците да излязат напред. После потапя ръката си в купела и поръсва главата на Мади с няколко капки.
След това всички се пренасяме в една кръчма зад ъгъла, наречена „Ръцете на играча на крикет“. Изи и аз се опитваме да побъбрим с Деймиан и Адел, но те са принудени да обикалят салона като холивудски знаменитости на семейно тържество.
— Не е ли малко странно? — установява Изи, докато седи на бара. — Всичко толкова се промени много за тъй кратко време… Сякаш колкото повече остаряваме, толкова по-бързо стават промените — разсъждава тя. — Обикновено се плаша от промени, но те могат да са за по-добро. Показват, че се движиш напред и нагоре. Мислех си за работата и колко много я обичах, когато започнах… а сега… Ами, не ми се вижда и наполовина толкова важна, колкото да бъда с теб.
Вземам ръката й.
— Знам какво имаш пред вид. Точно същото чувствах и аз спрямо „Лаудър“. Беше работата, за която винаги съм мечтал, но когато го закриха, разбрах, че не е всичко. Толкова много по-важни неща има в живота.
Изи замислено кима.
— И двамата живеем в свят, където всичко, което изглежда важно, е свързано с определения като най- съвременно, най-модерно, най-трябва да го имам. Колко пъти съм си купувала някоя дреха не защото я харесвам, а защото знам, че за нея мечтаят много хора.
— А колко пъти аз съм превъзнасял някоя група, че е най-важната след Бийтълс и Стоунс, само за да се отегча още преди да са пуснали албум.
— Спомням си как, още като приятели, ти все ми промиваше мозъка, за да ме убедиш, че групата, която в момента харесваше, е най-добрата. Даваше ми десетки дискове, обаждаше ми се и ми пускаше музика по телефона по всяко време на денонощието, след което ме замъкваше в някое мазе, за да слушам бъдещето на рокендрола.
— Но точно така човек трябва да се отнася към музиката — поучавам я. — Да очаква, че всяка нова банда, която чуе, може да се окаже по-велика от Бийтълс. Сега обаче всяка нова банда ми прилича на група хлапета, които рециклират моята колекция от записи, и макар че те вероятно това и правят, не мисля, че вече има някакво значение. Може би вече съм вън от играта.
— Знам какво искаш да кажеш. И аз не мога да остана вечно във „Фам“. Вероятно ще настъпи ден, и то в не много далечното бъдеще, в който ще трябва да се преместя от света на модните млади жени в по-
