— Ти го каза.
— Дали не е онова, което си мисля?
— Да.
— Тя как откри?
— Аз й казах.
— О! И тя…
Довършвам изречението вместо нея.
— … ме напусна. Да.
— Но ще се върне?
— Не знам. Не съм я виждал от петък вечер.
— Не бива да оставаш сам — решава Фран. — Ще приключа работата тук след пет минути. Имам да свърша няколко неща, за които Тина ме преследва от цяла седмица, и ще отидем някъде да пийнем или да хапнем нещо. Не приемам откази. Ще те чакам след половин час във „Финикс“ на Чаринг Крос Роуд. Чу ли ме?
— Не мога. Ще бъда ужасна компания.
— Това няма значение. Просто ще седим и ще мълчим.
— Не, наистина.
— Добре, кога ще те видя?
— Не знам. Не знам кога тази бъркотия ще се оправи. А дотогава просто не мога да мисля нормално.
— Тогава защо напускаш „Тийн Сийн“?
— И това не знам. Наистина не е за мен. Мисля, че може да се върна към музикалната журналистика. — Засмивам се. — Не съм убеден, че съм подходящо скроен за света на любовните взаимоотношения.
— Значи няма да те видя повече?
— Разбира се, че ще ме видиш. Просто не знам кога.
— Хайде, ела да пийнем по едно — примолва се Фран. — Ще бъде най-краткото парти за изпращане на колега. Само аз, ти и много алкохол.
Предложението й ме разсмива и се съгласявам.
— Добре, ще те взема след работа и ще отидем да се напием — обещавам аз.
Изключвам телефона, пъхам го в чантата си и за малко да се сблъскам с една прегърната двойка. Извинението е на устата ми, когато осъзнавам, че ги познавам. Само че те не би трябвало да са двойка. Тревър и Стела.
— …?
— Дейв — моментално изрича Стела. — Мога да ти обясня. — Поглежда Тревър и се поправя: — Ние можем да ти обясним.
— Знам, че изглежда странно — започва Тревър. — Но ние сме заедно, Дейв — пояснява ми той. — От известно време. Така или иначе скоро всички ще научат.
— И от кога по-точно? — питам.
— От известно време — повтаря Стела. — Преди да скъсам с Лий, ако това е въпросът ти.
— Тогава защо беше толкова разстроена, когато се разделихте с Лий?
— Защото въпреки че не исках да бъда с него, аз все още го обичах.
— О! — възкликвам. — Някой друг знае ли?
— Не — признава смутено Стела. Настъпва дълго мълчание.
Тайни, мисля си. Всеки си има тайни. Дори аз.
— Без да ви обиждам — започвам, — но никога не съм си представял, че може да бъдете гаджета. Не знам, приятели сме от толкова време, и никога не ми е минавало през ума, че може да се случи нещо подобно.
— Беше изненада и за нас самите — споделя Стела. — Но един ден сякаш ни удари гръм. Не можех да повярвам как до този момент не съм забелязала колко страхотен е Тревър!
— Отначало се чувствах много виновен — казва Тревър. — И продължавам, но Джени не е подходяща за мен, нито аз за нея. Бяхме заедно по навик, наистина. Отдавна мисля да се изнеса… обаче хич не ме бива да съобщавам лошите новини. Знам, че трябва да й кажа, но ми се струва, че все още не е дошъл подходящият момент.
— Вярно е — подкрепя го Стела. — Когато всичко излезе наяве, ще причиним много болка, особено на Джени, която ми е приятелка. Но нищо не можем да направим.
— Струва ми се, че най-накрая съм започнал да гледам сериозно на живота — продължава Тревър. — Дотолкова сериозно, че вече си търсим къща, която можем да си позволим… Къща с градинка и подходящи училища наблизо…
— Ти да не си…?
— Не — казва Стела. — Все още не съм. Но и това влиза в плановете ни. Ще си купим къща, може и да се оженим, но идната година искаме дете.
— Не действате ли малко прибързано? — питам. — Защо припирате?
— Изобщо не прибързваме — възразява Стела. — Точно тук е проблемът. Бях свикнала да мисля, че разполагам със страшно много време, за да направя всичко, което пожелая. Но какъв е смисълът да имаш толкова време, ако го пилееш за неща, които нямат никакъв смисъл?
гняв
Тази сутрин по пощата пристигат няколко диска от различни звукозаписни компании. В такива случаи обикновено ги трупам във втората спалня, за да ги преслушам, когато успея. Но тъй като днес няма да ходя на работа, решавам да ги чуя веднага. Обикновено съм доста циничен по отношение на музикалната продукция — всички колеги в „Лаудър“ бяха такива, освен ако не ставаше дума за певец, когото наистина харесваме. Постъпвахме като крале с придворните си шутове — слагахме диска или касетата в уредбата и им давахме малко време, за да се докажат, преди да бъдат изхвърлени на купчината с надпис „боклук“, за да не бъдат пуснати никога вече. Всеки музикален журналист е принуден да прави това, защото буквално те засипват с нови записи. Не всеки албум, разбира се, може да бъде преценен по този начин — някои имат скрити достойнства; не крия, че аз самият съм изпратил на боклука доста платинени или прехвалени от критиката албуми. Какво да се прави. Онова, което наистина обичам в тази професия, са редките моменти, когато попадна на албум на напълно неизвестен изпълнител. Пускам го, като очаквам, че ще прехвърля песните за нула време, а се оказва, че съм открил златна мина. Точно това се случва тази сутрин. Пускам диск, озаглавен „Small Moments“, на някакъв ирландски певец на име Дейвид Кит, лягам си и се заслушвам. Музиката е непретенциозна — записът сякаш е направен в гаражно студио. Китарист, подкрепян от няколко елементарни електронни трика, но резултатът е съвършен. Ако се възползвам от речника си на музикален журналист, бих казал, че това е Ник Дрейк на двайсет и първия век. Страхотно ми допада. Вдига настроението ми и ме пренася в други селения. Изслушвам целия албум още веднъж, после още веднъж и така до обяд. По средата на „Another Love Song“ — най-готиното парче от целия албум, на вратата се звъни. Нахлузвам джинсите и тениската си, които съм хвърлил на пода, и отварям. Дъщеря ми в ученическа униформа.
— Никола? — изненадвам се.
— Здрасти — отговаря тя.
— Какво правиш тук? Не трябва ли да си на училище?
— Исках да те видя. Тревожих се за теб. Защо не ми се обади? Оставих милион съобщения на гласовата ти поща.
Това е самата истина. Беше ми звъняла през целия уикенд. Оставила ми е дълги, несвързани съобщения, но аз не отговорих на нито едно.
— Наистина съжалявам, скъпа. Честно. Просто ми се случи нещо и всичко останало излетя от главата ми.
— Притесних се. Помислих, че ти се е случило нещо лошо.
— Наистина съжалявам. Извинявай. Трябваше да се съобразя.
