Няколко секунди по-късно мобилният телефон иззвънява в джоба на палтото ми.
— Ало?
Кратка пауза.
— Дейв Хардинг ли е?
Женски глас със слаб ирландски акцент.
— Да — отговарям. — Кой се обажда?
След като думите излизат от устата ми, осъзнавам колко неуместни са те.
— Обажда се Кейтлин О’Конъл — казва жената отсреща. — Майката на Никола. Мисля, че вие и аз имаме да си кажем доста неща.
ти
Рано вечерта е и тъкмо излизам от метростанцията на Ууд Грийн, за да се срещна с Кейтлин след почти петнайсет години. Натискам звънеца и чакам. След малко виждам през стъклото силует. Задържам дъха си, вратата се отваря и пред мен застава Кейтлин. Не избухват светкавици, нито запява ангелски хор, дори няма ръкопляскания, които да ознаменуват събитието. Вместо това ние стоим там и се чудим как е възможно да сме създали с Никола постоянната връзка между двама родители и в същото време да не знаем нищо за живота на другия. Ние сме двама непознати, събрани заедно след толкова много години само защото сме прекарали заедно една нощ, една-единствена от хилядите нощи в живота ни.
Дори не съм сигурен как да я поздравя. Ръкостискането ми изглежда прекалено официално, целувката прекалено интимна, а простото „здравей“ направо смешно. В ръководствата по човешки взаимоотношения няма нищо, което да ни подготви за тази среща, така че продължаваме да мълчим, като се разглеждаме взаимно със сдържано любопитство. Да я видя пред себе си от плът и кръв, възвръща яснотата на спомените ми, отключва онова, което през всички изминали години съм мислел за забравено. Все още черната й къдрава коса е опъната назад и открива лицето, на което носи малки кръгли очила и съвсем слаб грим. То е почти незабележимо поостаряло. Облечена е с тъмносини джинси, блуза с цип, закопчана догоре, вълнени чорапи на райета и не носи обувки. Питам се дали прилича на майка на тринайсетгодишно момиче. Не. Прилича повече на Изи, Стела и Джени — достатъчно млада, че да бъде безотговорна, и достатъчно възрастна, за да знае какво точно иска. Инстинктивно се питам дали още я намирам привлекателна и отговорът е — да, много. Но да оставим това настрана.
— Влез — кани ме тя.
Кимам и се усмихвам, а тя потъва в къщата. Следвам я. Вече в коридора, тя ме пита искам ли нещо за пиене. Отказвам й с благодарност и тя ме повежда през вратата вляво към всекидневната в задната част на апартамента. Телевизорът е изключен и къщата е тиха. Чудя се къде ли е Никола, но Кейтлин чете мислите ми и вдига очи към тавана:
— Тя е в стаята си. Смятах, че ще е по-добре, ако ние двамата с теб поговорим първо насаме, преди да я повикам.
Предлага ми да седна на малкото канапе, докато тя се отпуска срещу мен на фотьойла.
— Добре — казва Кейтлин. — Откъде да започнем?
наяве
Тази сутрин към девет часа Кейтлин позвънила у родителите на Кийша, за да зарадва Никола с предложение да пазаруват в Блууотър Сентър. Когато установили, че нито Никола, нито Кийша са налице, двете с майката на Кийша бързо разбрали, че са ги излъгали. Едно обаждане до родителите на приятелката на Кийша — Емили, разкрило, че Емили се прибрала рано от прекараната у Кийша нощ, защото уж се сдърпала с Никола. Последвал разпит на Емили, от който се установило, че момичетата са били на купон. Кейтлин научила телефона на домакина на партито и говорила с някоя си госпожа Фелисио, която й се оплакала, че домът й бил до основи разрушен след събирането, което организирал синът й Марио. Най- обезпокояващото било, че според думите й нито едно от децата не останало да пренощува у тях. Кейтлин се побъркала от тревога и се обадила в полицията. Десет минути по-късно Никола цъфнала на вратата.
Първоначално твърдяла, че е спала у Кийша, но когато Кейтлин я притиснала с разкритието, че е говорила с майката на приятелката й, признала, че е ходила на купона, но от страх да не ми навлече неприятности отказала да разкрие къде е прекарала нощта.
Накрая цялата история излязла наяве, не без кавга. Първо Никола признала, че е прекарала нощта в един апартамент в Брикстън. Чий е този апартамент? На една приятелка. Коя е тази приятелка? Как се казва? Фран. Къде са били родителите й? Тя живее сама. Откъде я познаваш? От един друг приятел. На колко години е тази Фран? На двайсет и пет. В този момент Кейтлин избухнала. Отново притиснала Никола откъде познава Фран и тя през сълзи си признала:
— Приятелка е на баща ми.
нейната история
Кейтлин плаче, докато ми разказва всичко това, и аз се чувствам ужасно виновен. Не мога да повярвам, че съм й причинил подобни тревоги.
— Съжалявам — извинява се тя, като изтрива сълзите си със салфетка. — Беше ужасен ден! Докато не знаех къде е Ники, щях да полудея от страх, че се е случило нещо лошо! Много странен ден. Вероятно най- необикновеният в живота ми.
Тя прехапва устната си и се усмихва с половин уста. Също като Никола.
— Знаеш ли — продължава малко по-спокойно, — тази сутрин се събудих с мисълта, че ни предстои прекрасен ден. Времето е хубаво, ще отидем с Ники да пазаруваме, може да гледаме някой филм следобед. Щяхме да прекараме спокоен ден. А сега, не са минали и дванайсет часа, и ето че седя в собствената си всекидневна, заедно с теб… бащата на детето ми.
Ето, това е. Отговорът, който съм търсил през цялото време — но въздействието му е нулево. И да ми беше казала, че не съм бащата на Никола, това не би имало и най-малкото значение.
— Виж — започвам, — знам, че обърках всичко. Вината е моя.
— Не — възразява тя, като гледа встрани. — Вината не е нито твоя, нито моя. Тя е наша. Двамата заедно създадохме тази бъркотия. И двамата сме отговорни.
Кимам половинчато.
— Около седмица след като с момичетата се върнахме от Корфу, установих, че ми закъснява — продължава Кейтлин. — Опитах се да не мисля за това, защото… е, смятах, че от един-единствен път не може да е станало нищо. Опитвах се да не бъда параноичка. Но след още една седмица отидох на лекар и ми направиха тест. Спомням си всяка секунда, докато чаках да излязат резултатите. Сякаш беше вчера. Седях и се надявах резултатът да е отрицателен. Казвах си, че съм пълна глупачка, че съм постъпила неразумно и никога повече няма да правя така, стига само да си върна бъдещето и всичко отново да бъде нормално. Когато докторът ми съобщи, че тестът е положителен, плаках, и плаках, и плаках. Бях страшно изплашена. Направо бях ужасена. Мислех само как съм могла да се забъркам в подобна каша.
Неочаквано ме обзема такава непреодолима тъга, сякаш някой ме връща обратно към онова време. Представям си как Кейтлин е преживяла всичко съвсем сама, само на седемнайсет години, и не мога да повярвам. В училище познавах момичета, които забременяваха на петнайсет и шестнайсет, но никога не съм мислил за тях, защото те винаги бяха от онези, от които всеки очакваше да имат деца преди да са завършили училище. Бяха силни момичета и можеха да се грижат за себе си. Онези, които ни шокираха, бяха като Кейтлин — когато новините за тях идваха до спортното игрище, никой не се смееше, защото всеки знаеше, че лесно може да му се случи същото.
а после?
— Винаги ли си знаела, че ще оставиш бебето? — питам я. (Въпросът ми е предизвикан от спомена ми за едно момиче в последния клас, което направи аборт след като забременя на седемнайсет. Странното е, че
