— Тогава защо не се обади на майка си?
Дълго мълчание.
— Майка й не знае, че е тук. И моята не знае. Решихме да кажем, че тя е у нас, а аз у тях. И ще стане страшно, ако родителите ни открият, че сме ги излъгали.
— Кажи й, че идвам веднага — въздишам.
— Ще загазим ли, господин Хардинг? Ще кажете ли на нашите?
Страхът в гласа й ми напомня собствената ми младост, когато най-ужасното нещо на света бе да забъркаш неприятности с родителите си. Не мога да й помогна, но й съчувствам.
— Не — успокоявам я. — Дай ми адреса, на който сте, и аз ще уредя всичко.
Приключвам разговора и се оглеждам из стаята, където са разпръснати всичките ми дискове и плочи. Едноличният ми купон е приключил. Трескаво мисля какво да направя, после набирам номера на Фран.
— Това е телефонът на Фран — отговаря мъжки глас. Предполагам, че принадлежи на легендарния Линдън.
— Здравейте, тя там ли е?
— Кой я търси?
— Кажете й, моля, че е Дейв от службата. Спешно е.
Линдън изгрухтява нещо неразбираемо и след секунди се обажда Фран.
— Дейв? Полунощ е — установява тя. — Къде си?
— Аз съм си у дома. А ти къде си?
— У Линдън в Тъфнел Парк. Не мога да повярвам, че току-що говори с него. Какво мислиш? Голямо прасе, нали?
— Слушай, възникна нещо непредвидено и се нуждая от твоята помощ. — Разказвам й всичко, което ми съобщи Кийша. — Трябва да дойдеш с мен и да ги заведем в твоя апартамент. Знам, че искам прекалено много, но…
— Не ставай смешен, Дейв — прекъсва ме тя. — Разбира се, че ще ти помогна. И не се тревожи за нея, ще се оправи. Случвало ми се е — налях се с четвъртинка джин, когато бях на четиринайсет. Повръщах като Ниагарския водопад. Оттогава не съм близнала джин. Но най-добре да отидем на този купон колкото е възможно по-бързо. Извикай такси, мини да ме вземеш и ще уредим всичко.
— Но какво ще правиш с Линдън?
— Какво по-точно да правя?
— Ами аз ти попречих да си с него, нали?
Фран се разсмива.
— Да, но така му се пада! Никой не му е виновен, като ми е само гадже, нали? Ти, доколкото си спомням, си ми приятел, Линдън ми е гадже, а в моя учебник приятелите бият гаджетата по всички линии.
удар
— Тук ли? — пита шофьорът на таксито и спира пред номер 55 на Роухит Роуд.
Надниквам през прозореца. Няколко десетки тийнейджъри пушат в градината пред къщата, а музиката е толкова силна, че прозорците на таксито вибрират. Три-четири двойки се целуват и натискат до предната врата.
— Очевидно — потвърждавам и разменям погледи с Фран.
— Е, какъв е планът? — пита тя, като излизаме.
— Ще вляза и ще открия Никола. Това е планът.
Фран ме хваща за ръката.
— Но ти си ядосан!
Права е. Много съм ядосан. Ядосан съм, защото не ми е минало през ума, че може да не е попитала майка си за позволение да отиде на купона. Ядосан съм, защото е пила алкохол. Ядосан съм, защото за пръв път откакто я познавам, трябва да действам като истински баща. Но най-много съм ядосан, защото мисълта, че нещо лошо може да се случи с моето момиченце, ме кара да се чувствам по-уязвим, отколкото когато и да било.
— Тя няма четиринайсет — обяснявам на Фран. — Всичко може да й се случи в подобно състояние!
— Ако влезеш вътре и й покажеш, че си ядосан, ще съжаляваш — предупреждава ме Фран. — Помисли, преди да действаш, Дейв. Знам, че се тревожиш, и разбира се, тя е постъпила твърде глупаво. Но от всички възможни хора на света, на кого се е обадила за помощ? — Тя ме мушка в гърдите с показалеца си. — На теб. Сега е моментът да спечелиш няколко червени точки. Няма нужда да й крещиш, повярвай ми. Бездруго ще е покрусена, че си я видял в подобно състояние. И мога да ти гарантирам, че когато настъпи утрешният ден, горкото дете ще се закълне да не погледне алкохол в обозримо бъдеще.
— Би ли ми обяснила кой е душеприказчикът в случая, аз или ти?
— Ти — отстъпва Фран. — Аз само ти давам едно рамо.
безполезно
В мига, в който хлапетата зърват мен и Фран, захвърлят цигарите и изчезват вътре. Без съмнение, за тях ние сме възрастните, които идват да развалят купона. В коридора се натъкваме на друга целуваща се групичка. Само заради собственото си забавление им казвам, че съм полицай, но не съм на смяна, и търся Никола О’Конъл. В рамките на две мили секунди едно момче на име Девън ми показва банята, а аз му конфискувам двайсет цигари „Бенсън енд Хеджес“ и начената бутилка „Бакарди Бризърс“. На площадката, подпряно на вратата на банята, с поглед, изразяващ пълно отчаяние, стои красиво момиче с дълга тъмна коса. Носи тъмносини джинси и асиметрична блузка и държи мобилен телефон. Изразявам надеждата, че е Кийша. Тя кима и ме пита дали съм чичото на Никола. Чудя се дали „чичо“ не е някакъв непознат тийнейджърски евфемизъм, но осъзнавам, че дори и пияна, Никола се е сетила да измисли някаква правдоподобна лъжа. Затова отговарям утвърдително.
Кийша и аз поглеждаме едновременно към вратата.
— Тя вътре ли е? — питам.
Момичето отново кима отчаяно.
Чукам на вратата.
— Никола, аз съм скъпа, Дейв. Вече можеш да излезеш. Всичко е наред.
Тя не отговаря.
Поглеждам към Фран, която свива рамене и се обръща към Кийша.
— Какво по-точно прави там?
— Не знам, но основно плаче — съобщава Кийша. — И й е лошо.
— Тя ли заключи вратата?
— Да, но чак когато пристигнахте. Идеята да ви се обадя беше нейна, но мисля, че след това поизтрезня и когато ви видя да слизате от таксито, изглежда се разстрои и се заключи вътре.
— Колко изпи? — пита Фран.
— Не мога да ви кажа точно. Пи от всичко по малко. Не хареса бирата. Май точно бирата я напи… Никога преди не е пила. Днес пи, защото Емили свали момчето, което тя харесва.
— Да не би да е Брендан Кейси? — изричам подозрението си.
Кийша кима.
— Познавате ли го?
— Чувал съм.
Не изпитвам радост от откритието, че съм се оказал прав за Брендан Кейси. Абсолютно никаква. Имам желание да го намеря, че да си поговорим по мъжки, но какво ще му кажа? Лошо ти се пише, синко, защото си отказал да движиш с дъщеря ми? Единствената ми грижа е Никола.
— Сигурен ли сте, че ще ни се размине? — пита Кийша. — Майка ми направо ще се побърка, ако открие какво сме направили.
— Спокойно, ще отървете неприятностите — успокоявам я аз. — Фран и аз ще се погрижим за вас тази
