вечер. — Отново поглеждам към вратата на банята. — Какво ще кажеш да слезете долу с Фран и да ме изчакате, докато си побъбря с Никола?
— В такъв случай ще се видим след малко — Фран повежда Кийша по стълбите. — Желая ти късмет, Дейв.
— Благодаря, ще ми бъде нужен.
скрита
— Сега сме само двамата, Никола. Аз и ти — казвам на вратата на банята. — Ще говориш ли с мен?
Тишина.
— Разбирам как се чувстваш, но се тревожа. Просто искам да знам, че си добре.
— Добре съм — долита гласът на Никола. Тих е и трепери.
— Чудесно, радвам се и… още повече се радвам, че си решила да ми се обадиш, когато си имала нужда от помощ.
Тя тихичко се разплаква.
— Какво има? Да не те обидих?
— Не — подсмърча Никола. — Аз съм виновна.
— За какво си виновна?
Тишина.
— Добре ли си?
— Чувствам се наистина глупаво. Не трябваше да ти се обаждам. Сега никога повече няма да ми имаш доверие.
— Въобще не мисля така. Обещавам. Всички сме вършили глупости в миналото, нали? Аз например съм правил и по-големи.
— Наистина се чувствам отвратително, Дейв.
— Сигурно, скъпа, защото си пила повечко.
— Не, не заради това, а защото те накарах да дойдеш. Забърках голяма каша, нали? Трябвало е да кажеш на Изи за мен, заради глупавата ми постъпка! Видях я през прозореца, когато слязохте от таксито. Не исках да ме види в този вид. Изцапах си цялата блузата. Обзалагам се, че тя вече ме мрази.
В гласа й звучи искрена тревога. Дори не ми е минало през ум, че може да стигне до подобни заключения. Целият ми гняв излита яко дим.
— Жената с мен не е Изи — обяснявам. — Моя приятелка е, Фран. Работим заедно в „Тийн Сийн“. Сигурно си виждала снимката й в списанието.
— Тогава къде е Изи?
— Остана при една своя приятелка. Разказвал съм ти за Стела и Лий, помниш ли? Е, те са се разделили. Стела е малко разстроена, така че Изи отиде да се погрижи за нея. Точно както аз съм тук, за да се погрижа за теб.
Минава време, след това вратата на банята бавно се отваря. Никола не изглежда блестящо, но виждам, че е добре. Без да обръщам внимание на изцапания й пуловер, аз я прегръщам и я притискам към себе си, докато тя си изплаква очите.
Без съмнение това е един от най-гордите моменти в живота ми.
Фран предлага момичетата да спят на пода в апартамента й при положение, че сутринта ще си отидат направо по домовете, и скоро четиримата се возим на задните седалки на едно черно такси, което ни отнася към дома на Фран в Брикстън.
Изтощена от събитията, Никола заспива на едното ми рамо, а Кийша на другото.
на сутринта
Десет без четвърт на другата сутрин е и аз съм в „Тийн Сийн“. Преди да напусна жилището си съм се обадил на Фран, за да се уверя, че момичетата са добре, и тя ми е съобщила, че всичко е наред. Имам да сваля две телефонни интервюта с две почти идентични момчешки групи (никой от тях не казва нищо интересно), да вържа страницата с клюки за поп певци, да се справя с пощата за Доктор Любов, както и да измисля следващата си колонка за „Фам“ и да я изпратя по електронната поща на Изи. Тъкмо съм започнал да работя върху едно от интервютата, когато в офиса влиза Джени.
— Добро утро, Дейв — поздравява ме тя.
— Здрасти, Джен.
Тя приближава и се надвесва над единия край на бюрото ми.
— Сигурно вече си научил за Стела и Лий.
— Да.
— И какво мислиш по въпроса?
— Малко е тъжно, но в известен смисъл можеше да се очаква, нали? Изи прекара цялата нощ при Стела, която, изглежда, е много разстроена.
— Имам намерение да й се обадя по-късно и да разбера как е. А ти? Говори ли с Лий да го видиш как е?
— Не.
— Защо? Нима истинските мъже не се обаждат на приятелите си, които са прекъснали продължителна връзка?
— Сигурен съм, че Лий е добре, но ти знаеш отлично, че повече няма да го видим. Стела е нашата приятелка, а Лий беше само гаджето й. Според закона, когато една двойка се разпадне, този, който е дошъл последен, си отива първи. Става дума за приятелството. Стела беше наша приятелка преди да се появи Лий, така че повече няма да го видим.
Джени въздиша.
— Жестоко е, но сигурно си прав. Тогава какво ще правим, ако вие с Изи се разделите? Кой от вас двамата ще наследи приятелството и кой ще трябва да си отиде?
— Нямаме намерение да се разделяме. Така че, слава на Бога, няма да се наложи да разгадавате този ребус.
по-късно
В десет и половина пристига Фран. Закъсняла е с половин час.
— Знам — мърмори тя, проследявайки погледа, който отправям към часовника в офиса. — Виновна е проклетата линия „Виктория“.
— „Виктория“ значи? — възкликвам. — Моля ти се, не на мен тия номера!
Фран прихва.
— Не мисля, че и Джен ми повярва, когато й се обадих тази сутрин, че ще закъснея, но не се издаде. Тя знае, че винаги работя до късно… Много съм некадърна с лъжите. Та кога метрото е спирало за повече от час? Май ще трябва да измисля по-достоверно извинение.
— Кога си легна снощи? Никола и приятелката й сигурно са ти причинили доста главоболия.
— Нищо подобно. Бяха страхотни! Забравила съм колко е прекрасен светът, когато си на тринайсет. Всичко е страшно готино и удивително — да живееш без родителите си е удивително, удивително е дори мивката да е пълна с неизмити чинии, оставени още през бронзовата ера. Много са сладки. Почти не вдигнаха шум тази сутрин.
— И наистина са добре?
— Гледаха телевизия, когато тръгнах. Кей, моята съквартирантка, каза, че ще ги наглежда, защото днес не е на работа. Оставих им парите, които ти ми даде, за да си вземат такси до Ууд Грийн, така че съм сто процента сигурна, че са добре. Искаш ли да се обадя и да проверя?
— Не, не се безпокой. Аз ще се обадя следобед на Никола и ще се уверя сам. Отново ти благодаря, че ги прибра, Фран. Наистина ми помогна много.
— Няма проблем — отговаря тя. — Удоволствието беше изцяло мое.
