съзнанието, че ние тримата — баща, майка и дъщеря, за пръв път сме в една и съща стая. Чудя се дали сме семейство, и ако сме, от какъв вид? А ако не сме, тогава какво сме по-точно?
Този въпрос ми прави компания през целия път с метрото към къщи. Когато се прибирам, все още не съм открил отговора, но със сигурност знам едно — трябва да споделя истината с Изи. Трябва да й разкажа всичко.
недей
Чувам, че Изи шета из кухнята, но не влизам веднага да й кажа „здравей“. Насочвам се към втората спалня и започвам да търся плочата, в чиято обложка съм скрил писмото на Никола. Изваждам снимката и я пъхам в задния си джоб. Когато влизам в кухнята, Изи зарежда съдомиялната.
— Хей — казва тя и ме ослепява с лъчезарна усмивка. Престава да се занимава с чиниите и ме прегръща. — Не те чух кога си влязъл. Как мина денят ти, скъпи?
— Добре. А твоят?
— Не ме карай да започвам. — Изи леко притиска устни към моите. Отвръщам на целувката по-бурно, и още повече, и още… докато превръщам тази проста форма на поздрав в истински вулкан от страст. Но през цялото време си мисля дали това няма да е нашата последна целувка.
— Ох! — останала без дъх, жена ми се измъква от прегръдката ми. — Какво беше това? — Тя се усмихва немирно. — Каквото и да беше, ще си поръчам още една порция, моля.
Сега тя ме целува, но целувката е различна. Моментът е отлетял. Страстта се е изпарила. Останала е само вина.
— Нещо не е наред. Какво?
— Най-добре седни. Трябва да говоря с теб.
Изи вижда, че съм сериозен, и на лицето й се изписва тревога. Тя мълчаливо сяда на един стол близо до мивката.
— Каквото и да е, знаеш, че можеш да ми кажеш, Дейв. Знаеш, нали? Не е майка ми, нали? — По бузите й се стичат сълзи. — Нищо не се е случило с мама, нали?
— Не.
— И с твоите родители също?
— Не — отвръщам. — Никой не е болен. Всички са добре.
— Тогава?
Бъркам в джоба си и подавам снимката на Никола.
— Не разбирам — казва жена ми, докато я гледа. — Коя е?
— Дъщеря ми. — За миг и двамата онемяваме. Изглежда няма какво да кажем. Изи разбира, че това не е шега. Няма как да е недоразумение. Всички възможни пътища за отстъпление са затворени.
— Казва се Никола — продължавам. — И е почти на четиринайсет. Срещнах майка й, Кейтлин, когато бях на осемнайсет. Бях на ваканция на остров Корфу. Прекарахме заедно една нощ и повече не я видях. Преди няколко месеца, когато започнах да водя рубриката в „Тийн Сийн“, получих писмо. Беше от момичето на тази снимка. Оттогава се виждаме без знанието на майка й. Тази сутрин тя разбра.
Липсва единствено заключителният надпис „Край“. Само аз съм способен да дестилирам подобна сага до няколко набързо навързани изречения. Гледам Изи и виждам, че пак иска да се разплаче, но шокът е пресушил сълзите й. Знам, че трябва да й разкажа подробности, които да й помогнат да проумее моята гледна точка, затова, без да бързам, започвам разказа си отново и докато говоря, си задавам един- единствен въпрос: „Защо не й казах всичко това още в самото начало?“
обичам
Изи ме слуша, без да ме прекъсва. След като става ясно, че съм свършил, тя се изправя и взима снимката на Никола от кухненската маса.
— Спрях да пия хапчета преди три седмици — съобщава тя.
— Какво?
— Спрях да пия хапчета преди три седмици.
— Искаш да кажеш, че си бременна?
— Не знам. Все още.
— Не разбирам. Защо не си ми казала? Мисля, че би трябвало да говориш с мен за…
— Исках решението да не зависи от мен. Звучи ми глупаво, като го изричам гласно, но точно това чувствах. Исках отново да забременея случайно. Страхувах се, че ако съзнателно опитваме да имаме бебе, отново ще се провалим.
— И какво ще стане сега, след всичко, което ти разказах?
— Не чувствам нищо — тя не ме поглежда. — Вцепенена съм.
— Разбери, не исках да те нараня. Действах глупаво. Безразсъдно. Обидно. Но не го направих, за да те нараня.
— Значи всичко е наред? — пита остро тя. — Не си имал намерение да ме нараниш, затова фактът, че си го сторил, няма никакво значение, така ли? Независимо дали си ми причинил тази болка умишлено, или не, резултатът е един и същ, Дейв. След като трябваше да се справя с болката от помятането, сега трябва да се справя и с това, че имаш дъщеря от друга жена, че през цялото време си крил от мен и си ме лъгал. Как смееш да ми отнемаш правото да ти се сърдя? Как можеш да стоиш тук и да ми казваш, че съжаляваш? Това е безсмислено! И ако то е безсмислено, какви други безсмислици си ми наговорил? Ти ми обеща да ме обичаш и да се грижиш за мен завинаги — това безсмислица ли беше? Обеща да споделяш всичко с мен — и в радости, и в мъка. Това също ли беше безсмислица? Как можеш да стоиш тук и да ми говориш така? Да ми казваш неща, които напълно и трайно ще разрушат душевния ми покой? Не съм мислила, че е възможно да се чувствам така подло предадена.
Тя излиза от кухнята, грабва палтото и чантата си от коридора и отваря външната врата.
— Къде отиваш? Трябва да останеш! Трябва да оправим нещата! — викам след нея, настигам я и я сграбчвам за ръката. — Не си отивай! Моля те, само не си отивай!
Изи ме поглежда както никога досега — със смесица от болка и омраза.
— Не ме докосвай! — просъсква тя. — Да не си посмял да ме докоснеш отново!
слушам
Понеделник късно следобед е, на работа съм. Можех да си остана вкъщи и да изчистя апартамента. Можех да прекарам деня в кревата. Но чувствам, че нямам право да се предавам. Всичко, което съм заслужил, е да ходя на работа и да страдам мълчаливо. Така че правя точно това.
До този момент, през целия уикенд, не съм чул нито дума от Изи. Обаждах се на мобилния й телефон, но тя го бе изключила. Обадих се на Стела и Джени, но и двете отрекоха да знаят къде може да е. Тази сутрин звънях в работата й и заместничката й ми съобщи, че днес щяла да работи у дома.
Тъй като не мога да говоря с нея на живо, разговарям наум. Милион пъти й повтарям колко съжалявам. Казвам й, че искам всичко, което се е случило, да остане в миналото. Признавам й, че искам да си изградим ново бъдеще — а какъв по-добър начин от това да имаме бебе? Нейната бременност ще бъде отговорът на всичко. Но искам да знам, че това е правилният път. Искам да съм сигурен. Искам да получа отговор, какъвто давам на читателките на „Тийн Сийн“. Те ми пишат, за да намерят решение на своите затруднения, и аз се задължавам не просто с някакъв отговор, а с отговора, който съкращава възможните начини на действие само до един, така че те знаят какво точно трябва да направят. Грабвам пълна шепа писма до Доктор Любов, отварям ги и започвам да чета.
Първото е в обикновен бял плик, изписано с дребен и четлив женски почерк:
Скъпи Доктор Любов!
Вече два месеца излизам с приятеля си. Той е страхотен във всяко едно отношение — забавен е, винаги
