улегнало женско списание или в някое хубаво издание за обзавеждане и интериор. Забелязвам тази тенденция у наши сътруднички. Може да са най-добрите авторки, които познавам, но статиите им започват да звучат кухо, защото те вече не живеят в света на нашите читателки. Разбираш ли? Читателките на „Фам“ излизат всеки петък с цяла тумба приятели и обръщат водка след водка по клубовете, а за нас петъчната вечер означава само аз и ти пред телевизора на дивана. Може да се преструвам още малко, но съвсем скоро списанието окончателно ще ми писне.
Тя отпива от питието си.
— Напоследък доста размишлявах за смъртта на татко. Никога не съм се опитвала да открия нещо добро в нея. Винаги ми бе по-лесно да я приема като най-ужасното нещо на света. Опустошително. Бях решила, че тя е съсипала живота ми. И едва напоследък започна да ми идва наум, че всъщност през цялото време съм я оценявала погрешно. Та аз имах най-прекрасния баща на земята. Неговата любов ме направи онова, което съм днес. Какво повече бих могла да желая? Има хора по света, които никога не са изпитвали такава любов, и те са онези, които трябва да се сърдят на живота, а не аз. Представи си — баща ми можеше да го няма, можех изобщо да съм лишена от неговата любов. Тогава аз нямаше да бъда сегашната аз. Щях да съм друга. Друга, в която ти може би никога нямаше да се влюбиш. Понякога прекарваме прекалено много време в мечти животът ни да не е такъв, какъвто е. А всъщност трябва да сме благодарни за онова, което имаме. — Тя нервно се засмива. — Е, това е, край на проповедта.
Време
В професионално отношение нещата относително бързо се връщат към нормалния ритъм. Започвам да сътруднича на свободна практика в редакцията на „Саунд Сийн“ в Бейзуотър и макар да не е онова, което искам да върша, решавам, че засега ме задоволява. Изи е много заета със списанието и с подготовката на няколко интервюта за поста на главен редактор. Колкото до отношенията ни, трудно е да се каже какво става, но знам, че не са нормални. Изи отказва да се срещне с Никола. Ако аз говоря по телефона, тя дори не ме пита с кого. Когато излизам, не любопитства къде отивам, а когато се прибирам, не се интересува къде съм бил. Накратко, тя не ми задава всекидневните въпроси, защото не е сигурна как ще приеме отговорите. Когато се опитвам да говоря с нея за Никола, тя отказва да ме слуша. Когато се опитвам да започна разговор за онова, което става с нас, въобще не желае да го обсъжда.
избор
Две седмици по-късно, в петък вечерта, съм на път към дома на Никола, за да отпразнуваме със семейството и приятелите й четиринайсетия й рожден ден. Прекарал съм седмици в безплодно умуване какъв подарък да й купя, та макар и частично да компенсирам отсъствието си на всички пропуснати рождени дни. Спомних си за екскурзията ни по магазините и се обадих на Кейтлин, за да науча какъв размер дрехи и обувки носи дъщеря ми, а после се върнах в любимия й магазин. Видях дрехи, които смътно наподобяваха онези, които тя пробва тогава, но всеки път, когато вземех нещо, не бях сигурен дали ще й хареса. Не исках да й занеса подарък, за който да ми благодари и да го зареже в дъното на гардероба. Исках подаръкът ми да е такъв, че да я остави на място. Исках тя да почувства, че съм й купил най-подходящия подарък, защото я познавам.
Имах и идеята да й дам пари — идеалният подарък за всеки тийнейджър — но при нашите обстоятелства нямаше да е много правилно. Мислих за музика, но, както и с дрехите, всичко е въпрос на вкус и човек лесно може да сбърка. Другите задраскани възможности в списъка ми бяха: нов мобилен телефон, грим, маратонки, парфюм, кола (тук вече се хващах за сламка), Плейстейшън 2, билети за концерт, разни предмети с автографи на групи, които бях интервюирал. Накрая се върнах към всички неща, които вече бях отхвърлил, избрах две от тях и внимателно ги опаковах в тъмносиньо лъскаво фолио.
тук
— Дейв! — възкликва Никола, когато отваря вратата.
— Здрасти. — Целувам я и й подавам двата пакета, но задържам бутилката вино, която съм донесъл.
— Благодаря. — Тя отново ме целува. — Мама каза, че трябва да изчакам всички гости и чак тогава да започна да отварям подаръците. Двама от братовчедите ми все още ги няма. Но те винаги закъсняват, така че ще почакаме.
— Е, как е на четиринайсет? — питам. Звуча като някой дядка.
— Изглеждам ли ти по-голяма?
Оглеждам я, преди да отговоря. Очевидно е облякла част от подаръците, защото всичко е чисто ново — чифт индиговосини цепнати джинси, относително високи сандали с ремъци и тясна черна блузка с надпис „Babelicious“ на гърдите, изписана с лъскави камъчета. Спиралните й къдрици, нейната запазена марка, са пуснати и въпреки че си е сложила грим тип „за излизане“, не е прекалено наклепана. Наистина изглежда по-голяма. Но също така и много красива.
— Да — усмихвам се широко. — Изглеждаш по-голяма. Може ли да вляза?
Никола се разсмива, когато осъзнава, че все още стоим на прага.
— Ами да — съгласява се.
Въвежда ме в дневната, където един от ужасните й дискове с клубни миксове свири достатъчно високо, за да забавлява приятелите й, но възрастните да не са принудени да си крещят. Стаята е претъпкана — има най-малко трийсет човека. Никола ме пита дали искам нещо за пиене, но аз й казвам, че ще се самообслужа. Тя ме уведомява, че майка й е в кухнята и се занимава с храната.
— Дейв! — възкликва Кейтлин, когато влизам в кухнята. Точно пъха във фурната някаква тава. Друга жена отвива табла със сандвичи, покрита с прозрачно фолио. Тя се обръща, измерва ме преценяващо, после поглежда Кейтлин и се усмихна.
— Радвам се да те видя отново — казва Кейтлин. — Наистина се радвам, че дойде. — Затваря фурната и избърсва ръце в хавлиена кърпа. Изглежда напълно различна от последния път, когато я видях. По- блестяща. И тя като Никола е пуснала косата си, която обгражда лицето й като красива рамка. Не носи очила. За мое учудване е облечена с цепнати джинси, сандали с ремъци и високи токчета и тясна черна блуза, на която пише „Babelicious“.
— Имам чувството, че и виждам двойно — казвам.
Кейтлин се засмива.
— Имаш предвид дрехите ли? Ние, момичетата О’Конъл, обичаме шегичките. С Никола от време на време се преструваме на сестри. Джинсите и обувките си ги имах, а блузката получих като подранил или закъснял подарък за Деня на майката — макар че се наложи да си я платя сама.
Подавам й бутилката вино.
— О, благодаря — казва тя. — В момента пием доста по-евтино, така че промяната е добре дошла.
Забелязвам, че приятелката й няма търпение да бъде представена. Нещо в нея ми се струва познато, но не мога да се сетя какво. Накрая тя изоставя всякаква тайнственост и казва:
— Аз съм Колийн, най-добрата приятелка на Кейтлин и кръстница на Никола. — Протяга ръка. — Приятно ми е.
— Аз съм Дейв — казвам, друсайки нейната.
Кейтлин се усмихва.
— Не е особено срамежлива, нали? Дейв това е Колийн, Колийн — Дейв. Смешното е, че вече си я виждал.
— Не си спомняш, нали? — пита Колийн. — Бях заедно с Кейтлин през онази ваканция. Тогава се отнесохме с твоя приятел Джейми.
Всичко изплува в съзнанието ми.
— Но, разбира се — отвръщам весело. — Радвам се да те видя отново.
— Умира да говори с теб, откакто разбра, че сме се видели.
— Защо?
