— Направи каквото намериш за добре — отвърна Хоторн, слизайки надолу към лодките. — Само гледай да не ни издаде!
— Слушам! — засмя се негърът и по негов знак неколцина от чернокожите отнесоха съпротивляващия се с всички сили пленник в най-малката от лодките.
— Завържете му краката, тъй! — каза Анибал. — А сега на борда! Преди зазоряване трябва да сме отсреща до другия бряг в безопасност, значи налага се да гребем нагоре по реката поне още петнадесет мили. Затова бързо, my boys, бързо!
Чернокожите, четирима млади мъже, чевръсто и усърдно се хванаха за греблата и скоро след това се озоваха в сянката на няколко могъщи памукови дървета точно под малкия, всяващ страх блокхаус. По даден знак надзирателят на Хоторн, който бе стоял на пост тук при струпаните най-различни стоки, се спусна до самия бряг и след като размениха няколко думи с него, започна товаренето на лодките. После, за да използват благоприятния южен вятър, те поставиха ветрилата и лодките започнаха да се плъзгат нагоре по Мисисипи възможно най-близо до брега, за да избягнат силното течение.
Заедно с избраните от него четирима негри Анибал беше взел най-малката лодка и в нея бе сложил пленника, който, все още здраво вързан и със затъкната уста, не можеше да се помръдне. Благодарение бързината на своята лодка старият негър несъмнено имаше възможност да застане начело, но той нарочно поотпусна широкото късо ветрило, изостана зад другите лодки с около дължината на едно въже и насочи плавателния съд малко по̀ към средата на реката. Засиленият плясък и шум, идващ откъм носа, скоро издаде, че малката лодка вече е започнала да се бори срещу напора на могъщите водни маси на централното течение, и след като отново изпъна ветрилото тъй, че да лови всеки полъх на вятъра, идващ откъм Мексиканския залив, Анибал докосна с ръка рамото на своя пленник, който, изпаднал в привидна безучастност, лежеше на дъното на малкия плавателен съд.
— Масса Рали! — поде робът и по тъмното му лице пробягна сатанинска усмивка. — Масса Рали, спомняш ли си още как през последната пролет в Бейо Сара заповяда да вържат и бият Анибал, защото той не искаше да стои на пост да пази, докато ти правеше компания на жената на твоя приятел? Вярно, че тогава ти представи нещата иначе: „damned nigger“6 се бил държал безсрамно, дори те бил заплашвал, а това изисквало наказание. Моят господар не беше там, а ти знаеше, че законите са на твоя страна.
Белият гневно стисна зъби и отправи мрачен и въпросителен поглед към надвесилата се над него тъмна човешка фигура… за един-два мига изглеждаше, сякаш искаше да каже нещо, но после отново се отпусна в предишното си положение, а негърът, който го бе наблюдавал дебнешком, продължи:
— Спомняш ли си и нещо друго — как месец по-късно стреля по брат ми със сачми за диви патици, защото, макар че в Бейо Сара го познава всяко дете, бил тръгнал без документ за самоличност, а като побягнал обратно към плантацията на своя господар, искал само да си спести двайсет и четири часов арест? И тогава законите бяха на твоя страна. Какво ли те засягаше, че нещастникът с месеци трябваше да остане на легло и да изтърпи страшни болки? Спомняш ли си всичко това?
Пленникът не отделяше изплашения си и отчаян поглед от тъмната човешка фигура, която все по- застрашително се навеждаше над него, ала не смееше да помръдне.
— Добре — продължи Анибал с приглушен глас, — сигурно не си го забравил. Да бъде благословен денят, в който ми се удава възможност да отмъстя за клетия си брат… Помоли се на бога за спасението на душата си, защото не ти остава да живееш и четвърт час.
Със сърце, което от страх все по-учестено биеше, вързаният човек бе слушал думите на негъра, вещаещи неговата гибел, но все пак беше вярвал, че Анибал използва за кратко време дадената му власт, за да излее върху него, белия, своя гняв и своята омраза. Сега обаче, когато пред ужасените му очи започна ясно да се очертава страшна картина, когато в съзнанието му се запромъква страхотно предчувствие, той се опита с всички сили, придадени му от отчаянието, да скъса въжетата и да се освободи, ала Анибал бе предвидил това, въжетата бяха неимоверно здрави и след няколко минути безплодни усилия нещастникът се отпусна в предишното си положение, обзет от смъртен страх, с чело, оросено от студена пот.
— Всичко е напразно! — засмя се Анибал и пъхна в устата си ново парче тютюн за дъвкане. — На работа, момчета, махнете го оттук! Трябва да се върнем в по-спокойни води, иначе ще изгубим другите лодки. Вече не мога да различа ветрилата им. Помогнете му да се прехвърли през борда!
Негрите изпълниха дадената заповед бързо и както си личеше, с радостно усърдие. Въпреки съпротивата му нещастникът бе вдигнат, после за секунда-две увисна във въздуха в техните яки ръце и в следващия миг, придружен от едно високо „ехеййй!“ на предводителя, полетя във водата, която плисна високо и го скри от очите им.
Междувременно Анибал развърза платното, тъй че то остана да се вее на вятъра, лодката, която престана да бъде тласкана срещу течението, спря своя бяг и негрите внимателно започнаха да наблюдават как давещият се човек отново изплува на повърхността, после потъна, а сетне пак се появи. Но когато мътните води и този път го погълнаха, без да каже нито дума, Анибал хвана кормилото и с издуто платно, гонен от доста силен южен вятър, лекият плавателен съд полетя към брега, а после бързо и безшумно пое покрай него нагоре по реката.
Вече се развиделяваше, когато бегълците спряха край устието на малка рекичка, която се вливаше в Мисисипи малко под Туника.
— Ей го мястото — рече Анибал, който сега пак се беше приближил до лодката на своя господар. — Ако останем тук през деня, в тези гъсталаци никой няма да открие скривалището ни. През нощта ще можем да се доберем до Ачафалайя, да разтоварим лодките и да продължим по суша, преди страхливите креоли да се осмелят да влязат в „бърлогата на чумата“, както кръстиха в последно време нашата плантация. Как ли ще се опулят, като намерят в къщата труповете на кравите!
— Добре — каза Хоторн, — ще последваме съвета ти, но да не забравяме да оставим постове. Пленникът на сигурно място ли е?
— Съвсем на сигурно! — отвърна Анибал и малката му лодка първа леко навлезе в устието на реката.
Пет седмици след тези събития Търнбул получи следното писмо от Тексас:
My dear Sir!7 Тъй като ти си единственият човек в Луизиана, чието мнение не ми е безразлично, чувствувам се задължен да ти дам кратко обяснение за привидно незаконната си постъпка, което донякъде да ме оправдае в твоите очи или поне да смекчи присъдата, която си ми издал вече в сърцето си.
Знаеш в какво отчаяно положение се намирах, знаеш, че предстоеше публична разпродажба на цялото ми имущество, което ми беше абсолютно необходимо, за да съществувам и някога да преуспея в живота. Виждах се вече на ръба на пропастта, а само моята собствена енергия никога нямаше да ми стигне, за да не падна в нея. Трябваше да запазя средствата си за производство и трудова дейност, които бях на път да изгубя по вина на алчността на моите кредитори и особено на онзи Морис. Заобиколен от шпиони, не ми остана никакъв друг изход, освен да измисля някакъв начин да изплаша и приятели, и неприятели и да ги накарам да стоят далеч от плантацията ми. А това можеше да стане само с някоя болест, която уж да сее страшна смърт сред моите роби. В същото време страхът на местните лекари от епидемията щеше да ни улесни в нашия план лекуването на мнимата чума или холера да бъде предоставено на собствения ми син.
Лесно склоних моите верни негри да ми помогнат в това начинание, защото успееше ли планът ми, всички те можеха да останат моя собственост. Винаги съм бил към тях добър и справедлив, отнасял съм се с тях дори бащински, а при една публична разпродажба съдбата им щеше да бъде съвсем несигурна и във всички случаи щеше да ги раздели един от друг, а по-голямата част са свързани помежду си с роднински връзки. Анибал ми беше особено полезен. Той е умна глава и се нае с ръководството на цялата тайна акция. Приготвени бяха празни ковчези и щом външен човек се появеше в плантацията, започвахме погребенията — отначало тържествено-парадни, а после с мрачно и зловещо мълчание, като само жените
