Фридрих Герстекер
Плантаторът
Беше през октомври 1840 година. Слънцето изплува от тъмните сенки на низините по източния бряг на Мисисипи. Присмехулникът се люлееше по клоните на магнолиите в градините, а ята от весело пърхащи копринарки пируваха с примамливите зърнести плодове на хининовите дървета. Големи снежнобели рибари с бавни удари на крилата плавно се носеха ниско над повърхността на реката или пък в сериозно съзерцание стояха върху някой лежащ във водата дънер, очаквайки да се появи някоя дребна рибка. Природата празнуваше неделния ден. Но не и човекът.
По пътя, който се проточваше край Мисисипи между високия защитен насип и плантациите, откъм поселищата на Ачалафайя се спускаше керван от черни роби — мъже, жени, деца. Вървяха в двойна редица, следвани от една волска каруца, където беше натоварен багажът им. Вярно, че не бяха вързани, не бяха вързани даже и с въжета един за друг, но от всяка страна на кервана яздеха по двама надзиратели, въоръжени със заредени двуцевки, а и водачът на кервана имаше не само карабина и нож, но бе затъкнал в пояса си също и два огромни кавалерийски пистолета. Ала, изглежда, негрите обръщаха малко внимание на това свое обкръжение, с което нямаше шега. Те крачеха един до друг, като се смееха и пееха или се развличаха с приказки и закачки.
Дали това беше безразличие към очакващата ги участ, с която бяха вече свикнали, или пък се дължеше на свойствения за тази раса весел нрав, който ги караше да усещат и преживяват истински само онези радостни мигове, когато не работеха? Какво ли ги интересуваше бъдещето… те бяха роби. Нямаха никаква полза от планове, предначертани от самите тях, нито пък от цели, към които биха могли да се стремят самите те, но даденият миг беше техен, не биваше да го оставят да отмине ей така, без да го използват, без да му се порадват… той никога нямаше да се върне, а може би още утре пак щяха да се гърчат под камшика на безсърдечния пазач.
А в това време колкото по-нависоко се издигаше слънцето, толкова по-оживен ставаше коларският път и често негрите биваха изпреварвани от креоли и яхналите своите мустанги американски заселници, които разменяха по някоя дума с предводителя на кервана, оглеждаха за някоя и друга минута робите, като ги оставяха да преминат покрай тях, а после, следвайки течението на реката, препускаха с отпуснати юзди към сградата на съда в Поант Купе. Междувременно там се бе насъбрала по-голямата част от плантаторите на цялата околия, за да присъствуват на търга за разпродажбата на „движимото и недвижимо“ имущество на един наскоро умрял французин от „great bend“1. Скоро след това при спазването на обичайните формалности търгът започна с продажбата на плантацията, постройките, както и на „необработената земя“ на починалия. В това време пристигнаха и робите, трийсет и един на брой, и къде поединично, къде на цели семейства бяха подредени от надзирателите за оглед.
Безгрижната веселост на негрите беше изчезнала. Изглежда, в съзнанието им се бе натрапило сериозното значение на следващия час, който трябваше да реши съдбата им в бъдеще, и само от време на време се чуваше тих шепот между тези нещастни хора. Боязливите им погледи със страх отскачаха от един на друг от внимателно оглеждащите ги купувачи, за да прочетат предварително от израженията на лицата им очакващата ги участ, в случай че ги купеше този или онзи.
Най-сетне шерифът даде знак за започване на търга и най-напред беше представен един як негър с широко добродушно лице и наистина херкулесовски ръце. Следваше го млада жена с болнав вид, с дълбоко хлътнали очи и изпити страни, която водеше за ръката малко дете, а с другата ръка притискаше до гърдите си пеленаче.
— Нерон — зачете съдията от списъка на търга, — Нерон, мъжки роб на трийсет и пет години с яко телосложение и много добро здраве, по занятие ковач, но умее да работи отлично и с брадвата. Мария, негова жена, на осемнайсет години, може да се използва предимно за работа на памучните нивя. Сципион, на три години, дете на двамата. Кърмаче от женски пол.
— Не продавате ли мъжа отделно? — подвикна един плантатор от Фелисиана. — Жената изглежда дяволски мършава!
Нещастната негърка притисна детенцето си още по-силно до гърдите и хвърли наоколо страхлив поглед, а мъжът посегна и я улови за ръката, сякаш се боеше да не го разделят насила от нея.
— Не — отвърна съдията. — Семействата не се делят.
С дълбока въздишка, идваща от дъното на душата им, тези клетници дадоха израз на голямото си облекчение.
— Шестстотин долара! — обади се един креол от Фолс Ривър.
— Шестстотин и петдесет!
— Седемстотин!
— Осемстотин!
— Хиляда! — извика нисък закръглен човек с добродушно изражение на лицето, влязъл току-що с коня си във вътрешния двор на съда, като дори все още не беше слязъл от седлото — той познаваше продаваните на търга негри.
— Хиляда долара! — повтори шерифът, когато настъпи кратко мълчание. — Хиляда долара, джентълмени… само мъжът струва хиляда и двеста!
— Хиляда и петдесет! — наддаде един дълъг като върлина мъж, облечен във фрак и памучни панталони.
Негърът хвърли умолителен поглед към ниския дебеланко, който, изглежда, го разбра, понеже кимна на шерифа и извика:
— И още петдесет!
— Мастър Търнбул — тихо каза Дългуча, приближавайки се до него, — престанете да наддавате, а после все ще се споразумеем за мъжа.
— Тъй ли мислиш? — попита Търнбул, като му хвърли кос поглед. — Искаш да разделиш хората, а?… Навярно си търговец на роби, а?
— Такава ми е работата — отвърна Дългуча. — И тъй, оставете ме сега да наддам и щом ми ги продадат, както вече казах, все ще се разберем за ковача.
— И още двайсет! — извика той, като повиши глас и се отдръпна от Търнбул.
— Давам още сто! — извика Търнбул и очите на двамата роби заблестяха от радост.
— Върви по дяволите! — промърмори търговецът на роби и се отправи към другата страна, за да огледа следващите негри.
— Хиляда двеста и двайсет! — извика шерифът. — Хиляда двеста и двайсет долара един път, втори път и… трети път! — повтори той и при последната дума удари с бастуна си по парапета. — Мистър Търнбул, ваши са!
Със страх и напрежение двамата чернокожи бяха изчаквали този удар, означаващ, че са продадени, и ето ги, че радостно и припряно се втурнаха към новия си господар, защото из цялата околия хората не познаваха по-добросърдечен човек от него. Те му хванаха ръцете, започнаха да ги целуват и стискат и се държаха също като деца, които бяха получили нова играчка.
— Вече се страхувах, че масса не иска да дойде — каза Нерон, като отново улови ръката на новия си господар и замилва неговия дребен буен мустанг.
— Махайте се, махайте се! — завика Търнбул, като се преструваше на разгневен. — Изчезвайте! Дяволите да ви вземат! Можете да изпокъсате дрехите на човека! Но слушай, Нероне, я върви с жена си до близката гостилница и поискай там да ви дадат да ядете. Ще кажеш само — „За сметка на Търнбул“.
С тези думи той пак насочи вниманието си към търга, където междувременно наддаването отново бе започнало, а робите, щастливи, че са намерили толкова добър „мастър“, побързаха да изпълнят заповедта му.
Разпродажбата продължи спокойно. Търнбул купи още едно момче на дванадесет и едно момиче на шестнадесет години, чиито родители наскоро бяха умрели. Момчето взе за четиристотин, а момичето за шестстотин долара. А един търговец на роби пък купи две цели семейства, които, както каза самият той, щял да откара в Кентъки. Сред тях се намираше едно шестнадесетгодишно почти бяло девойче, дъщеря на мулатка, за което неколцина плантатори му предложиха солидна сума. Но той все твърдеше, че на Север можел да получи за тази красива южнячка далеч по-добра цена, и след като предаде съкрушените роби на своите надзиратели, се отправи към току-що отново пристигналия сал, за да се прехвърли с него до Бейо
