А там всичко бе тъжно и запуснато. Работата беше прекратена, оградата на места съборена, прозорците на жилищната сграда отворени, сякаш обитателите й се бяха изнесли. Конете пасяха в градината, газеха цветята и пощипваха листа и филизи от овощните дръвчета. Иначе толкова приветливата плантация приличаше по-скоро на някое нападнато и плячкосано от разбойници имение, отколкото мирно поселище на селски стопанин от Луизиана. Тук-там негрите стояха на групички и разговаряха помежду си. Изглежда, не обърнаха внимание дори на пристигането на своя господар. Само един-единствен човек се отдели от останалите, приближи се до двамата ездачи и се спря пред коня на Хоторн.
— Е, Анибал — попита го плантаторът, — какво е положението? По-добре ли са болните?
— През последните три часа умряха четирима, а Уилям и Сьолест берат душа — отвърна старият роб монотонно и с дълбока болка в гласа. — И аз самият не съм добре — продължи той след кратко мълчание. — Навярно и редът на Анибал ще дойде скоро!
— Ужасно! — възкликна Търнбул. Хоторн не каза нищо, а втренчи сухите си пламнали очи в земята с мрачен и отчаян израз.
Ето че се отвори вратата на малка жилищна постройка в средата на негърските къщурки и по ниските стъпала, водещи към входната й врата, се спуснаха дванайсет негри, които носеха два широки ковчега. Към шествието се присъединиха и стоящите наоколо негри и скоро всички, с изключение на Анибал, който остана до своя господар, изчезнаха в малък гъсталак от магнолии, растящ от едната страна по границата на плантацията.
— И защо ковчезите са само два? — попита Хоторн след известно мълчание, по време на което Търнбул, настръхнал от ужас, гледаше втренчено подир погребалното шествие.
— Времето не стига, масса, за да сковем за всеки отделен ковчег. Измират твърде бързо. Нашите седмина дърводелци, с които все още разполагаме, защото двама са погребани вече ей под онази купчина пръст, трябваше на всичко отгоре през последните дни здравата да си плюят на ръцете. Но всичко върви много бързо, те просто не успяват да насмогнат.
— Добре, добре! — викна му Хоторн и махна нетърпеливо с ръка. — Постъпвайте както искате, все ми е едно… да бях умрял и аз! Не искаш ли да дойдеш да ми видиш болницата? — обърна се той после към Търнбул. — Струва си труда да хвърлиш един поглед. Ако ме бяха оставили да се грижа за всичките болни на цял град, пак не можеше да изглежда по-зле. За тази цел опразних къщата на моя надзирател, а него го прибрах при мен у дома.
— Благодаря, благодаря! — каза Търнбул, като отстъпи боязливо крачка назад. — Човек не бива излишно да се излага на опасност. Болестта е заразна и никак не ми се иска да я занеса вкъщи. Ами кой идва насам?
— Това е един от моите негри — отвърна Хоторн, — надзирателят ми трябваше да го изпрати тази сутрин до съседните плантации за продукти. Виждам, че се връща с кошовете.
Робът насочи коня към господаря си и хвърли празните кошове на земята.
— Какво означава това, Сципионе? — попита го той учудено. — Защо не носиш каквото ти поръчах?
— Не искали да пуснат нигър в нито една плантация! — рече чернокожият гневно. — Бил навсякъде, при Лобкинсови, Уортънови, у Хекман, Сейър и както им е името там на всички и все казват, че нигър трябвало да върви по дяволите, защото им носел чума!
— Тъй си и мислех! — въздъхна Хоторн. — Ще тръгна пак с теб обратно, Търнбул — обърна се той бързо към шишкото, — трябва да се поразсея. Остана ли един ден сред моите хора, сигурно ще се побъркам!
— Тогава ела! — каза Търнбул, който бързаше да се отдалечи от опасната близост на болните. — Може би все още има някакъв начин и средства да ти се помогне. Никой свестен човек не бива да се отчайва, докато има кон, на който да язди, и глава, с която да мисли. Ела с мен при моето семейство и си почини някой и друг ден. Може би през това време болестта ще се навърлува тук, във всеки случай поне ти самият няма да си изложен повече на опасност.
Мъжете мълчаливо обърнаха конете и поеха обратно по пътя, оставяйки това място на неговата злокобна усамотеност и запустялост. Но преди да преминат през откритата поляна и да навлязат в гората, до слуха им долетяха жалобните нестройни погребални песнопения на негрите, които спускаха в гроба своите приятели и роднини.
Особено чувство обзема дори и най-смелия, най-неустрашимия човек, когато наближи някоя местност, където върлува заразна болест, а смъртта коварно дебне из засада и връхлита жертвите си, преди да успеят да заподозрат нещо за страшната опасност. Някои хора със смели сърца и несломим дух се хвърлят срещу цяла редица застрашително насочени щикове, обаче забавят крачка, когато трябва да влязат в район, където вилнее чумата, тръгнала на ужасна жътва. С открито лице и нов прилив на смелост те биха се втурнали срещу неприятеля… но в този случай, когато могат да очакват смъртта скрита във всяко приятелско ръкостискане, в дъха на всеки човек, те обръщат гръб и избягват от мястото, над което е надвиснало такова проклятие… Същото се случи и с жителите на околия Уест Фелисиана. Никой не стъпи повече в плантацията на нещастния Хоторн, а когато съобщенията за измиращите хора започнаха да стават все по-ужасни, когато най-накрая дойде и новината, че труповете оставали да лежат в леглата си непогребани, около нея поставиха кордон, за да я изолират от околния свят.
Четири седмици по-късно, в края на месец октомври, на пристана на Бейо Сара тъкмо се бяха насъбрали доста мъже да чакат пристигането на пощенския параход от Ню Орлиънс, когато един млад плантатор от околността се появи в галоп и хвърли юздите на коня си в ръцете на стоящия наблизо негър да ги държи. Беше най-близкият съсед на Хоторн и всички го отрупаха с въпроси за съдбата на човека, подложен на толкова тежко изпитание.
— Той почина! — каза им плантаторът, като се огледа наоколо с тъжни очи.
— Какво? Умря ли? — извикаха всички на един глас.
— Умря! — повтори младият човек. — Тъкмо идвам от мястото, където всяка сутрин една от здравите робини идва да взима оставената храна… и чух страшната вест. Завчера е умрял неговият последен роб, верният Анибал, който все се грижел за болните и невероятно дълго се държал на крака. Хоторн, чийто син дотогава също успял да избегне заразата, не могъл да понесе загубата на любимия си слуга и както ми каза момичето, тази сутрин си теглил куршума.
— Ужасно! — възкликнаха всички.
— А синът му, ми каза негърката, бил близо до пълно отчаяние и най-горчиво се упреквал, че не бил повикал и друг лекар.
— Този хлапак заслужава да бъде обесен! — извика Търнбул, който току-що се беше присъединил към мъжете — Отдавна казвах на баща му, че този обесник нищо не разбира. Ама не, той трябваше да знахарствува сред негрите, докато успешно ги изпрати всичките под земята. Ако аз съм му кредитор, нямаше да го оставя да се измъкне от заслужената си участ. Ами какво мислят да правят тези хора сега? Какво ще стане с разпродажбата през идния месец?
— Господ знае! — отвърна му един търговец от Бейо Сара. — Откак върлува тази епидемия, никой не е и помислял за продажбата. И аз съм от кредиторите, но от около две седмици се отказахме да пазим наоколо. Отначало държахме плантацията под око, защото не без основание предполагахме, че Хоторн ще поиска да се измъкне заедно с негрите си към Тексас или някое друго място, където ще бъде в безопасност. Но сега вече, разбира се, няма защо да се опасяваме от подобно нещо и макар че самият аз губя много пари, все пак ми е жал за този клетник.
— Ами къде е синът му, докторът? — попита Търнбул.
— Разправят, че след самоубийството на баща си яхнал своя кон и препуснал, ама никой не знае накъде — отговори плантаторът.
— Във всеки случай утре трябва да отидем дотам! — отсече Търнбул след кратко замисляне. — Не върви повече така… не можем да поемем отговорността нито пред бога, нито пред хората да оставим малцината оживели без никаква помощ и подкрепа. Болестта сигурно се е навърлувала вече.
— Аз няма да дойда — увери ги плантаторът. — Тази сутрин, когато вятърът духаше тъкмо от онази посока, надуших вонята от труповете… побиват ме тръпки от ужас само като си помисля!
— И аз не отивам — заяви търговецът, — от цялата тази работа изгубих достатъчно много, не ми се иска сега да рискувам и живота си.
Всички си намериха някакъв предлог или направо казаха, че се страхуват от заразяване, и Търнбул се видя принуден да се откаже от човеколюбивото си намерение, тъй като сам нямаше да може да свърши
