Сара, а оттам с парахода да потегли нагоре по Мисисипи.
— Търнбул, защо Хоторн стои тъй навъсен настрана? — попита го сега един млад плантатор от близката околност. — Той изобщо не взе участие в наддаването и няколко пъти го чух да въздиша дълбоко.
— Още първия понеделник от ноември неговата собственост също ще бъде продадена на търг — отвърна състрадателно Търнбул, — а в такъв случай навярно сърцето му се свива при мисълта, че само след месец същото му предстои и на него. Беше се впуснал в твърде големи спекулации, а сега не може да си плати дълговете. Жал ми е за него, жал ми е и за чудесните роби, които има… сигурно са повече от петдесет. Ще бъдат продадени поединично и разпръснати.
— Не е това, което му тежи на сърцето — прекъсна го един креол, който се беше приближил до тях. — Току-що ми довери, че в плантацията му е избухнала холера, и както казва, от завчера по обед до тази сутрин, когато тръгвал от дома си за насам, са измрели вече седемнайсет роби.
— По дяволите! — възкликнаха изплашено мъжете.
— Да, да, няма шега — увери ги креолът. — Всъщност той изобщо не бива да се разхожда между другите хора. Дяволът си няма работа и в крайна сметка самият той може да е заразен.
— Е, ама при тези лоши времена само това ни липсваше — рече Търнбул, поклащайки глава. — Малко холера сред негрите ни, та на бърза ръка да се отървем от собствеността си. После можем да поемем заедно с доброволците за Тексас… по една карабина и един кон навярно все ще ни останат. Но ето че Хоторн идва насам, нека чуем дали намира положението за опасно.
Човекът, за когото говореха, беше строен, почти слаб, с доста силно изпъкнали скули и сиви подвижни очи, които не се спираха на едно място даже и за пет секунди, а непрекъснато шареха наоколо по насъбралите се хора. Но, изглежда, тежка грижа притискаше сърцето му, а лицето му бе бледо, косите невчесани и дрехите му раздърпани и изпомачкани. С бегъл поздрав той се накани да отмине мъжете, но Търнбул, който беше слязъл от седлото и водеше коня си за юздите, му препречи пътя.
— Хей, Хоторн, какво е станало с теб, откак се видяхме за последен път? Изглеждаш ми съвсем променен! Bless my soul! Човече! Не трябва да взимаш всеки насрещен вятър веднага толкоз присърце! Кой знае дали още на следващия ден няма да задуха от някоя друга по-благоприятна посока!
— Търнбул — отговори плантаторът, като стисна ръката на своя дружелюбно настроен утешител, — един мъж може да понесе много нещастия и даже най-ужасното от тях, което ни връхлети с цялата си страховитост, не би успяло тъй лесно да повали на земята силния. Сполетява ли ни обаче час по час, наранявайки винаги все едно и също място, тогава то не превива просто духа, а унищожава цялата енергия на душата и сломява обезсиленото сърце.
— Смелост, Хоторн, смелост! — извика Търнбул. — Живеем в такава страна, където бързите щастливи поврати не са рядкост. Една-единствена успешна спекулативна сделка може отново да те направи богат както по-рано, ако не и още по-богат.
— Свършено е с мен! — каза американецът, като поклати глава. — Още от пет години ме преследват нещастия. Навремето се започна най-напред с лошата реколта на памука. Е, хубаво, на всички вас не провървя тогава кой знае колко много. Но през следващата година, вероятно подпалена от някой негър, изгоря моята Cotton gin2, а заедно с нея и почти половината от набрания памук. През 1837 мор по добитъка унищожи по-голямата част от стадата ми. През следващата година опитах онази спекулативна сделка с Тексас, закупих там триста мулета, но както вече знаете, бях нападнат от команчите, ограбен и като по чудо спасих скалпа си. Миналата година се оставих да ме подведат да вложа парите си в Консолидейтид Банк, която веднага след това прекрати всякакви плащания. Несломен от всичко това, останах с надеждата поне да съумея да удовлетворя кредиторите си чрез продажбата на моите роби и да продължа да живея като почтен човек. Но ето че сред тях сега избухна тази епидемия… моят син, лекарят, се опасява дори, че е холера… и един господ знае дали след седмица няма да съм вече… просяк.
Той замълча, а Търнбул го погледна състрадателно в очите.
— Ами ако отведеш здравите си роби в някоя друга околия, та да не ги хване епидемията!?
— Нима някой ще ми разреши? — отвърна му Хоторн. — Те, както и всичката ми останала собственост, са обявели за продан и самият ти знаеш, че сега нямам право да се разпореждам с тях.
— Ще взема да прескоча за малко до твоята плантация — рече Търнбул след известно мъчително мълчание. — Искам сам да видя как стоят нещата.
— Каква полза? — възрази Хоторн. — Не можеш да ми помогнеш, а… само ще се изложиш на опасността да се заразиш.
— Въпреки това ще дойда с теб, макар и само за да се убедя със собствените си очи дали съседните поселища са застрашени или не… Ами кой ли е тоя, дето го водят насам? Изглежда, търгът все още не е приключил.
Въпросът му се отнасяше до един чернокож, целият опасан с вериги, който току-що бе доведен тук от помощник-шерифа. Беше някакъв заловен мулат, чийто господар не бяха успели да издирят. Самият той твърдеше, че бил свободен, но не можа да го докаже по никакъв начин и ето защо сега щеше да бъде продаден от името на държавата на оногова, който платеше най-много за него. Бяха го оковали във вериги, защото въпреки всички предпазни мерки вече три пъти беше бягал от различни затвори, а последния път за малко не убил пазача. Всеки се страхуваше да го купи и шерифът дълго и напразно го предлагаше за малката сума от двеста долара. Най-сетне един плантатор от околността на Ню Орлиънс, който случайно присъствуваше на търга, се реши да го вземе, за да го използва в плантацията си със захарна тръстика. Дадоха му го за двеста и един долара.
— При мен не може да офейка — каза той през смях, — би трябвало да преплува езерото, а там стоят на стража моите алигатори. Великолепни животни в това отношение! Вярно, че със зъбите си вече ми съсипаха трима от робите — отърваха се едва-едва, единият без крак, а другите двама изгубиха по една ръка, обаче това послужи на останалите като предупреждение. Сега никой от тях не би се приближил до водата, ако ще би и животът на баща му да е в опасност… Но как ще го откарам този обесник до Уотърлу?
— Ей там веднага ви се предлага удобен случай — каза някой. — Идва дребничкият французин, който ще върне обратно колата за хляб. Можете да го натоварите на нея.
— Добра идея! — възкликна плантаторът от Ню Орлиънс и като улови единия край на веригата, поведе роба към каруцата, която, запретната само с едно мършаво пони, тъкмо преминаваше с трополене покрай тях.
— Хей!… Вие в каруцата…
— Какво има, мосю?
— Ще можете ли да вземете моя роб до Уотърлу и там да го предадете на Ж. Пльовие?
— Impossible3! — извика коларят. — Колата е пълна догоре и няма място дори за куче, а още по-малко пък за такъв едър чернокож, и то с петдесет-шейсет килограма вериги!
— Ами какво ще кажете, ако го вържем отзад? — обади се плантаторът. — Не е необходимо да се вози на каруцата. Ще го предадете на посочения човек, нали?
— Certainement4! — засмя се креолът. — Закрепете му отзад здраво веригите — тъкмо ще помага, като бута. Но ако е свикнал да ходи бавничко, съжалявам, че няма да мога особено да се съобразявам с неговото удобство. Бързам и ще трябва да потича.
— Колко е разстоянието дотам? — попита плантаторът.
— Само шест мили. Изминавам ги за час и половина.
— О, щом не е по-далеч — рече другият, — тъкмо ще си пораздвижи краката.
И без повече церемонии те откараха нещастника до колата и с помощта на два големи катинара здраво го приковаха към задната част на леката каруца, над която бе опънато синьо ленено платнище. После креолът потегли надолу по брега на реката заедно с поверения му нещастен роб в лек тръс и ако не искаше да бъде влачен, окованият мулат трябваше да тича подир колата, облекчен само от това, че поне по- голямата част от веригите му бяха натоварени на нея.
В това време Търнбул и Хоторн се прехвърлиха със сала на другия бряг на реката и като минаха с конете си през Бейо Сара и Сейнт Франсисвил, две малки цъфтящи градчета, се насочиха към плантацията на Хоторн, отстояща още на около шест мили.
