стихии бяха срещу него, понеже вятърът почти напълно изчезна и всичко наоколо така притихна, че всяко бягство с лодка беше невъзможно дори и да успееха да напуснат кораба. Можеха да се надяват да избягат с помощта на ветрилото на лодката при силен бриз. Нощта настъпи, а на следващото утро, когато слънцето отново изскочи над източния хоризонт и огря огледалното море, островите бяха изчезнали. Но скоро след изгрев-слънце вятърът отново излезе и „Луси Евънс“ заплава, достигайки скорост от четири възла. През последните четири дни не бяха уловили нищо и палубата блестеше почистена. Работа също имаше малко и кажи-речи бъчварят бе единственият човек, който непрекъснато се трудеше, понеже буретата, напълнени с гореща мас, изискваха внимателно да бъдат наблюдавани, а обръчите им неколкократно трябваше да бъдат набивани, за да не изтича маста. Но дежурствата на наблюдателниците на мачтите продължаваха редовно, понеже все още се намираха в районите, които са най-богати на кашалоти, и около дузина от тези тлъсти животни щеше да им бъде добре дошла, за да напълнят кораба чак до палубата.
Цели четири дни, като през нощта напредваха съвсем малко, те плаваха на бейдевинд, за да се придържат колкото можеше, по̀ на изток. Вече нямаше и съмнение, че бяха отминали Тубуаи, и безбрежният пуст океан се ширеше пред тях като някаква тъжна и съвсем неопределена цел. Следобед на четвъртия ден Том бе изпратен на наблюдателницата на фока и не можеше да отвърне погледа си от посоката, в която знаеше, че се намира неговият остров. Той гледа толкова дълго на запад към залязващото слънце, че очите го заболяха, и най-сетне, измъчен и обзет от яд, той се извърна, за да не позволи да бъде изцяло обладан от мислите си.
Известно време пред очите му всичко трептеше, понеже бе заслепен от слънчевите лъчи, но все пак му се стори, че ей там насреща различава някаква тъмна точка. Дали беше някой кит? Но той би бил последният човек на кораба, който би известил сега, че вижда плячка, защото след като неговият остров остана зад гърба им, единствената му надежда се криеше в бързото плаване към старата му родина, за да вземе после оттам първия попаднал му кораб и да тръгне по обратния път. Разрязването на някой кит само би забавило пътуването му… Но не, това не беше кит. Някакъв тъмен и доста висок предмет плаваше във водата на едно съвсем не толкова голямо разстояние. Не можеше да различи какво беше това, но извика надолу към палубата и съобщи, че е забелязал нещо. В самия него се бе събудило любопитство.
Един от харпунистите бързо се изкачи горе с бинокъл в ръката и скоро разбра, че тъмният предмет е някакъв малък ветроход, останал без мачти, който, както изглеждаше, се носеше по водата напълно изоставен. В този случай имаше изгледи за печалба — ветроходът можеше да е натоварен със седефени черупки или кокосово масло, а по някаква причина е бил изоставен от екипажа си. Във всеки случай си заслужаваше усилията да се изгуби някой и друг час, за да бъде претърсен, а слънцето все още бе достатъчно високо, за да отидат дотам поне преди залез-слънце.
— Мистър Хоубарт! — извика капитанът. — Вземете вашата лодка, а същевременно… или нека по-добре отиде мистър Елджърс — прекъсна се той сам, — в неговата лодка е дърводелецът. Нека Том вземе своите инструменти, длето, трион, чук и брадва. Не се знае какво ще има там за разбиване. Ако си заслужава, останете там, докато успеем да се приближим срещу вятъра. Вземете и фенер, в случай че стане много тъмно.
Заповедта бе бързо изпълнена, а Том извикан да слезе от мачтата. Едва му остана време да грабне необходимите инструменти и да скочи в лодката. Междувременно тя бе съоръжена с всичко необходимо от останалия екипаж и моряците веднага я отблъснаха от борда, за да претърсят останките от малкия ветроход. Но щом се озоваха долу в лодката на вода, те не можеха вече да виждат плавателния съд и докато се приближат достатъчно, за да успеят да го различат върху блестящата водна повърхност, в която им се губеше хоризонтът, на главната рея бе изпратен един моряк да им показва правилната посока.
— Натиснете здраво греблата, момчета — подкани харпунистът хората си, — иначе ще се стъмни, преди да сме достигнали целта си. Слънцето вече залязва. Поразмърдайте малко ленивите си мускули, кой знае дали в онзи сандък няма нещо по-ценно от цели два кита.
Последните му думи бяха най-доброто възможно поощрение за неговите хора. Заработиха с греблата с всички сили и стройната превъзходна лодка се понесе с такава лекота по синята повърхност на притихналия океан, набръчквана едва-едва от лекия бриз, че скоро се добраха до тъй желаната цел.
Действително това се оказа малък ветроход местно производство, от онези, които белите строят тук-там за островитяните. Вероятно някоя буря бе застигнала малкия плавателен съд и екипажът му се бе опитал да се спаси с лодката. На палубата имаше само няколко кокосови ореха, който Алои, без да изчаква някаква заповед, нахвърля в китоловната лодка. Освен това някои части от такелажа също можеха да се използват, а даже и само котвата си имаше своята стойност. Харпунистът нареди да запалят фенера, за да огледат вътрешността на ветрохода, която само отчасти изглеждаше напълнена с вода, и да потърсят някакви документи или пък каквито и да било други ценни неща. Междувременно целият екипаж наскача на палубата на малкия ветроход, за да прибере поне колкото може повече въжета, в случай че товарът се окажеше без никаква стойност.
— Дърводелецът тук! Донеси брадва, вземи и едно длето! — извика към палубата харпунистът, който заедно с кормчията беше слязъл долу.
Том се спусна в лодката, привързана откъм подветрената страна на ветрохода, за да вземе малкото си сандъче с инструментите, когато внезапно някой скочи до него в лодката и енергично я отблъсна от ветрохода. Изненадан, той се изправи и видя Алои, с озарена от дръзка усмивка тъмно лице и нож в ръката, с който току-що бе прерязал дебелото въже. Островитянинът постоя в предната част на лодката секунда- две, гордо изправен, но действително само секунда-две, понеже още в следващия миг той захвърли ножа си и грабна едно от греблата.
— Ехей, лодката се е отвързала! — извика един от останалите на палубата моряци. — Ей, канак, трябва да потапяш греблото от другата страна… така отдалечаваш лодката още повече.
— Какво правиш, Алои? — възкликна Том изплашено.
— Какво правя ли, Томо? Искам да отплавам за Тубуаи… а сега да вдигнем ветрилото и да изчезваме, защото все още има поне четвърт час, докато се стъмни напълно. Скоро другите лодки ще бъдат по петите ни.
— Но, Алои! — извика Том. — Как с тази лодка ще изминем…
— Даже да беше и кану — изсмя се буйно Алои, — по-добре ще е да загина тук, отколкото да продължавам да се мъча при онези бели дяволи. Алои няма да остане повече при тях.
— Е, добре тогава, с бога напред! — възкликна Том ликуващо и с бързи движения постави малката мачта. — Все ще се натъкнем нейде на суша, а сега давай в открито море!
— О, Том… о, канак! — завикаха изплашено един през друг в това време оставените на палубата двама моряци. — Хей, мистър Елджърс, лодката отплава!
— По дяволите! — изкрещя харпунистът, бързо изскочи на палубата и щом видя, че двамата бегълци не се подчиняват на виковете му, а със силно издуто ветрило продължаваха бягството си с попътен вятър, той започна да изригва най-богохулни проклятия и клетви. Изпълнен от ярост, той с трескава бързина заразмахва фенера, защото това бе единственият възможен начин да даде знак на кораба, че се нуждае от помощ.
Междувременно от борда на кораба бяха забелязали ако не отблъсването на лодката от останките на ветрохода, понеже за това бе станало вече твърде тъмно, поне вдигнатото й платно. Морякът, застанал на наблюдателницата, със силен глас съобщи на хората на палубата какво бе видял и започна да си блъска главата защо ли лодката не се насочваше право към кораба и защо ли някой не преставаше да размахва фенера от изоставения ветроход. Впрочем на мистър Хоубарт не му бе необходимо много време, за да прозре истинската причина.
— Спуснете лодката ми във водата! — изкрещя той.
— Какво се е случило, мистър Хоубарт? — подвикна капитанът, застанал до кормилото. — Да не е станала злополука с лодката?
— Горе-долу — харпунистът се засмя и изтърси груба ругатня, — поне за нас е злополука. Тя плава с издуто ветрило в посока на подветрената страна и би трябвало много да се лъжа, ако в нея не седят Том и онзи канак, за да предприемат пътешествие за собствено удоволствие.
— Проклятие! — изкрещя капитанът и тропна с крак по палубата.
— Трябваше да го пуснете да си отиде още когато му беше времето — каза харпунистът, като взе дебелата си връхна дреха, приготвена вече върху рудана за нощната вахта, и я облече. — А сега тези
