юнаци пак ще ни принудят да започнем дяволска гонитба. Но даже не мога да им се разсърдя — на тяхно място бих постъпил по същия начин.
С тези думи той прехвърли релинга и по въжето се плъзна в спуснатата върху водата лодка.
— Мистър Хоубарт, внимавайте да не изгубите из очи кораба — предупреди го капитанът. — Ще наредя да поставят фенери по върховете на мачтите.
— Ay, ay, Sir!5 — подвикна харпунистът през рамо, а под носа ми промърмори: — Да не съм луд в тази тъмна доба да изпусна кораба из очи… не бой се, старче. А сега давайте, гребете, момчета! — каза той на хората си. Четирите гребла едновременно се потопиха във водата и лодката бързо полетя напред.
Ала двамата бегълци нямаше защо да се страхуват кой знае колко много от него, защото се бе стъмнило толкова, че морякът от наблюдателницата можеше да укаже на преследващата лодка само приблизителната посока на бегълците.
Междувременно капитан Роджърс изпрати и втората си лодка при останките от ветрохода, за да прибере намиращите се все още там хора.
„Луси Евънс“ вдигна всички ветрила, обърна ги по вятъра и измина известно разстояние подир преследващите се лодки. Но когато светлината от фенера на борда на пострадалия ветроход започна да става все по-малка и по-малка, а накрая съвсем изчезна, на кораба не му остана нищо друго, освен да легне в дрейф и да изчака двете си лодки. На всичко отгоре на запад се надигаха тъмни облаци и капитанът не биваше да излага екипажите на двете лодки на опасността да се изгубят, още повече че те нямаха никакви хранителни припаси.
След около два часа се завърна лодката с хората от пострадалия ветроход, а половин час по-късно дойде и мистър Хоубарт, който не бе намерил никаква следа от бегълците. На следващото утро никъде по силно развълнуваната повърхност на океана не можаха да забележат избягалата лодка. Бяха принудени да преустановят преследването, отново да обърнат ветрилата и китоловният кораб пак изви носа си в посока към родината.
А двамата бегълци прекараха една нощ, изпълнени от смъртен страх, понеже знаеха, че корабът ще тръгне подир тях и случайно би могъл да запази курс точно в тяхната посока. Ако на зазоряване все още се намираха в полезрението на наблюдателниците му и ги откриеха, нямаше съмнение, че бяха загубени.
Въпреки всичко те запазиха курса си цял час, за да се изплъзнат най-напред от погледите на преследвачите си. После, по съвет на Том, тръгнаха право срещу вятъра, колкото и бавно да напредваха. По такъв начин бе много вероятно корабът да ги подмине в тъмнината, след което вече нямаше да бъде никак лесна работа да ги открият. Взимайки всички мерки, изисквани от предпазливостта, на развиделяване те свалиха бялото ветрило, за да не би да ги издаде, и грижливо претърсиха целия хоризонт. Никакъв кораб не се виждаше. Тогава, изпълнени с нова надежда, те отново вдигнаха ветрилото на свежия бриз и бързо се понесоха на запад право към родното си огнище.
Те в никакъв случай не се намираха вече извън всякаква опасност, защото макар и да нямаше защо да се боят от кораба, все пак седяха в малка, съвсем крехка лодка, без хранителни припаси, само с едно малко буренце, пълно с вода, каквото има във всички такива лодки. Освен това бяха сред безбрежния океан, а трябваше да се доберат до целта си без измервателни уреди, почти разчитайки само на щастливата случайност. Но те не се обезсърчиха, а тъй както весело се плъзгаха по танцуващите вълни, носени от силния бриз, започнаха гръмогласно и възторжено да дават израз на радостта и безграничното си щастие, поздравявайки ликуващо прекрасния свободен свят, който отново си бяха възвърнали.
Все пак те не бяха съвсем с голи ръце. Тъй като на китоловните лодки често се случва по време на преследването на някое от тези животни да бъдат отвлечени надалеч, то на всяка от тях има нещо като долапче, където почти винаги има поставени малък джобен компас, огниво, въдица и въжета, малко моряшки сухар, а нерядко и няколко книги.
Докато Алои управляваше лодката, Том разби долапчето със секирата си и намери по-богато съдържание, отколкото бе очаквал. Особено голяма стойност за него имаше компасът. Ала най-важното, което намери в долапчето, редом с моряшкия сухар, беше една малка книжка за островите на Южните морета. А вътре в нея имаше и карта, макар и с много недостатъци. Въпреки че на нея бе указано само разположението на отделните островни групи, той все пак успя да разбере, че би трябвало да се намират западно от техните острови. И мнението на Алои потвърждаваше този извод.
Три дни и три нощи продължаваше вече тяхното дълго и самотно пътешествие, по време на което те поминаваха от кокосовите орехи, хвърлени от Алои в лодката от борда на ветрохода, от малкото сухар и няколкото риби, уловени от тях пътьом. И ето че най-сетне в душата на Том започнаха да се надигат съмнения дали в крайна сметка не се бяха насочили твърде много на юг под всички островни групи и дали нямаше да е по-добре, ако променяха курса си малко по̀ на север. Обаче Алои не искаше и да чуе подобно нещо, поне не още в този ден. Тъй настъпи вечерта и когато слънцето потъна на западния хоризонт и го изпълни с призрачна светлина, острото зрение на островитянина откри някаква точка на югозапад от тях, която можеше да бъде някакво ветрило или пък нос на суша. Понеже този предмет бе погълнат твърде скоро от тъмнината, те продължиха още няколко часа в същата посока, а после свалиха ветрилото, за да оставят лодката да бъде носена от вълните до настъпването на утрото. Ако на зазоряване тъмната точка я нямаше вече, значи е била платно и тогава те щяха да бъдат принудени да се отправят по̀ на север. Но щом слънцето изпрати първите си лъчи над източния хоризонт, Том изкрещя като полудял от радост:
— Земя, Алои, земя! Ей там има земя! — И по загорелите от слънцето страни на този иначе толкова силен и кален мъж потекоха сълзи на радост. Вярно, че все още не можеше да се различи нищо друго, освен един стърчащ от водата пресечен планински конус. Но когато с помощта на свежия бриз се насочиха право към него, той бързо започна да изплува все по-нависоко и по-нависоко и ето че Алои изведнъж пусна кормилото, скочи на крака и извика:
— Вавилу! Вавилу!
Беше съседният остров на Тубуаи и се намираше само на около двайсетина морски мили от тях.
Още през същата утрин те се добраха до брега — за тях земя на свободата, но дори и една нощ не можаха да издържат под палмите. За тях почивка щеше да има едва на техния остров. Веднага щом слънцето залезе и въздухът стана по-прохладен, те отново се качиха в лодката, богато запасена с всичко необходимо, и на зазоряване вече можеха да забележат в далечината високите върхове на ширналия се Тубуаи. Достигнаха го през същия следобед.
То бе едно ликуване, то бе един възторг на малкия остров, когато вече смятаните за безвъзвратно изчезнали мъже навлязоха в прохода между рифовете с издуто ветрило на лодката и още отдалеч размахаха кърпи! Щом лодката докосна пясъка, Интаха се намери ликуваща в прегръдките на своя съпруг, а малчуганите (и то не само неговите, а и почти целият дребосък на острова) се втурнаха към него, запрегръщаха коленете му, опитвайки се да го придърпат по-ниско към себе си.
Том Бъртън отново си беше в родината и му се струваше, сякаш никога през живота му шумоленето на палмите не бе събуждало у него такова топло чувство, сякаш никога дотогава цветята не са ухаели тъй сладко, а небето не е било тъй синьо и опияняващо както през този ден. И той си остана там завинаги, а кракът му не стъпи повече на нито един европейски кораб.
Понякога някой кораб хвърляше котва пред острова, веднъж дори на борда на един от тях беше и неговият стар познат мистър Хоубарт, който навремето го беше преследвал и заловил. Двамата мъже си разтърсиха ръцете и се смяха на старите си спомени, обаче колкото и приятелски да го канеше на кораба си мистър Хоубарт, междувременно сам станал капитан, каквито и най-тържествени обещания да му даваше, че и през ум не му минавало да го задържи, Том все пак не се качи на борда.
— Всичко е направо чудесно — каза Том — и докато вършим сделките си тук на сигурната майка земя, вие, моряците, сте съвсем други хора. Но във водата, на вашия собствен кораб… само дяволът може да ви има доверие! А що се отнася до мен, онази морска разходка навремето ми бе напълно достатъчна…
Информация за текста
