никакви упреци към дърводелеца заради опита му за бягство. И макар че когато корабът пое своя курс в открито море и Тубуаи постепенно изчезна на хоризонта, Том почувствува как сърцето му щеше да се пръсне, той все пак потисна мъката си. Никой не биваше да подозира какви чувства го вълнуваха — може би въпреки всичко неговото време щеше да дойде.
Но Алои не прие тъй спокойно раздялата със своя хубав остров. Вярно, че отначало с доста голямо безразличие бе взел решението да свърже съдбата си със съдбата на своя зет. Може би за това бе допринесъл и известен страх от сълзите и жалбите на сестра му. Но сега, когато обкиченият с палми бряг и зелените върхове на родните планини започнаха да стават все по-ниски и по-ниски, а накрая се потопиха в морето и безкрайната водна пустиня се ширна пред него страшна и смазваща, той все пак бе завладян от силна мъка и страх. Безмълвен и тъжен се сви в едно ъгълче на палубата, сведе глава и скри лице в своята тебута3.
Никой не го обезпокои през този ден. Моряците отдавна знаеха, че ако някога вземат на борда си туземци за каквато и да било работа, трябва да им дадат време да преодолеят носталгията си. След това те по-лесно свикваха с новия начин на живот.
Том бе твърдо решен да използва всяка възможност за ново бягство. С помощта на Алои се надяваше на успех, защото заради него туземците на който и да е друг остров по-скоро биха го подпомогнали, отколкото да го предадат. Но колкото по-снизходителен беше към него капитанът в открито море, толкова по-строго го охраняваха, щом само се покажеше някой от многобройните острови. А когато след време хвърлиха котва в Хило на Хавай, нещастникът напускаше средната палуба само под стража. В такъв случай не можеше и да се мисли за бягство. А на Алои позволяваха да се разхожда съвсем свободно. Капитан Роджърс знаеше много добре, че докато шотландецът е в ръцете му, островитянинът няма да му избяга.
Единственият враг, който имаше Том на борда, беше третият харпунист, мистър Елджърс. Той не можеше да му прости бягството, а отношенията им станаха още по-мъчителни, когато шотландецът и Алои бяха зачислени тъкмо към екипажа на неговата лодка. На борда на „Луси Евънс“ се чувствуваше толкова голяма нужда от хора, че ако присъствието му на кораба не беше крайно наложително поради някоя спешна работа, то при лова на китове не можеха да си позволят да се лишат дори и от дърводелеца.
Алои прекарваше особено тежко на борда, защото не беше свикнал на ледовития климат и въпреки топлите дрехи, които получи, все не можеше да се стопли. Студът, гребането през деня и топенето на китова мас през нощта го съсипаха почти напълно. Но от устата му не се отрони ни дума на протест, ни стон. Само понякога, когато беше дежурен на върха на мачтата, до палубата достигаха тихите жаловни звуци на една къса родна песенчица, твърде позната на Том, която издаваше голямата сърдечна мъка на клетия островитянин.
Ловът на китове протичаше доста успешно. Убиха толкова много животни, че капитанът реши да не изчакват още един сезон в далечните морета, а да се връщат у дома, макар че трюмовете на кораба му не бяха съвсем пълни. Може би докато плаваха към родината, щяха да успеят да попълнят все още липсващото количество.
На Оау корабът отново се запаси с пресни провизии и вода, а вторият харпунист и двама кормчии, които пожелаха да останат на Сандвичевите острови, получиха възнаграждението си. Това се случва доста често, когато корабът се връща вече в родината, а оставащите на борда винаги само печелят от цялата работа, защото, от една страна, напускащите моряци няма да бъдат хранени на кораба, а от друга, тук са принудени да приемат по-ниско заплащане за своя дял от китовата мас, отколкото биха получили в Англия.
За по-нататъшното плаване на кораба бяха необходими само дърводелецът и бъчварят и въпреки че първият харпунист се застъпи за Том Бъртън с молба да го оставят нейде близо до неговия остров, когато достигнат онези райони, капитанът заяви, че е принуден на всяка цена да го задържи, докато стигнат английския бряг, тъй като нямал право да излага кораба на опасността, тъй тежко натоварен, да получи повреда при някоя силна буря по пътя, а на борда да няма дърводелец. Какво би правил тогава?… Харпунистът си замълча. Капитанът беше прав и не беше. А той самият не искаше повече да има нищо общо с тази работа.
Веднага щом отново прекосиха екватора, Том също помоли капитана да спре на Тубуаи и да ги върне двамата с Алои на техните семейства. Обаче капитанът съвсем откровено му даде същия отговор като на своя харпунист, а Том твърде добре си разбираше от занаята на дърводелец и моряк, за да не види сам, че от своя гледна точка капитанът имаше пълно право. Но почти изпадна в отчаяние, като си помисли, че в този момент плава може би на един ден път от малкия остров, станал негова родина, където се намираха всички хора, които му бяха мили и скъпи, и че може би трябваше да изминат години, преди отново да успее да стъпи на онзи бряг. И въпреки всичко не виждаше никаква възможност за бягство.
А корабът продължаваше да следва своя път все по-надалеч и по-надалеч. Във всеки случай сигурно бяха отминали вече географската ширина на Тубуаи и неизвестността още по-силно свиваше сърцето му. А капитанът винаги отбягваше да дава на когото и да било обяснения за техните координати. Даже хората изобщо не биваше да го питат за това и харпунистите хич не се и интересуваха. Тази работа не ги засягаше. Тяхна задача бе само ловът на китове. Да се откара корабът до желаното пристанище бе работа на капитана.
На хоризонта многократно се появяваха отделни островни групи и всеки път Алои ги оглеждаше с най- напрегнато внимание. Капитанът му беше разрешил да си избере: или да напусне кораба, или да остане на борда. Ала верният младеж не искаше да изостави Томо. Каза им, че ще отиде там, където отиде и той. Ако белите се покажели толкова лоши отново да отвлекат Томо със себе си, тогава трябвало да вземат и него.
Тъй стояха нещата, когато една сутрин Том Бъртън се бе заловил да поправя помпата на носа. Но днес работата не му спореше. Там насреща, откъм подветрената страна на кораба, отново се беше показала земя, издигаха се върховете на два, както изглеждаше, доста високи острова и той не можеше да отвърне поглед от тази скъпа нему суша. Може би там растяха последните палми, които щяха да видят, преди да започнат тежкото плаване при ниски температури около нос Хорн. Разбира се, той не бе в състояние да отгатне кои бяха тези острови. Беше питал първия харпунист, който винаги се държеше към него най- приятелски от всички, обаче той или не знаеше, или пък не искаше да му каже.
— Томо — разнесе се внезапно тих и плах глас близо до него, — знаеш ли коя е ей онази земя?
Том се извърна светкавично.
— Тубуаи? — възкликна той със сподавен от страх и все пак страстно избликнал глас. — Но не… не — додаде после той тихо, поклащайки глава, — това не са родните ни планини, в техните подножия не живеят…
— Запази спокойствие — прошепна Алои, — другите не бива да разберат, че говорим за сушата.
— И каква ни е ползата? Нима имаме лодка, та да се доберем до нея?
— Там не е Тубуаи — заговори Алои предпазливо, — това е Таити, големият остров, където живеят фераните4. Другият отляво е Мореа.
— Но ти откъде познаваш островите?
— Веднъж още като момче отидох на Таити с ветрохода на мисионерите. Не съм забравил онзи остър връх.
— Ами Тубуаи? В каква посока се намира?
— Право натам, където вечерта се виждат звездите, дето им викате Южен кръст… само мъничко по̀ към подветрената страна — прошепна островитянинът, без да обръща глава към указаната посока. — Още не сме подминали съвсем Тубуаи. Ако можехме да спуснем във водата някоя лодка… лесно бих намерил пътя.
— Не става… не става — дълбоко въздъхна Том. — Лодките висят твърде близо до кормилото, а дори и аз самият да съм застанал там на вахта… някой от харпунистите винаги е на палубата.
— Ами между дежурствата, през нощта… когато пишат долу в книгата?
Том тъжно поклати глава.
— Непременно биха чули още първото триене на въжетата в скрипците и ще се издадем, преди още лодката да е достигнала водата. Не, бедни Алои, вече не ни остава никакъв друг изход, освен търпеливо да понесем оставащите тежки дни — още много дълги, дълги месеци.
Но Алои не се отказваше от своя план. Появилата се суша, която неочаквано му беше показала посоката към неговата родина, събуди у него копнежа по нея по-силно от всякога. Ала, изглежда, дори и природните
