— Назад, убиецо! — извика момичето, което чу добре и с нарастващо удивление думите на ужасния човек, но едва ли ги разбра. Ала когато той се приближи към трупа, тя си възвърна изцяло присъствието на духа и долавяйки в същото време гласовете от долния етаж на къщата, започна да проумява какво го е довело всъщност тук. — Отдръпни се от трупа на този, когото си убил. Ха, чуваш ли как приближават отмъстителите на вечния съд? Тежкоо̀, тежко̀ на виновния!
— Бъди разумна, Мануела! — извика пиратът, като се приближи бързо към нея, за да я успокои. — Не знаеш какво вършиш… аз съм…
— На помощ, убиец! — извика доведеното до отчаяние момиче с всичката сила на гласа си. Тя предчувствуваше опасност, само не можеше точно да я определи с думи. Но Тенарес нямаше повече време за обяснения.
— Глупачка! — извика той и сграбчвайки ръката й със страшна сила, я запрати настрани и си освободи пътя. — Тогава направи най-лошото, което можеш да направиш, а след това се мъчи от угризение на съвестта, като разбереш истината!
И с леки скокове той достигна добре познатата му тайна врата, правена от самия него, за да крие контрабандна стока. Отвори я за секунди и изчезна, докато Мануела остана безмълвна от изненада, тъй като този изход бе неизвестен дори за самата нея.
Тя дочу шума от бързо изкачващите се по стълбата мъже и повторният й вик за помощ ги подтикна към трескава бързина. В този миг вратата се отвори шумно и в стаята се втурна майка й, призрачно бледа, с възбудено и объркано изражение на лицето.
— Помощ! — извика отново измъченото и изплашено момиче, щом видя майка си. — Помощ, мамо… убиецът е…
— Твоят баща, нещастнице! — простена жената и скри лицето си с ръце.
При тези страшни думи Мануела остана като поразена от гръм. Очите й, изгубили блясъка си, се втренчиха във фигурата, която й бе съобщила ужасяващата вест, а ръцете й останаха все така протегнати пред нея като защита. Ала щом сеньор Олинда се появи на прага и скочи в стаята с пистолет в ръка, нещастното момиче вдигна бързо ръце над главата си, изсмя се звънко и рухна в безсъзнание на пода.
Веднага стаята се изпълни с въоръжени хора, но въпреки че претърсиха всяко ъгълче и огледаха внимателно всички прозорци, не можаха да открият никаква следа от беглеца.
Дали наистина е бил в тази стая? Прозорците й гледаха надолу към препълнената с хора улица, втората врата беше заключена отвътре, а в цялото помещение нямаше никакъв друг изход, никакво скривалище. Олинда се огледа отчаяно за Мануела. Тя бе единствената, която можеше да даде сведения, а тъкмо тя лежеше в безсъзнание в ръцете на майка си, която приведена се грижеше за нея.
— Проклятие! — измърмори капитанът и тропна с крак по пода. — Жените припадат от всяка дреболия и обикновено в най-неподходящото време… бедни Едуардо… нима ще трябва да лежиш неотмъстен в твоя кървав гроб? Не, все още не губя надежда, защото той не може да е потънал в земята… потънал в земята… но тук нямаме повече работа!
По негов знак останалите го последваха мълчаливо и безшумно извън тази печална стая, за да продължат да търсят в другите помещения.
Краят
Цялата къща беше обградена, всички улици завардени и наистина още отсега кажи-речи целият град беше на крак, защото онези, които не бяха извадени от леглата си от любопитството, бяха подгонени навън от страха. Слухът за отново появилия се и преследван пират не само проникна до най-отдалечените части на града за по-малко от час, но, разбира се, че с всяка улица, която преминаваше, той се раздуваше и растеше, тъй както отърколената снежинка нараства до огромна снежна топка. Сега той не беше самотен пират, който, подгонен като вълк, се опитваше да избяга от съдиите си, не, цяла пиратска флота бе хвърлила котва през нощта в залива и дивите й орди вече плячкосваха и палеха из града, отвличаха в плен жени и деца.
Това, че в същото време в залива се намираха пет или шест бойни кораба и че такова нападение изобщо не бе възможно, не идваше никому наум — в такива моменти с помощта на страха и изненадата няма нищо невероятно, хората са готови да повярват на всичко.
— Пипнаха го, пипнаха го! — понесе се от уста на уста. — Скрил се е в къщата и не може да излезе — съобщаваха си тържествуващо един на друг, като че ли се касаеше за някаква весела игра, а не за човешки живот. — Горе в стаичката е, където се мяркат сенките. — Друг пък викаше: — Избил е всички жени в къщата! Господи Исусе, как викаха за помощ! Той е цял тигър, caramba, бих яздил сто мили, за да видя как го бесят!
Проклятия и остроумия се разнасяха от тълпата, която жадуваше за кръвта на жертвата си, а в същото време тя се промъкваше безшумно над главите на хората в дълбок улей за дъждовна вода, който водеше от една къща към друга, свързвайки два косо спускащи се един към друг покрива. Оттам пиратът се добра до следващата сграда и бавно, но с безкрайна предпазливост, като използваше и най-малкото преимущество, предоставено му от околността, той достигна до стръмния терасовиден глинест склон, който огражда от тази страна стария пристанищен град с многобройните си тераси, разположени една над друга; те се простират отчасти все още незастроени и преминават навътре, в посока към сушата, в голи необработвани и до ден- днешен хълмове, прорязани нарядко от дълбоки падини.
Щом се добра до тях, преследваният като подгонен вълк пират се почувствува свободен. Пропълзя по една от тези падини и след като се изкачи по хълмовете, той можа оттам да огледа целия терен наоколо — видя пред краката си залива, а вдясно долу, потънал в тъмнината, разпозна града, из който продължаваха бързо да се мяркат светлинки. Дори от време на време до слуха му долиташе приглушеният звук от човешки гласове, преследвачите му все още бяха на крак, ала плячката им се бе изплъзнала из ръцете отдавна. Известно време постоя така заслушан към града, но сетне по лицето му пробягна изразът на дива радост и той се отправи бързо към залива, защото съвсем не се намираше още в безопасност, а и му стори, че откъм изток забелязва вече първите признаци за сипването на зората.
Още кратко време, може би половин миля или малко повече, той повървя покрай хълмовете, в чиито тъмни сенки бе сигурен, че никой не можеше да го открие. Далеч по-нагоре брегът отново преминаваше в нисък скалист нос, който се врязваше навътре в залива и ако влезеше във водата от това място, той имаше да преплува едва ли повече от половин английска миля. Светлинката блещукаше все още от гафела на „Албатрос“; тя беше скъпоценна звезда за него — там беше свободата, там той беше в безопасност, можеше да кове планове за отмъщение, понеже в него беснееха едва сдържани бурни чувства, а само на борда беше сигурен, че няма защо да се бои от откриване, дори и ако корабът бъдеше претърсен из основи, което обаче беше малко вероятно.
Естествено, той бе изтощен не само от бягството и досегашните уморителни усилия през нощта, а и от страхотната възбуда, в която бе държан непрекъснато; но онова кратко разстояние той можеше все още да премине леко с плуване, тъй като между брега и шхуната имаше няколко кораба, покрай които трябваше да мине. В случай на нужда можеше да си отпочине за кратко, хванат за котвената им верига. От тези кораби нямаше защо да се страхува (бяха само търговски кораби), защото, първо, едва ли можеха да бъдат запознати с онова, което ставаше на сушата, и, второ, лодките им са винаги в такъв безпорядък, че не можеше и да се мисли за бързото им спускане във водата — дори и ако действително биха пожелали да си направят този труд.
Издигналият се доста нависоко лунен сърп осветяваше спокойния, притихнал залив дори повече, отколкото му беше приятно, а засилването на отлива призори му напомняше и за една друга опасност, която обаче му беше много добре известна — опасността да бъде отнесен от течението покрай кораба, който искаше да достигне, преди да преплува достатъчно голямо разстояние от брега, и така да не достигне котвената му верига или въжето, което щяха да му хвърлят. Той знаеше много добре, че на борда на „Албатрос“ бяха поставени постове в очакване на лодката му, защото положително бяха дочули шумното раздвижване в града. Не биваше и да се движи съвсем близо до водата по брега — ето защо, щом сметна, че е достигнал най-подходящото място за отплуване, седна в сянката на висок скален блок, за да си отпочине няколко минути и да се убеди окончателно, че не го заплашва опасност.
Не се виждаха никакви лодки, доколкото погледът му можеше да проникне в здрачевината — отникъде
