Фридрих Герстекер
Изоставеният пиратски кораб
La pulperia
В страничната стаичка на малка, но затова пък не незначителна pulperia, или пивница, в западните покрайнини на град Валпарайсо, седяха вечерта на 5 август през особено важната за Чили 1810 година1 доста посетители; насъбраната пъстра смесица от различни нации обсъждаше оживено главните новини на деня — свалянето на главнокомандуващия Караско, което бе станало на 18 юли в Сантяго, столицата на страната, както и предложението на прочутия Алварес де Хонте, дошъл при тях през Кордилерите, да свика правителствената хунта и така да премахне испанското робство, което още тегнеше на плещите им и с всяка изминала година ставаше все по-тежко и непоносимо.
Сеньора Фостеро, впрочем най-великолепната жива реклама, седяла някога зад тезгяха на една пивница, а в случая същевременно и почтена притежателка на това оживено заведение, положително би ни се разсърдила, ако не се позанимаем с нея поне за минутка, пък макар и да е само с кратък поздрав, преди да се обърнем към нейните гости.
Сеньора Фостеро, или накратко сеньора, както биваше наричана от непознатите, и нерядко Tia mia или „леличка“, от по-възрастните, по-близките и постоянни посетители, се равняваше наистина на две други кръчмарки, и то не само по предвидливост и присъствие на духа в трудните условия на живота, по житейски опит, не, тя се равняваше на две други кръчмарки и по действително чилийско пазарно тегло и освен това можеше във всяко отношение да бъде посочена като образец на една наистина превъзходна кръчмарка, дори и в морално отношение, което във Валпарайсо никак не е малко. Но младостта й не бе протекла така спокойно и безгрижно, както обещаваше да протече старостта й — в добро материално положение и крепко здраве. Два пъти се бе женила, но бе загубила и двамата си съпрузи. Първият от тях беше човек с буен и необуздан характер, не можеше да понася благоприличното и спокойно стоене вкъщи, както подобава на един женен мъж, и за да задоволи неспокойните си наклонности, купи с парите на жена си малка шхуна и започна с нея търговия между островите и чилийското крайбрежие. Няколко години всичко вървеше великолепно, но веднъж след изтичането на обичайното време за завръщането му той не дойде… Бедната жена го чака една, две, три години, той все не се завръщаше и най-сетне тя се видя принудена да повярва на капитана на една друга шхуна, който бил тръгнал от Таити заедно с Лоренсо Фахардо, после недалеч от островите преживял един от нередките за онези места тайфуни, от който едва се отървал, като загубил и двете си мачти. Та той бил видял след два дни останките от някакъв кораб и по боята и някои букви ги взел за шхуната на Фахардо; тъй като нещастникът не се появи и през следващите години, вече нямаше съмнение, че е намерил ранната си смърт сред вълните.
Жена му имаше от него едно-единствено дете, дъщеря. Шест години след загубата на първия си мъж тя се омъжи втори път за един чилиец — Фостеро. Но този брак остана бездетен, а и Фостеро умря още на третата година след сватбата от последиците при едно нещастно падане от гърба на подивял кон. Сеньора Фостеро не пожела да се омъжи отново, а продължи сама да се грижи за пивницата си, по-скоро за да има някакво занимание, отколкото да припечелва хляба си; след като дъщеря й Мануела поотрасна, тя я заведе при една от сестрите си в Сантяго, за да получи възпитание в столицата. Валпарайсо беше по онова време все още малко, незначително пристанищно градче и една пивница не бе най-подходящото място за възпитанието на младо красиво момиче. Сега едва от няколко дни Мануела се намираше отново при майка си на кратко посещение.
За да обслужва посетителите си, сеньора Фостеро бе взела в дома си две млади момичета от Гилота — Марекита и Хуана, които се промъкваха леко, като бързоноги грации насам-натам из малкото, но не особено добре осветено помещение, за да поднесат пожеланите напитки или плодове — маслини, портокали и грозде. Но най-уютният и удобен ъгъл на салона беше зает от четирима души, с които преди всичко трябва да запозная читателя. Най-напред заслужава вниманието ни не най-възрастният от тях, а онзи, чиято личност, а може би и някои малки особености в облеклото му дотолкова правеха впечатление на влезлите след него, че те, макар и напразно, питаха за името и общественото положение на непознатия. Очевидно думата му се чуваше най-много, той се държеше твърде интимно към сеньора Фостеро, да, дори бих казал покровителствено, въпреки че този ден кракът му за първи път прекрачваше прага й; шегуваше се с двете прислужнички, без да се появи усмивка по лицето му, и изобщо се държеше толкова непринудено и свободно, но и винаги подчертано възпитано, като че ли посещаваше пивницата от години, ала никой от присъствуващите не можеше да си спомни да го е виждал макар и веднъж. При това той познаваше всички страни по света — тъй говореше за най-отдалечените краища на земята, та човек все си мислеше, че говори за своята собствена родина, а тъмният загар на кожата, суровите черти, закалени, изглежда, в много опасности и лишения, както и силата, лъхаща от цялото му тяло, подкрепяха това впечатление.
Не беше много висок, но все пак добре развит човек, във всеки случай беше раждан в някоя южна страна, имаше къдрава черна коса и голяма, още по-черна, накъдрена и добре поддържана брада, с която обикновено си играеше лявата му ръка, докато дясната поднасяше към устата му пълната чаша. Но напреко през високото му чело минаваше тесен чер пластир, който започваше от косата, стигаше до носа и му придаваше своеобразен, но в никакъв случай не и приветлив израз; още при влизането му двете момичета бяха забелязали пластира и си размениха няколко думи със скрит трепет. Особено докато говореше, тъмните му очи издаваха темперамент и ум. Но когато за кратко време не участвуваше в разговора, той седеше като унесен и хвърляше из помещението продължителни изпитателни погледи към насъбралите се в него посетители, та дори и към благодушната кръчмарка, която обаче не се чувствуваше особено добре под тези погледи и се боеше да вдигне очи към него; защото тогава изпод рунтавите му вежди и черния пластир очите му започваха да горят с почти див и зловещ блясък. Дори прелестното лице на Мануела, седнала от около половин час край майка си — но положително не заради него, — едва ли можеше да посмекчи застиналите сурови черти на лицето му, когато погледът на този мрачен мъж попаднеше върху нея.
Първоначалното бегло оглеждане оставяше впечатлението, че той бе облечен в обикновените чилийски дрехи, каквито носят по-нисшите слоеве, защото горната част на тялото му беше напълно закрита от най- обикновено синьо пончо с жълти и червени фигури по края, каквото носят почти само пеоните2 и по-бедните фермери. Но през отвора за главата на пончото се виждаше яката на жакет от фино сукно и яката на снежнобяла риза, а от ниския стол под пончото висяха и стигаха почти до земята двата пискюла на чилийски шарф от тежка коприна, какъвто всъщност носят само знатни и заможни чилийци, а понякога и моряци, плавали често из чилийското море. Широкополата му черна филцова шапка, опасана с дебел шнур от червена коприна, висеше на облегалката на стола зад него.
Другият, който имаше запазен стол край масата, а прекарваше повечето време при сеньора Фостеро и Мануела, за да бъбри с тях, и само от време на време — особено когато Мануела напускаше стаята, за да помага на майка си — се връщаше на мястото си, беше млад мъж на двайсет и пет, двайсет и шест години, с къси, почти светлокафяви мустаци, кестенява къдрава коса и ясносини живи очи. Облеклото му, направено от най-фина материя, златните нашивки и синята шапка от вълнен плат издаваха, че е английски морски офицер. Едуард Уилкинсън беше лейтенант на „Терпсихора“, фрегата на нейно кралско величество, но преди известно време при сражение с един френски военен кораб бе ранен толкова тежко, че неговият капитан, след като видя, че животът му е все още в опасност, го остави малко по-късно във Валпарайсо, за да може лечението на младия човек да се проведе по-леко и при по-добри грижи. Корабът му имаше заповед да се отправи към перуанското крайбрежие, но по-късно щеше да се върне отново във Валпарайсо, за да го вземе.
От огнестрелната рана на французите Уилкинсън бе оздравял още преди няколко седмици, но затова пък бе получил друга рана, много по-опасна и може би нелечима: тя бе причинена от любовта към прелестната дъщеря на кръчмарката, с която се бе запознал в Сантяго, в дома на нейната леля.
Самият той беше сираче, но независим в материално отношение, бе започнал да плава по море повече от любов към него, отколкото за да припечелва прехраната си. Но любовта му към милото същество не можеше да се съчетае с дивия скитнически морски живот; тя значително охлади страстта му към морето и той вече кроеше най-различни хубави оптимистични планове за заселване в красивата страна Чили заедно с младата си съпруга, като се откаже завинаги от отечеството си и от морските вълни. Но изпълнението на всички тези горещо лелеяни и с такава трепетна радост непрекъснато преследвани мечти се натъкна на една коварна и както изглеждаше, непреодолима пречка. Той бе възпитан в протестантски дух, а Мануела беше, разбира се, католичка. Испанските закони забраняваха много строго подобни смесени бракове. Но
