спасят от въжето. Страшна е била гледката, когато насъбралите се многобройни акули започнали да вилнеят сред жертвите си.
— Не знам — извика старият капитан потресен — дали в такъв случай не бих се оставил да бъда по- скоро обесен, отколкото да скоча между тези проклети зверове, акулите.
— Contra gusto no hay disputa8 — каза сухо непознатият. — Но исках да питам още нещо… сигурно корабите, пленили „Реконосидо“, са пипнали отлична плячка — caramba, amigo, навремето си той беше заловил в Мексиканския залив няколко кораба, които били славно натоварени. Самите ние се изплъзнахме от ръцете му, и то с един товар, който си заслужаваше осемстотинте си хиляди, а всички разправяха, че на борда му имало нечувани богатства.
— Ако е било така — каза младият англичанин, — тогава или пиратът е съумял преди това да ги отнесе и скрие някъде добре, или пък ги е изхвърлил през борда, защото не са намерили почти никакви пари. А това учуди тогава всички.
— И диаманти ли не са намерени? — попита непознатият. — По онова време се говореше в залива много за някакъв кораб, който бил нападнат от пирата и носел на борда си значително количество бразилски благородни камъни, предназначени за Португалия.
— Не си спомням да съм чувал подобно нещо — гласеше отговорът. — Не, плячката е била съвсем незначителна. Впрочем „Реконосидо“ е бил малко преди това край южноамериканското крайбрежие с фалшиви документи и много е вероятно там да са прахосали всичко така лесно, както лесно са го и спечелили. Във всеки случай хората, които са ги пленили, са получили повече рани, отколкото долари.
Устните на непознатия потръпнаха, като да се усмихне, но ако от това трябваше да излезе усмивка, то тя замря още в зародиш на суровото му лице и той каза с безразличие:
— Да, да, така става обикновено в подобни случаи. Хора, които имат пред себе си войнишка смърт, а зад гърба си бесило, се бият винаги по-добре от онези, които знаят, че пътят им за отстъпление е свободен, и последното нещо, което си пожелавам, е да се опитам да взема на абордаж някой докаран до отчаяние пират, въпреки че и аз съм преживявал трудни моменти през живота си и съм отнесъл не една рана.
Междувременно и двамата капитани поръчаха вино и разговорът отново се прехвърли от пиратите към по-близките и актуални събития. Двамата моряци заявиха, че и те трябвало да се явят в десет часа на своите кораби, и си тръгнаха.
— И така, довиждане до утре сутринта, кабалерос! — каза по-възрастният от тях, като се изправи и тръгна към вратата заедно със своя другар. — Но сутринта точно в десет съм тук! — И двамата напуснаха пивницата, след като се сбогуваха дружелюбно и почтително със сеньората и дъщеря й и кимнаха приятелски на двете момичета.
Непознатият остана още известно време сам на масата, подпрял с ръка главата си, при което често отправяше поглед към миловидната дъщеря на кръчмарката; на няколко пъти черните му очи я заглеждаха тъй втренчено и мрачно, че сърцето на бедното момиче се сви от страх, то не издържа и напусна стаята. Веднага след това непознатият се приготви да си върви, изправи се, изпразни чашата си, приближи се до тезгяха, за да си плати сметката, и все още някак дълбоко замислен, нахлупи ниско над челото си широкополата филцова шапка.
— Апропо, леличко! — рече той изведнъж, като се обърна отново към възрастната жена. — Сега тук ви наричат сеньора Фостеро, но трябва да се заблуждавам много, ако по-рано не сте имали друго име… но все пак не мога да твърдя със сигурност.
— Моят първи мъж загина в морето каза възрастната жена, като се изчерви леко. Но този път тя не се почувствува така засегната от това „леличко“, защото проявената накрая щедрост от непознатия я бе настроила по-дружелюбно към него.
— А сеньор Фостеро още ли е жив? — продължи той. — Днес нямах удоволствието да се…
— Мъртъв е от много години — каза с въздишка възрастната жена, — но — продължи тя по-бързо — откъде ме познавате и знаете името ми, сеньор?… Все пак не знам…
— О, carisima, нима съвсем си забравила един стар познат? — каза мъжът с добродушен упрек в гласа, като поклати глава.
— Не знам — каза достопочтената сеньора пообъркана, като го погледна остро в очите, — лицето ви ми се струва познато, цяла вечер мислих къде ли съм го виждала, но вече нищо не мога да си спомня. Били ли сте някога във Валпарайсо?
— О, разбира се, леличко, и то съм седял дълги, дълги вечери в тази приятна пивница, но дали твоите тефтери за дълговете на клиентите ти нямат по-добра памет, драгоценна?
— Моите тефтери ли? — попита бързо сеньора Фостеро, защото това засегна нейното слабо място. — О, не мисля, че един толкова порядъчен господин може да бъде дълги години в лошата компания на моите длъжници.
Устните на непознатия потрепнаха в ъглите, сякаш щеше да се усмихне, поне къдравата му брада се раздвижи рязко няколко пъти в тази област, но изразът в горната част на лицето му остана все така студен, както досега, и с въздишка и почти комична сериозност той каза:
— Боже мой, леличко, в борбата си с живота един мъж попада понякога в обществото на чудновати хора; ако не бях живял никога в обществото на още по-лоши хора, с удоволствие щях да отговарям пред изповедника си за общуването ми с твоите клиенти — тогава тук се събираше весел, жизнерадостен народец и аз съм сигурен, че всеки от тях е записан в твоята книга за постоянни посетители.
— Да ме пази светата дева! — извика жената, обърна очи към небето и сложи ръка на възглавничката от тлъстина, под която според анатомията трябваше да се намира сърцето й. — Истина е и е цял позор за всички мъже, взети заедно, а особено за някои от тях, че могат лесно да прогуляят малкото имотец на една бедна вдовица, без ни най-малко да ги е еня дали за самата нея ще остане някой залък, след като се е погрижила да има за тях и храна, и напитки в изобилие. Не всички са така честни като вас, кабалеро, та след дълги години да се върнат и да поправят младежките си прегрешения, но как ви е името, сеньор?
— Моето име? — попита непознатият и поглади брадата си, като че ли се замисляше. — Името ми е… но ние ще се срещаме често, леличко, и за тази вечер ще ти задам приятна за разрешаване гатанка — да отгатнеш името ми. Потърси малко из твоя каталог и за да те улесня, ще ти кажа: името, зад което стои добре закръглена сума, е търсеното име. Но сега buenas noches, senoritas9! — и с дружелюбно махване на ръка, без да се обърне повече, той напусна помещението и къщата и закрачи бавно надолу по тихата улица.
— Ave Maria purisima!10 — извика Мануела, която се появи в момента, когато той затваряше вратата зад гърба си. При тези думи тя се прекръсти смирено: — Камък ми падна от сърцето, че този човек си излезе.
— Да, и мен ме беше страх от него — прошепна Марекита, сякаш се опасяваше, че той може да я чуе, — наблюдавах го през цялото време, докато седеше тук; как не се усмихна поне веднъж, да не говорим за това, че не се засмя! Не, лицето му беше каменно и студено като ледовете на Кордилерите, а очите му искряха доста зловещо под смръщените вежди и ужасния черен пластир, който минава през челото му.
— Да не се беше заглеждала толкова дълбоко в очите му, Марекита! — усмихна се младият човек, който също бе станал и се приготвяше да си върви.
— Пресвета дево! — извика момичето, като потрепера и хвърли плах поглед наоколо. — Как можете да кажете такова нещо макар и на шега, дон Едуардо!
— А какво ще каже Хуана, за странния непознат? — обърна се младият англичанин към другото момиче.
— Той е най-ужасното същество, което съм виждала! — извика момичето бързо, почти трескаво. — Погледът му е като на сатана, а лицето му — като че е лежал осем дни в гроба, нека ни пази светата Дева, но никак не ми се вярва да е обикновен човек.
Възрастната жена вече отдавна се бе прибрала в стаята си и умуваше над тефтерите, като се мъчеше да извади на бял свят личността на непознатия от съкровищницата на спомените си, из хаоса от стари имена и цифри. Марекита и Хуана бяха заети с малкото останали посетители, а когато Мануела се отправи към преддверието, Едуард Уилкинсън, или дон Едуардо, както го наричаха познатите му на испански, я последва.
— Лека нощ, Мануелита! — каза й той, като й подаде ръка и погледна в нежните ясни очи с един повече от приятелски поглед.
