дори той да можеше да бъде въведен в католическата вяра, майката на Мануела, една строга и усърдна католичка, нямаше никога да даде съгласието си за този брак; щом видя всички тези пречки, дори хубавото религиозно момиче, привързало се вече твърде силно към младия еретик, се опитваше с болка в сърцето да се отърси от обичта си, сплела се вече така здраво с нейния вътрешен мир. Тя самата още не разбираше колко много го обича и все вярваше във възможността за една раздяла, докато сърцето й постоянно, макар и тайно, но затова пък толкова по-силно казваше не, не и пак не.
Иначе сеньора Фостеро положително също обичаше младия човек, а и който и да се запознаеше с него, не можеше да не го заобича. Но сега и тя самата искаше да не беше се запознавал никога с дъщеря й и само усърдно поддържаната надежда от страна на нейния изповедник, дори неговото насърчаване да се използва именно любовта на дъщеря й за покръстването на еретика в католическата вяра, я бе възпирала досега да не го отблъсне официално и сериозно. Младият човек произхождаше от едно от най-видните английски семейства и за католическото духовенство бе особено важно не само този човек да бъде въведен в католическата вяра, но и да се даде жив пример на останалите.
Другите двама, които седяха на тази маса, също бяха моряци. Те бяха не само капитани на малки чилийски или по-скоро испански крайбрежни кораби, но и постоянни посетители при сеньора Фостеро; идваха тук веднага щом имаха малко свободно време, да си отпочинат в приветливия Валпарайсо от неудобствата на неспокойния морски живот. Къщата на сеньора Фостеро бе наистина една от най-добрите винарски къщи във Валпарайсо, ако не и най-добрата. Но много от посетителите, както и тези двама възрастни капитани, идваха тук почти толкова често и заради приветливите лица на момичетата, които ги обслужваха. Особено моряците, които се скитат самотни продължително време из далечните и пусти морета, непрекъснато изложени на опасности и лишения, дори нерядко принудени да виждат пред себе си студения зловещ лик на смъртта, могат най-добре да оценят какво означават две такива мили добросърдечни очи, макар да не са очите на собствената любима; а колко са приятни мелодичните звуци, излизащи между тези сладки устни, в сравнение с глухото бучене на морето и ужасното свирене на вятъра в такелажа и скрипците! Дори стари морски вълци, прекарали по петдесет-шестдесет години сред вълните, седят усмихнати и приятно заслушани в толкова отдавна липсващите им звуци, които прозвучават като далечен камбанен звън в закоравелите им сърца, иначе немного достъпни за красивото.
Последните трима, за които споменахме, бяха седнали пред няколко бутилки френско вино на една ъглова маса, малко отделена от останалите, когато вътре влезе описаният в началото непознат, той огледа бегло присъствуващите и като поръча на по-близко стоящото до него момиче бутилка бордо, седна при тримата мъже с един почти интимен поздрав. От този момент изглеждаше, че ако не напълно, поне в голяма степен разговорът се поддържа и насочва от него, тъй като вниманието на младия англичанин бе твърде заето с друг, много по-интересен за него обект. Новодошлият беше напълно незапознат само с новото политическо положение в Чили, защото, според неговото собствено изказване, бил влязъл в залива едва същия ден следобед с малката шхуна „Албатрос“, след като тръгнал от Манила и минал през Таити. Но сигурно и политическото положение не го интересуваше особено много, понеже щом разговорът се насочеше най-непринудено към тази тема, той винаги му даваше друга насока. Изглежда, че новото положение на нещата не се харесваше твърде на един от двамата капитани или той най-малкото се страхуваше, че ще се попречи значително на търговията на страната така; той изказа опасенията си, че Испания ще изпрати през океана мощен флот, ще блокира пристанищата им и ще наводни с войници страната.
— Ами, приятелю! — извика непознатият и напълни първата си чаша от бутилката, останала известно време недокосната. — Това са празни приказки, испанците нямат достатъчно кораби дори да прочистят тук крайбрежието си от пирати, а камо ли… о, Марекита… — прекъсна внезапно той думите си, — я ела, carisima3, и ми донеси друга бутилка; Tia mia, това бордо е кисело, сигурно имаш в избата по-хубаво!
Сеньора Фостеро, та дори и останалите посетители го изгледаха с широко отворени от почуда очи при неговото интимно „Tia mia“ — възрастната жена не бе свикнала да чува толкова бързо това обръщение от устата на един непознат; но той продължи, без ни най-малко да обръща внимание на това, като подаде отворената и неодобрена от него бутилка на приближилото се момиче.
— Недалеч оттук бяхме преследвани от шхуна с мизерна външност и ако не се беше появил съвсем случайно един по-голям търговски кораб, който пресече нашия курс и вероятно се стори на пирата по-добра плячка, така че той ни заряза, за да подгони него, то едва ли щях да мога да прекарам тази вечер във вашата приятна компания. И така, толкова за вашата испанска морска мощ! О, благодаря, благодаря — обърна се той в същото време към младото момиче, което тъкмо слагаше на масата друга бутилка, като го поглеждаше плахо, защото се боеше от тъмните страшни очи и черния пластир на този човек, — а дори и да беше същата бутилка, Марекита, тя сигурно щеше да изгуби киселата си жилка в твоите нежни ръце.
— Сеньор, вие сте единственият, който намира недостатъци на виното ни — обади се пообидено възрастната жена, въпреки ласкателното „Tia mia“ на непознатия. Ядосана немалко от забележката, отправена към предишната бутилка, при това на такъв висок глас и толкова категорично пред всички, нейни постоянни клиенти, тя добави: — Получаваме виното си от най-добър източник и на най-високи цени.
— Не се и съмнявам, леличко, не се и съмнявам — каза непознатият, когото нищо не можеше да смути, опитвайки новата бутилка с видимо задоволство, — една лоша коркова тапа може да развали понякога и най-хубавото вино, както лошото вино може да развали и най-добрия човек.
— Вас са ви преследвали пирати? — намеси се младият англичанин за първи път в разговора, тъй като бе засегната тема, интересна и за него. Впрочем той говореше испански перфектно. — Къде се случи това приблизително и кога?
— Мда, не мога съвсем точно да ви опиша мястото, сеньор — каза непознатият, — аз не съм моряк и за нас, селяните, навсякъде морето си прилича, но това стана може би на около осем дни път оттук, а трябва да беше и малко по на юг от Валпарайсо, защото си спомням, че през последните дни на плаването ни Южният кръст се виждаше все зад нас.
— Да се надяваме, че вашият капитан ще направи оплакване до местните власти — каза младият човек. — Тъкмо сега в пристанището има много военни кораби, както английски, така и испански, и би си заслужавало труда да се изпрати някой кръстосвач подир него.
— Значи дяволът пак е надул ветрилата на такъв сатанински пират, а? — извика един от старите капитани. — А аз си мислех, че откакто очистиха Тенарес и цялата му банда, това племе е изцяло унищожено или че поне за няколко години нито ще се видят, нито ще се чуят.
— Да, този Тенарес трябва да е бил някой опасен юначага — каза непознатият, като изпразни чашата си на един дъх. — А кои бяха корабите, които го плениха навремето?
— „Сан Антонио“ и „Пенденсиеро“ — отвърна англичанинът.
— Сигурно това са корабите, които се намират в момента в пристанището? — попита отново непознатият.
— Не — каза старият капитан, — „Сан Антонио“ отплава за Испания, а „Пенденсиеро“ кръстосва край перуанските брегове.
— Хмм — промърмори непознатият и кимна замислено с глава, — а… ааа, какво исках да кажа… да… а как се казваше онзи търговец, дето купил, струва ми се, на търг от правителството шхуната, когато я докараха тук?… Не беше ли дон Пабло Мануто… или поне така си спомням. — Той беше взел отново бутилката, за да напълни пак чашата си, и като задържа спокойно гърлото й на ръба на чашата, погледна съседа си, стария капитан.
— Да, дон Пабло — отвърна той и също напълни чашата си, — така се казваше поне предишният купувач на „Реконосидо“.
— Предишният купувач ли! — извика непознатият и струята на виното потече от чашата му по масата, преди да успее да се овладее дотолкова, че да вдигне бързо гърлото на бутилката. После я поднесе към светлината, напълни си чашата и отново я изпразни.
— Caramba, amigo!4 — извика младият офицер и го погледна учудено. — Изглежда, се интересувате от кораба. Да не би да имахте намерение да го купите?
— Хмм! — отвърна съвършено спокойно непознатият, изтри с лявата ръка виното от брадата си и приглади със средния си пръст левия и десния мустак нагоре, за да открие горната си устна. — Мога и да имам причина да се интересувам от кораба, защото съм влизал в доста тясна връзка с него, но се надявам
