клатеше глава, понеже според него техният „старец“ насочвал лодката твърде прибързано към брега. По- надолу имало безспорно по-подходящо място за спиране. Обаче той не пожела да се обади чак докато кормилото, направлявано от ръката на „капитана“, не извъртя носа на лодката почти срещу течението и не ги изложи на опасността да бъдат отнесени към няколко дънера, стърчащи от водата малко по-надолу.
— По дяволите, капитане! — извика той в този момент. — Я по-добре отклони малко лодката и заобиколи по-отдалеч онези проклети дънери! Мътните го взели, ей там в насрещното течение ще се чувствуваме по-добре, отколкото тук, под високия терасовиден бряг!
— Може и да си прав, момчето ми — каза Стария с упорство в гласа и тихичко се засмя, — само че искам да спрем тъкмо там — малко по-нагоре. Дайте, момчета, дайте — натиснете греблата! Иначе наистина ще заседнем и после ще трябва да работите половината нощ, за да измъкнете лодката!
И действително нямаше излишно време за губене в приказки — тъй както бе насочен носът на лодката, трябваше да напрегнат всичките си сили, за да избягнат опасното място. Самият Бил разбираше положението най-добре от всички, та се залови за греблото с похвална готовност. Впрочем това не му попречи да продължи да бълва най-богохулни ругатни и да проклина всички несръчни хора от праотеца Адам, та чак до Джонатан Поулридж.
Стария на кормилото добре чуваше всичко, но то хич не го засягаше. Докато хората на лодката му си изпълняваха задължението, можеха да говорят каквото си искат, а той знаеше как да ги накара да вършат работата си. След много мъки наистина им се удаде да достигнат мястото, определено от Стария за спиране на брега. Но въпреки всичко само с греблата едва ли щяха да успеят — тъкмо там течението ставаше доста силно, ако в решителния миг Бил, дързък и безумно смел, каквито са винаги тези хора, не бе скочил с навитото на руло и завързано за носа въже върху едно рухнало в реката дърво. Вярно, че не успя да запази равновесие и падна във водата зад дънера, обаче, гмуркайки се под него, той можа да обвие въжето около дървото. И ето че лодката бе здраво „закотвена“ и с помощта на друго, прехвърлено на сушата въже не им беше вече трудно да завлекат без рискове тромавото корито там, където желаеше Стария.
Поулридж бе наблюдавал безумно смелия скок на своя Бил, без да обели нито дума или пък по лицето му да трепне някое мускулче. Той го подпомагаше с кормилото, доколкото бе възможно, и с висок глас даваше необходимите заповеди. Прибраха греблата на борда, а Бил, от когото се оцеждаше вода и тиня, се изкатери обратно на палубата.
— Нека през целия си живот смуча само вода като някоя крава, ако това не е най-неподходящото място за спиране по брега на цялата Мисисипи! — възкликна той.
Стария се подсмихна под мустак и после рече:
— Бил, може би имаш право посвоему. В крайна сметка работата можеше да свърши и зле, ако не беше скочил навреме зад борда като истински лодкар, какъвто си всъщност. Самият аз не вярвах, че течението влече тук толкова силно. Навярно по-късно ще разбереш, че въпреки всичко съм спрял на съвсем подходящо място. А сега, понеже знам, че не пиеш вода с особено удоволствие, облечи си най-напред сухи дрехи и после слез долу при дамаджаната и се „обслужи“. Захарта е до нея, а ти сигурно ще съумееш сам да си приготвиш смеската. Щом свършиш, качи дамаджаната тук, защото и на останалите някоя и друга глътка няма да им навреди.
— И аз тъй мисля — промърмори Бил, който беше вече в малко по-добро настроение. После, докато се отправяше заедно с Джек към предната част на лодката, където под палубата се намираха койките им, ток каза:
— Понякога този твърдоглав старец има моменти на просветление и иначе доста сносно умее да управлява лодката. Но сега съм любопитен да разбера защо ли ни натика сред тия дървета, където ще видим дявол по пладне, докато пак се измъкнем здрави и читави. Е, все ми е едно, но той може да бъде сигурен, че втори път няма да скоча зад борда и щом изпразним старото корито, аз се настанявам в някой параход и си отивам у дома. Мисисипи да върви по дяволите!
— Я остави Стария на мира — засмя се Джек, отряза си ново парченце тютюн за дъвкане и го пъхна в устата си, — обикновено знае дяволски добре какво върши и не прави подобни номера напразно. Вярно, че това е едва второто пътуване, което предприемам заедно с него, а при първото не стигнахме по-далеч от Рандоф, обаче ми е станало ясно поне едно — той не обича да спира лодката на някое открито място от брега и стига само да му се предложи съответната възможност… Виждаш ли гъстата портокалова горичка, дето се простира от самия бряг, та чак до пътя? Хич не се учудвам, че той насочи лодката умишлено насам, а и тук се намираме по-близо до негърските колиби, отколкото до господарската къща, която оттук дори не се вижда.
— Хмм… може и да си прав, приятелю — отвърна Бил и кимна като че на себе си, — ама все пак главата му е дяволски дебела и ако аз… е-хей… ето че вече имаме гости — прекъсна той внезапно мисълта си, когато се показаха няколко черни къдрокоси глави с блестящи зъби и неспокойно въртящи се очи. — Ей, как надушват тия обесници, щом към носовете им се приближи някое буре с уиски!
Обаче негрите, които действително се бяха появили горе на сушата, още в следващия миг изчезнаха зад насипа, издигнат по целия бряг на Мисисипи, а след десетина минути по хубавия широк крайбрежен път се зададе бавно на кон един бял и щом съзря спрялата лодка, слезе от седлото. Не измина много време и ето че се появи горе на насипа. Там се спря и мълчаливо заоглежда плавателния съд.
Беше надзирателят на плантацията, мъжага на около трийсет и четири, трийсет и пет години, но грозните, остро „издялани“ черти на лицето му и дълбоките бръчки го състаряваха почти с десетина години. Погледът на малките му безцветни очи бе блуждаещ и не се задържаше на едно място продължително време, а на всичко отгоре лявото от тях оправдаваше израза „тебе гледа, мене вижда“.
Той носеше обичайните дрехи за хора като него: широки панталони и лека връхна дреха от светъл кариран плат, само левият му ботуш беше с шпора, имаше жилетка и пъстра памучна риза, пристегната леко на врата със синя копринена кърпа. На главата си бе сложил широкопола сламена шапка без кордела, а от китката на десницата му висеше тежкият, така наречен „негърски камшик“, усукан от здрава говежда кожа. Дълга бронзова верижка за часовник, няколко големи пръстена по ръцете и неизбежната пура завършваха външността на този мъж, която в никакъв случай не представляваше препоръка за него, макар да не бе изключено да притежава и някои много добри качества.
Междувременно старият Поулридж бе довършил долу своя „брегови тоалет“, както се изразяваше той, а това ще рече, че бе облякъл чиста риза и бе обул чорапи и обувки, тъй като почти винаги мъжете ходеха боси на борда. Пъхнал ръце в джобовете, той се изкачи на палубата тъкмо когато надзирателят оглеждаше лодката му на дигата. Преструвайки се, че изцяло е зает със своя плавателен съд, той не обърна никакво внимание на човека на сушата, но въпреки всичко го бе забелязал още от мига, когато се появи на палубата.
Ето че се показа и един друг пътник на лодката, и то не кой да е, а самата мисис Поулридж, жената на капитана. С доста зачервено лице и леко тикнато назад боне тя хвърли поглед нагоре към брега. Но отдолу, където бе застанала, не можеше да се види от сушата нищо друго освен високия тревясал насип. Останала не особено доволна от гледката, тя се обърна, повдигна на по-високата част от палубата малък дакел, който скимтеше до нея и не можеше самичък да се покатери горе, и веднага след това незабавно изчезна във вътрешното помещение.
Стария дори не се обърна към нея. Той провери дали въжетата са достатъчно здраво завързани, а после се загледа надвесен над борда към водата.
— Хей, лодката! — подвикна човекът от брега на Стария. — Не можахте ли да намерите по-лошо място за спиране на сушата? Кой ще се спусне от тук до вас?
— Ха — каза Стария, обръщайки се бавно, — кой ви е казал, че някой трябва да се спуска при нас?
— Хмм — измърмори човекът от насипа, поучуден от грубия отговор, — нима лодката не е търговска?
— Търговска си е — каза североамериканецът и изплю далеч зад борда тъмнокафява тютюнева слюнка, — но измежду нещата за продан има малко, които ще са ви от полза, а пък и вие едва ли ще ни предложите за купуване кой знае какво, а?
— Имате ли на борда уиски? — попита надзирателят.
— Уиски ли? Не — каза търговецът спокойно, — може ли нейде наблизо да се намери от това питие? Моето се свърши и с удоволствие бих купил малко за моите хора.
За пръв път надзирателят го изгледа остро с дясното си око, докато лявото сякаш правеше оглед на
