на хората си, още повече че когато имат в стомаха си някоя глътка от презряната напитка, работят далеч по-добре и с по-голямо желание. Нека самите те си носят отговорността за подобни действия. Това мен не ме засяга.
— Много християнски мисли — засмя се надзирателят. — Значи и на някой кон може да се даде уиски, за да тича по-добре.
— А защо не? — промърмори търговецът. — Ако нямате нищо против, изпратете ми после от вашите плодове. Колко тютюн ще вземете?
— Утре рано ще дойда на борда, за да го видя — гласеше отговорът на надзирателя, който бързо се метна на седлото и подкара коня си встрани. Откъм господарската къща, разположена малко по-надолу, се приближаваха в галоп по пътя четирима ездачи, двама мъже и две жени. Бързоногите понита едва докосваха с копита земята, носеха се като ураган. На надзирателя остана време само колкото да отведе коня си настрани, като същевременно почтително свали шапка. Търговецът остана да стои на дигата с ръце в джобовете. Дамите и господата едва-едва кимнаха на надзирателя, а към непознатия изобщо не извърнаха глава.
— Господарят ли беше? — каза североамериканецът, леко кимвайки с глава към тях, когато отминаха и изчезнаха в облака от прах, който се вдигна подир конете им.
— Да, онзи отпред, мистър Бийчамс с двете си дъщери и някакъв гост от Ню Орлиънс.
— Аха! Страшно е надут, но…
— И не без основание. Де да имахме ние двамата за цяла година онова, което той прахосва само за един месец!
— Фюййй! — свирна между зъби Стария, обърна му гръб и бавно закрачи нагоре по брега, за да поогледа околността, а също и за удобен случай за своите цели.
След половин час дойде стар негър и донесе пълна кошница с портокали и смокини. Старият Поулридж сам пое плодовете и му пусна в ръката една монета, обаче не разговаря с него. Отсреща на насипа отново се бе появил надзирателят, завърнал се от нивята, и гледаше надолу към лодката.
Малко по-късно дойде един малчуган и донесе наръч дърва, които нахвърля в лодката отгоре, без да се качва на борда. А когато Стария се накани да му даде нещичко за тях, той изчезна зад насипа, защото в плантацията биеше камбаната, известяваща на чернокожите роби края на работния ден. Тъкмо в този момент слънцето залезе зад ивицата от ниска гора, оградила най-близките нивя, която бележеше и началото на блатото. Здрачаването в Америка е краткотрайно, скоро след това, свистейки с крила над покритата с лека мъгла повърхност на реката, прелетя на дълга върволица ято от диви патици. Далеч навътре в ширналата се водна площ, по бързо пробягващите клокочещи водни талази, гмурецът крякаше монотонната си песен, а над върхарите на съседната гъста портокалова горичка присмехулникът, американският славей, тихо подсвиркваше своите прекрасни жаловни напеви.
Нощно посещение
Настъпи непрогледна нощ. На черното небе блещукаха само звездите, ала те дори не можеха да се огледат в мътната река, над която след залез-слънце мъглата се бе сгъстила още повече. Нашата лодка се намираше толкова близо до брега, издигащ се над нея на около шест стъпки, че едва ли бе възможно да бъде различена откъм насипа, а той пък я скриваше напълно от погледите на онези, които минаваха по пътя.
Хората от лодката престояха на брега около час, набраха си портокали, смокини и нарове, без да ги е грижа дали е забранено или не, и се завърнаха на борда едва с настъпването на тъмнината. Но след като приключи кратката си разходка, Стария не бе напускал повече лодката.
Времето минаваше. От време на време откъм негърското село до тях долиташе меланхоличната мелодия на някоя кратка песен, с която се смесваха отделни гласове, изпълняващи църковен химн. Междувременно лодкарите се бяха оттеглили вече в своите койки, скрити под москитовите мрежи. След смрачаване и при почти пълното безветрие насекомите така хапеха хората на палубата, че почти бе невъзможно да се издържи горе. Но въпреки всичко старият Поулридж безстрашно седеше на носа на лодката заедно с дакела, изпускаше гъсти кълба дим от късата си лула, изваждайки я само за малко от устата си, за да се заслуша в долитащите откъм брега шумове. Изглеждаше, сякаш очаква някого, и тъкмо когато тъпчеше за четвърти път късата си глинена лула с фино нарязания силен тютюн, от издигащия се над него речен бряг се отърколиха бучици пръст. Дакелът тихо изръмжа.
Търговецът бързо извърна глава, но иначе остана да седи неподвижен на мястото си на носа на лодката чак докато долови, че някакво доста тежко тяло се пързулна надолу по брега и стъпи на дебелата дъска, спусната от лодката към сушата.
— Ей — подвикна тогава Стария, — кой идва?
— Пссст! — прекъсна го предупредително приближаващият се човек, който и да беше той, и търговецът се усмихна сам на себе си.
— Кой си ти? — попита Поулридж с приглушен глас, щом късният посетител се добра щастливо до палубата. Същевременно той успокояваше кучето си, което ръмжеше все по-силно, и напразно се опитваше да различи в тъмнината чернокожото лице.
Обаче негърът не се впусна в обяснения горе на палубата. Дори и през нощта той не считаше, че се намира в безопасност на открито и толкова близо до брега. Зад насипа, висок около девет стъпки, много лесно, напълно безшумно и незабелязано можеше да се промъкне наблизо някой подслушвач, а вероятно този хитрец не искаше да се излага на подобна опасност.
— Слез долу — прошепна той и после, без да се бави, очевидно запознат с конструкцията на такива лодки, се плъзна надолу по няколкото стъпала, водещи към малката каюта.
Търговецът остана още известно време на палубата. Едва след като видя, че по брега всичко остана спокойно, той бавно се изправи, огледа се още веднъж и после каза на малкото седящо до него куче, което го следеше внимателно: „Внимавай, мое малко юначе, добре внимавай!“ — след туй последва негъра във вътрешността на лодката. Но щом се озова долу, той не обърна веднага внимание на своя късен гост, а извади от едно малко чекмедже кибрит, запали лампата на масата и едва тогава се огледа за негъра, който се бе облегнал до вратата, стиснал сламената шапка с двата си огромни юмрука. Все още не можеше да разпознае лицето му, докато не засенчи с длан доста ярката светлина, та да не го заслепява. Сега тя падаше изцяло върху чернокожия.
— Аха, Соломон — каза той, поздравявайки роба, — идваш в такъв късен час, момчето ми? Е, как живя през изминалото време?
— Благодаря, масса, благодаря — каза човекът. — Твърде зле, ама кво да се прави… не можал дойде по-рано. Масса Хуф се промъквал навсякъде между колиби.
— Масса Хуф ли? А кой е масса Хуф?
— Надзирателят… цял сатана. Кога тук спре лодка, винаги толкоз внимава, че нещастен негър да не може никога има някакво удоволствие. Масса Поулридж, по широк свят живее много лоши букра1.
— Хмм, да, момчето ми… може и да си прав — каза Стария, — и вашият мистър Хуф, както го нарече ти, не ми изглежда да е от по-добрите. Но я ми кажи какво носиш?
— Тази вечер нищо — прошепна предпазливо негърът, — а дали не може дойде някой от брега?
— Не бой се — каза търговецът, — моето малко куче е легнало горе на палубата и само да се мерне нещо непознато, веднага ще вдигне шум.
— Добре… тази вечер не нося нищо — повтори чернокожият, вече напълно успокоен, — обаче призори дойдат моите две момчета заедно с три или четири още и донесат провизии. Масса Поулридж донесъл обещано уиски, нали?
— Повече, отколкото можете да изпиете, Соломоне — засмя се търговецът. — Ей там вътре има трийсетина бурета истинско мононгаелауиски. Ще ви стигне ли?
Чернокожият показа два реда зъби, по-бели от полирана слонова кост.
— Много добре, масса. — Той кимна доволно сам на себе си. — Съвсем много добре, Соломон и Самбо донесат стомни и буренца.
— Буренца ли? Хей, съкровище мое, да не би да си мислиш, че ще ви наточа толкова уиски ей така? На
