носеше живописното мексиканско или калифорнийско облекло — къс жакет и цепнати отстрани панталони, а на главата — широкопола шапка, облечена в мушамена материя. В лявата си ръка той държеше пълна бутилка и тъкмо в този момент беше скочил върху една от пейките и по всевъзможен начин се подиграваше на страхливите „матадори“.
— По дяволите, компаниеро! — извика му най-сетне предизвикателно един от бикоборците, дошли от Сан Франциско. — Справи се по-добре, ако можеш, само престани да ревеш така, сякаш агуардиентето1 съвсем ти е изсушило мозъка. Всеки може да крещи! — И като се извърна настрани, той промърмори под носа си: — Проклет звяр, много ми се иска да вземе да скочи долу за следващия бик!
— Валентин, я им покажи как става тая работа! — започнаха да се обръщат към него някои от жителите на мисията, които познаваха безумната смелост на индианеца, спечелил си славата на най-добрия ездач и хвърляч на ласо даже и сред калифорнийците.
— Аз ли да им показвам? — обади се индианецът с презрителна усмивка на доста чист и правилен испански език. — Аз ли да им показвам? Че защо? Мексиканците имат унции… много унции2. А Валентин няма нищо, ще си изпокъса дрехите, ще си счупи бутилката… ами, за какво? Заради белите хора, за да се смеят на Валентин… нека се бият матадорите!
— Ама те не могат! — отвърнаха му гласове от пет-шест различни места.
— Ами те са бикоборци и за тази работа вземат злато — изсмя се индианецът, — белите се стичат на цели тълпи и им го хвърлят в шапките… бикоборци, ха-ха-ха! Carajo!3 Та те нямат смелост да се изправят даже и срещу едно теле!… Къде ще могат да се мерят с Валентин!
Индианецът отхвърли презрително глава назад и благородната му фигура се изпъна, изпълнена със самочувство за собствената му сила и сръчност. Но ето че погледът му падна върху бутилката, която все още стискаше в ръката си, но разгневен от непохватните бикоборци, кажи-речи беше забравил, и като поднесе към устните си гърлото й с дрезгав триумфиращ смях, с жадни глътки започна да се налива със силното питие.
Но ликуващите крясъци на тълпата го прекъснаха и той отново насочи вниманието си към арената, където сега бе изведен и предаден на мъчителите си един буен полудив бик е гарвановочерен цвят.
Новият бик беше изключително едро и яко животно с мрачен и предизвикателен вид, което особено много се подчертаваше от гъстите и тъмни кичури козина, спускащи се над очите му. А се оказа, че тази външност в никакъв случай не лъжеше. Като взе да хвърля пясък върху себе си, той скоро се обви в гъст облак прахоляк, започна да рови и да блъска земята с муцуна, рога и предни копита и ревейки, затърси някакъв противник, за да си излее гнева на него.
Той не чака дълго да бъде нападнат, понеже двама от калифорнийските бикоборци, облечени в своите къси пъстри жакети и панталони, се втурнаха към него, опитвайки се да го объркат, като ту единият, ту другият привличаха гнева му върху себе си. Макар отначало, изглежда, да се поколеба около половин минута с кого да се заеме най-напред, все пак тази нерешителност не трая дълго — веднага след това с бясна ярост той се втурна към по-близкостоящия човек и под подигравателните викове на зрителите го принуди отново да се прехвърли през оградата, докато другият, който навярно се опасяваше, че целият гняв на животното ще се насочи единствено срещу него, бавно започна да се оттегля към изхода, за да изчезне зад оградата.
Причината за това бавно отстъпление се криеше в нещо като чувство за чест, което навярно не позволяваше на матадора току-така да обърне гръб на призования на бой противник. Но въпреки всичко съвсем скоро това чувство отстъпи пред едно друго — чувството, че трябваше да си спасява кожата, понеже, обръщайки глава, щом съзря бавно отдалечаващата се човешка фигура, раздразненото животно сведе ниско рога, започна да рови пясъка и с кратък рев и войнствено вирната опашка се втурна подир беглеца така бясно и неудържимо, че той даже не намери време да се прекатери през оградата, а само успя чевръсто да отскочи настрани, за да не бъде достигнат от рогата на побеснялото животно, а после разкъсан и смачкан.
Обаче силата и тежестта, вложени от бика в това нападение, бяха толкова огромни, че дебелите напречни греди на оградата не успяха да им устоят. Строшиха се като прогнили дъски и само след броени секунди развихрилото се свободно животно се втурна сред тълпа от безделни ужасени зяпачи, които, съвсем смаяни от толкова неочакваното нападение, се пръснаха като пилци на всички страни, и пак благодарение на това светкавично разбягване в различни посоки разбеснелият се бик не успя да догони някого от тях и да го вдигне на рогата си.
Силният смях и подигравателните викове на тълпата, която се намираше по високите пейки и се чувстваше в безопасност, заглуши в първите мигове на това бягство всякакъв друг шум. Може би само един-единствен човек от цялото множество удари в необуздания си гняв няколко пъти крак в дъските и изкрещя своето презрително „carajo“ надолу към замръзналите от ужас по местата си бикоборци, които в своите пъстри чудновато украсени дрехи и без бик наистина представляваха в този момент твърде тъжна гледка. Този единствен човек беше индианецът!
Първата му реакция, изглежда, бе да скочи от пейката долу и някак си да вземе участие в развиващите се под него събития и подтикван от това свое намерение, той вече се накани да захвърли бутилката настрана, когато някакъв инстинкт възпря ръката му. Обзет от нерешителност, той вдигна бутилката срещу светлината, после се огледа за няколко секунди около себе си, сякаш търсеше някой, на когото би могъл да я повери. Не откри такъв човек или защото част от лицата му бяха чужди, или може би тъкмо защото познаваше пък другите твърде добре.
Но ето че погледът му падна върху бягащото животно, което тъкмо в този момент профучаваше покрай старата сграда на мисията, насочвайки се към далечните планини, и още в следващия миг той прилепи бутилката до устните си и започна да излива парливото питие в гърлото си, докато в очите му се разгоря див огън. После захвърли празната бутилка надалеч и с един скок се озова от скованото дървено скеле на земята. Повали двама-трима от застаналите там хора, но нито забеляза това, нито пък чу ругатните зад гърба си. Пламналият му поглед търсеше само неговия кон. Ей къде го беше вързал, там, на ъгъла, стоеше си кротко като агне в целия този шум и хаос, които го заобикаляха. Веднага щом ръката на господаря му се вкопчи в гривата, умното красиво животно наостри уши.
— Vamos, chiquito!4 — извика индианецът през смях, когато с лявата си ръка просто свали юздите от главата на коня си, понеже му се струваше твърде голям труд да вземе тепърва да развързва поводите от оградата. — Vamos, mi bonito!5 — и жребецът полетя като стрела, управляван само с натиска на бедрата на разпаления ездач. С цвилене и пръхтене той вдигна голям прахоляк зад себе си, а отделните групи бягащи хора, току- що отдръпнали се от пътя на бика, едва смогваха да се спасят от връхлитащите ги гърмящи конски копита. Ала само за миг той прелетя покрай тях.
Острият поглед на индианеца откри бягащия бик тъкмо когато той достигна зелената морава, простираща се между мисията и крайбрежните хълмове, и като откачи с десницата си ласото от своето седло, той зацъка с език, за да подтикне разгорещилия се жребец към още по-бясна бързина.
Пет-шест ездачи, намирали се тъкмо в този момент наблизо, се бяха опитали вече да отрежат пътя за бягство на бика. Но мочурливата земя, по която той бягаше, ги принуди да изостанат и ето че сега те пресякоха току пред коня на индианеца, за да преминат в галоп покрай мисията и далеч по-нагоре да застигнат беглеца.
Индианецът нададе див тържествуващ вик и препусна право към зида, ограждащ гробището.
— Насам, компаниеро! — подвикна му един от калифорнийците. — Не можеш да минеш оттам!
Валентин отговори с дрезгав смях и с един скок враният жребец прелетя над зида и изчезна с дръзкия си ездач във вътрешността на гробището.
— Damn’my soul!6 — изруга калифорниецът под носа си, смуши коня си с шпори и го зашиба с камшик, за да избиколи зида час по-скоро.
Но Валентин се намираше вече пак на открито и щом храбрият му жребец забеляза пред себе си бягащия бик, със силно издути ноздри и пръхтене усили галопа си, приготвяйки се за тъй добре познатия му лов.
Само след броени секунди конят се озова съвсем близо, по петите на бика. Ездачът размаха в широка дъга два-три пъти ласото над главата си, наведе се напред и примката излетя от ръката му. Но в същия миг
