разни заклинания мълвеше, гърчеше се и гърди дереше. После взря се и се заусмихва, занарежда, също кукувица: „Лине, де пълзиш? А ти, Линойо, щеш ли пържен дроб от антилопа? Кой разби на делвата капака? Ей, деца! Бащице, ставай скоро! Виж, дошли са зендове и носят кошове тръстикови — дохаждат да търгуват май, а не за разпра. Колко тук огньове, колко люде! Цяло племе… божке… славен празник!“ Старецът се зауспокоява, почна своите рани да опипва, лъковете синовете скриха, внуците добиха малко смелост. Но когато легналата скочи, всички в миг от у плах пожълтяха, хладна пот изби ги и ги втресе. Почерняла, ала белоока, тя зави от ярост и закряска: „Вай беда! Бесило, страх и яма, за тогова, що е син човешки! Де съм? Що съм? Лебед окървавен ме преследва… Змей триглав ме гони. Щипе рак, ще муши козирогът! Звяр след звяра идат! Бързо бягай!“ И когато тя се впусна с тоя вик на побесняла кучка, никой не посмя да я последва в пътя, който право в пропаст я отведе. Хората се върнаха полека, седнаха уплашени при шатрите. Полунощ преваляше. Хиена някъде излая и замлъкна. И тогава тъй се заговори: „Този на небето — звяр ли, бог ли, иска жертва явно. И момичка трябва млада, непорочна още, непогледната до днес от поглед мъжки ни веднъж, с мераци пълен. Гар умря, Гарайя се побърка, щерка им, едва осемгодишна, май за жертва най е подходяща…“ Хукнаха тогаз жените — Гара — малката — довлякоха набързо. Старецът изви топор от кремък, мислеше главата й да смачка, докато в небето не погледне — жалеше я, че му беше внучка. Ала всички други го възпряха: „Що за жертва с теме разтрошено?“ Сложиха момичето да легне върху плосък черен камък, дето огънят свещен бе дотогава — той бе вече мъртво пепелище… Сложиха я и глави склониха, чакаха я да умре и всички да отидат да поспят до изгрев. Но не щеше Гара да умира, вгледа се нагоре, после вдясно, дето бяха братята й, после — пак нагоре, сетне пък поиска да си тръгне. Старецът не даде и попита: „Как е?“ Тя с досада рече: „Няма нищо. Виждам само чер небесен свод отгоре, а по нето огънчета, както в блатото цветчетата напролет.“ Старият помисли и заръча: „Гледай още!“ И отново Гара дълго, дълго взира се в небето. „Не — тя рече, — туй не са цветчета, а са много, много златни пръсти. Те ни сочат планините, сочат ни полята и реките, сочат всичко, дето вече се е случило, дето става и ще стане утре.“ Хората я слушаха сащисани; не децата само — и мъжете тъй до днес не знаеха да бъбрят. А на Гара бузите пламтяха, бляскаха очите — тя цъфтеше, — и с ръце прострени към небето, като птица искаше да литне. После изведнъж запя тъй звънко
