замъка — съдовете, приборите — бяха изработени ръчно. Явно ренитите не познаваха серийното машинно производство. Това го учуди, особено като си припомни с какво художествено майсторство и техника беше изработена картината им. Но Ротанов знаеше колко погрешни са понякога прибързаните изводи. А той бе в замъка едва от няколко часа.
И все пак кого ли чакаха? Стомахът му мъчително се свиваше от миризмата на топлото ядене. Миришеше апетитно на нещо като варен грах. Големият меден съд в центъра на масата беше пълен със зеленикаво пюре очевидно от растителен произход. „С него ще започна“ — реши Ротанов. И тъкмо се канеше, без да се съобразява с приличието, да си сипе от пюрето, когато всички се изправиха. Вратата в дъното на залата се отвори и в стаята влезе жена. Ротанов забрави за храната. Позна я веднага, от пръв поглед. Невъзможно беше да не я познае. Там, на картината, големият до слепоочията разрез на очите сега му се стори художествено преувеличен.
Но очите и всъщност бяха точно такива. Ако се изключат тези огромни очи, всички черти на лицето и имаха правилна, старинна форма, както някога древногръцките художници са рисували лицата на своите богини…
Ротанов изведнъж забеляза, че стои прав, а останалите отдавна вечерят, без да му обръщат внимание. Жената нито веднъж не го погледна, впрочем тя изобщо никого не погледна. Не им пожела и обичайното „добър апетит“. Странна беше тази мълчалива вечеря. Може би ренитите имаха друг начин за общуване освен езика? От време на време те си разменяха бързи, едва доловими погледи и това беше всичко.
Той не знаеше какво яде. С идването на жената обстановката на трапезата започна да му се струва почти оскърбителна. Ренитите безспорно общуваха някак помежду си. Услужваха си взаимно на масата. А Ротанов просто не го забелязваха. Около него сякаш се образува някакъв вакуум. Вероятно така се е чувствувал слугата в далечното феодално време, ако за някаква изключителна услуга са му позволявали да седне на една маса с господарите. Може би идването на жената беше изострило самолюбието му. На няколко пъти й хвърли бързи любопитни погледи и без да иска, забравяйки се, отново и отново се любуваше на лицето й, на движенията й, на дрехата й. Приличаше на произведение на изкуството. Нейните тежки разпуснати коси бяха прихванати малко над челото от масивна диадема от ковано сребро. Върху нея бяха гравирани неразбираеми за Ротанов символи и знаци, а в средата, отразявайки пламъчетата на свещниците, враждебно алено искреше някакъв камък — може би гранат или рубин. По ръцете на жената, голи до раменете, имаше тънки сребърни гривни, които при всяко движение звънтяха като малки камбанки.
През живота си той беше виждал много красавици. След като откриха на Земята универсалния институт по красота с клонове на всички континенти, всяка жена можеше да разхубави лицето си така, както и харесваше. И вероятно по тази причина в лицето на всяка красавица той неволно виждаше нещо изкуствено. А от лицето на ренитката лъхаше нещо древно, сякаш заедно с диадемата беше изсечено от старинно, потъмняло от времето сребро.
Такива са истинските произведения на изкуството. Ротанов веднага щеше да познае фалшификата. Искаше му се да долови в погледа и поне следа от недоволство, задето така дръзко я разглежда, но тя изобщо не го забелязваше, сякаш не съществуваше. За кой ли път засегнаха самолюбието му, затова той побърза да завърши с вечерята и пръв напусна залата. И отново никой не го спря, а може би трябваше да остане и да прибере съдовете си. Никой не прислужваше на масата. Като че ли в замъка нямаше слуги. Но все пак тези петимата не биха смогнали сами да се справят с цялото стопанство, да се обличат и хранят, да се лекуват и развличат и дотолкова да бъдат равнодушни към новия член на тяхното общество! Нещо не му беше ясно…
Щом излезе от трапезарията, Ротанов огледа двора и откри в ъгъла до стената добре оборудвана работилница с ковашко огнище и добър комплект инструменти. Наистина качеството им не беше съвсем блестящо, тъй като не съществуваше машинно производство. Не можа да намери нито една пила. Явно за тази цел използуваха каменни точила.
Още от първата минута, откакто попадна в този свят, Ротанов усети остра нужда от дрехи. Липсваше му и оръжието, което винаги му служеше като сигурна защита при проучването на чужди, неизследвани планети. Сега имаше възможност донякъде да запълни този пропуск. Естествено, бластер не би могъл да си направи, но на младини се беше запалил по стрелбата с арбалет. И задължително условие тогава беше сам да си направиш арбалета… Той се поразрови в купчината метални отпадъци, намери еластична пластинка от качествена стомана и това го учуди. Ренитите по някакъв начин бяха овладели леярския занаят, а заедно с него и топлинната обработка на металите на високо ниво, въпреки че нямаха машини. Пластината му послужи за основен еластичен елемент, без който не е възможно да се изработи арбалетът. Искаше да намали размерите на оръжието. Гъвкавата стоманена пластина позволяваше това. Трябваше да намери и подходящо дърво за ложа. Тази вечер никой не се интересуваше от него и скоро огънят в огнището на малката ковачница лумна.
След две седмици арбалетът беше готов. В деня, когато постави на стрелите тежки стоманени остриета, груби, но добре подострени, Ротанов реши да предприеме малка експедиция извън пределите на замъка. През тези две седмици не успя да научи нищо за загадъчните същества, с които живееше. Те имаха натурално стопанство. Трудеха се неуморно от сутрин до вечер, но той почти не успя да види как работят. С него общуваха от немай-къде и винаги го пращаха там, където не се мяркаше нито един ренит. Вечер приемаха дневната му работа и му поставяха задачата за следващия ден. По време на традиционната вечеря той имаше възможност колкото си иска да зяпа прекрасната като статуя ренитка — и с това се изчерпваха всичките му контакти с тях. Може би извън замъка щеше да намери някакви следи, които да хвърлят светлина върху загадъчното появяване на ренитите в далечното минало? Освен това интересуваха го и гърмящите кълба. Беше му достатъчен един бегъл поглед, за да разбере, че тук се срещат видове и форми, които досега не беше виждал на Реана… Дали с тях не беше свързана загадката за обратния преход? Не би било лошо предварително да си подготви пътя за връщане без помощта на ренитите. Имаше достатъчно причини да предприеме експедиция из външния свят. От първата седмица установи, че тук се полага един ден за почивка — днес беше тъкмо такъв ден и той реши да не отлага. Вратата не се охраняваше. Подемният механизъм се привеждаше в действие с натискано на лоста. За да отвори вратата, беше достатъчно да дръпне халката. Ротанов метна на гърба си арбалета и торбата с малко храна, която взе от килера, без да пита никого, тъй като отдавна се бе убедил, че е безсмислено да пита ренитите за каквото и да било. Екипировката беше допълнена от манерка с вода и грубо подобие на нож — той така и не успя да изкове хубаво острие. Затова пък ръкохватката излезе един път. Той прекрачи с известно вълнение — всеки миг очакваше някой да го извика и да му заповяда да се върне. Но не го извикаха. Скоро пътят свърна встрани и замъкът изчезна от погледа му.
Първата работа на Ротанов беше да огледа мястото, на което се озова при прехода. Добре помнеше картата на Реана и сега безпогрешно установи, че планетата е същата, че не е имало никакво „прехвърляне“ в пространството и колкото и невероятно да изглеждаше, оставаше едно-единствено правдоподобно обяснение. Той беше попаднал в миналото на Реана, очевидно в същото онова минало, когато е била нарисувана картината. Сега милион и половина години го отделяха от хората. Още не е била родена човешката цивилизация на Земята… Въображението му не можеше да възприеме този гигантски отрязък от време, през който леко, като на шега, го прехвърлиха тези странни зелени растения. Но растения ли бяха гърмящите кълба? Може би нещо много по-сложно, нещо, с което хората досега не бяха се сблъсквали и затова дори не можеха да определят какво представляват те?…
Когато се изкачи на близкия хълм, той огледа отгоре гъсталака от гърмящи кълба и неочаквано забеляза, че в океана от зеленина, залял планетата, познатата му Реанова горичка беше запазила предишните си граници. Сякаш някой нарочно беше скъсил растенията, беше подрязал върховете им с гигантска ножица с една-единствена цел — да бележи границите на зеления остров, запазил се в пясъците на Реана след милион и половина години. На кого и защо му е трябвало да направи това? Когато се спусна в горичката, за голямо свое учудване Ротанов установи, че стъблата на растенията съвсем не бяха подкастрени. На определена височина те постепенно ставаха невидими, напълно изчезваха… Сега той си спомни, че в един от докладите на биолозите беше прочел, че гърмящите кълба на Реана са без корени. Тези имаха корени, затова пък нямаха цветове и плодове. Впрочем не… Не беше точно така, защото тук също се виждаха цветове, подобни на огромни детски дрънкалки, само че оттатък горичката, запазила се на Реана в далечното бъдеще… Във всичко това се криеше неизвестна за него закономерност. Стори му се, че ей сега, в същия миг, ще разбере нещо много важно. Известните факти сами се подреждаха в някаква не
