месец, откакто пристигна в замъка. Мускулите му укрепнаха от физическата работа и сега той не чувствуваше затъпяващата умора, от която едва стоеше на краката си през първите дни. Сега му оставаха и сили, и време да изучава по-добре света, в който попадна. Събираше образци от почвата, описваше новите видове растения, отдалечаваше се на голямо разстояние от замъка, отделяше доста време и внимание на храсталаците от гърмящи кълба, които се бяха разпрострели на десетки километри околовръст. Никой не му пречеше и не се бъркаше в работата му — чисто и просто не се интересуваха от него. Трябваше само да изпълнява дневната си трудова норма. Отначало това го задоволяваше. Но ето че днес го налегна тежка, угнетяваща тъга, която уби желанието му да продължи започнатата работа. Досети се за причината, предизвикала този пристъп на носталгия, но не му стана по леко. По време на вечерята момичето, което спаси, не го погледна нито веднъж. Но, изглежда, имаше и друга причина да е тъжен.
„Командировка — утешаваше се той през първите дни. — Просто една командировка…“ От командировка можеш да се върнеш. От всяка, от най-далечната експедиция в края на краищата хората се връщат, а оттук? Там е работата, че той не беше сигурен в това. Дубров успяваше да се връща. Надяваше се да го намери тук и да се прибере с него, ала не го намери. Той сключи с ренитите странна сделка с една- единствена цел: да научи повече за тях, да установи нормален човешки контакт, от който рано или късно щеше да се роди взаимно разбирателство, и не постигна нищо. Нищо, само ужасна самота и чувството, че хрумването му е безсмислено. На кого са необходими всички тези минерали, растителни образци, описания на животни, отдавна станали палеонтологически куриоз на тази планета? Освен ако неговите открития за гърмящите кълба са наистина ценни. Но трябва още веднъж да ги провери и най-важното — да успее да занесе данните на Земята. Ренитите няма да му помогнат. На какво взаимно разбирателство можеше да разчита, какъв контакт искате да установява, когато тези същества само външно приличаха на хора? Те не бяха способни да изпитат най-обикновено чувство на благодарност и се отделяха със стена от ледено безразличие… Днес той спаси момичето от сигурна смърт и го направи съвсем несъзнателно, както щеше да постъпи на негово място всеки земен жител, без да очаква благодарности! Но не се надяваше, че вечерята ще премине в обичайното ледено мълчание. Не се надяваше, че тя отново ще се превърне в надменна аристократка, накичена със скъпоценности. А с прашната си и окъсана работна дреха той отново ще се чувствува в обществото на ренитите като същество от второ качество. Търкаляше се в леглото и си мислеше какъв забележителен човек е Крамов и колко по-симпатичен е той от тази надменна ренитка. Мъчеше се да си внуши, че ако се вгледа по-внимателно в огромните и очи, ще ги намери грозни. И почти беше успял, когато забеляза на масата малко листче, което преди го нямаше…
Небето беше по-черно. Звездите по-едри и по-близки. Нащърбената луна висеше досами хоризонта. Светлината и не можеше да затъмни дори блясъка на звездите. Все едно че някой беше лепнал на небосвода грамадно виолетово-синьо петно.
Нощем студът лесно проникваше през тънката дреха и Ротанов измръзна на площадката на кулата, докато чакаше да настъпи посоченият в бележката час. Нощите тук бяха безкрайно дълги. Може би защото никой не отмерваше времето. Не биеха часовниците на кулите, нито един звук не нарушаваше дълбоката мъртвешка тишина. Най-сетне в далечината се мярна нечия фигура.
Жената се приближаваше бавно, загърната в дебело бяло платно, което в тази злокобна нощ напомняше на саван. И все пак дори сега, през тази плътна, прикриваща фигурата й дреха, той отгатваше величествената й походка, гордо вдигнатата и под качулката глава. Според древните легенди, за да бъдеш принцеса, трябва да си се родила принцеса. Може би в това имаше някаква истина. Още отдалеч той забеляза в косите и искрящата с рубинов пламък диадема. Камъкът едва забележимо блещукаше.
Ренитката спря на две крачки от него, отметна качулката си и дългите й коси, леко обагрени от кървавата светлина на рубина, свободно се разпиляха по раменете й. Дълго време те мълчаливо стояха един до друг, сякаш погълнати от нощното безмълвие, от тази нереална нощ. Нощ, която беше отминала преди един милион години. Ротанов не можеше да повярва, че това е същата жена, която вчера караше в каруцата чували с жито и която той спаси. Струваше му се, че оттогава са изтекли много години и вероятно беше минало цяло столетие, откакто двамата стояха мълчаливо.
Жената заговори бавно и тъжно, лицето й оставаше странно неподвижно, безизразно, като че ли думите, които произнасяше, нямаха никакво отношение към нея. Порази го фактът, че сега тя свободно си служеше с неговия език. Сякаш отгатнала мислите му, ренитката поясни:
— У нас не е прието жена да разговаря с чужденец на неговия език. Но понякога законът се нарушава.
— Знам — каза Ротанов. — За да попадна тук, и аз трябваше да наруша закона.
И отново настъпи дълга пауза, луната наполовина се скри зад хоризонта, нощните съзвездия се преместиха на небосклона, а той стоеше неподвижно, без да чувствува студа, и се вглеждаше в чертите на лицето й, толкова прекрасни и чужди, като че искаше да ги запомни завинаги.
— Защо не ме попиташ нещо? Хората много обичат да задават въпроси.
— Искам да те питам само едно. Защо дромовете ви ненавиждат?
Тя отстъпи крачка назад, сякаш искаше да се отдръпне от него, и приседна на края на студения каменен парапет.
— Знаеш какво да попиташ. За да ти отговоря, ще трябва да ти разкажа всичко. Не знам дали ще ме разбереш, но все едно, слушай…
Тя говореше бавно, като внимателно подбираше думите си, сякаш проверяваше цената им. Мракът около тях се сгъсти още повече, още по-мъхнати и студени станаха далечните съзвездия. Стори му се, че чува думите й, стори му се, че самият той се спуска към току-що откритата планета с гигантския кораб на ренитите.
— Бяхме двайсет души, летяхме бързо като светлината…
Корабът се носел с огромна скорост и времето забавяло своя ход за тях. Само за една година полет те преодолели значително разстояние, като долетели тук от другия край на галактиката. Докато продължавал полетът, на родната им планета били изминали хиляди години. И въпреки това те искали да се върнат, да видят роднините и близките си, да занесат получените от експедицията знания. Тази експедиция до звездите била четвърта поред. Първите три завършили успешно и се върнали обратно в своето време. Техните учени стигнали до интересно хрумване. В края на всеки полет те избирали някоя мъртва планета, кацали на нея и после с помощта на мощен разряд на хронара, в който се съхранявала енергията, натрупана още в родината им, насочвали небесното тяло в точно изчислена точка на четвъртото измерение на времето. Така корабът се връщал на родната планета в същото време, в което бил излетял. Тези операции били извършвани с такава точност, че две междузвездни експедиции се прибрали месец след излитането и донесли изключително ценни сведения за далечните звезди на галактиката. Нищо не предвещавало неуспеха на четвъртата експедиция. Те слезли на Реана горе-долу петстотин години преди тук да долетят хората. Корабът на ренитите кацнал в северното пустинно полукълбо.
— Тогава то не беше запустяло. Там кипеше живот.
— В северното полукълбо няма никакъв живот! Има само кратери, следи от вулканични изригвания и мъртва пустиня!
— Това не са изригвания… Нашите правила забраняваха да се използува хронара на планети, на които има живот. Но наблизо не открихме звезди от други планетни системи. А горивото беше на свършване, щеше да стигне само за обратния път. Ние искахме да се върнем у дома…
— И решихте да погубите планетата?
— А какво биха направили хората на наше място?
— Не знам — честно отговори Ротанов. — Това не знам.
— Не взехме решението веднага. Дълго проучвахме планетата, опитвахме се да установим възможно ли е тук да възникне разумен живот и не бяхме разбрали нищо, както стана ясно по-късно… Нашите учени откриха, че на планетата преобладава един вид растения. Нарекохме ги белите кълба. Те потискаха развитието на цялата останала биосфера, по някакъв начин я бяха подчинили на себе си. Изкопаемите останки на тези растения почти напълно съвпадаха с техния съвременен вид. Учените решиха, че скокът във времето с десетки хилядолетия няма да промени живота на планетата. Когато много ти се иска да получиш определен резултат, винаги намираш подходяща теория. — В гласа на ренитката звучеше искрена мъка. — Само аз бях против, казвах им, че недооценяват местната биосфера, че белите кълба не са обикновени
