съвсем стройна система. „Няма корени в бъдещето, но затова пък те са тук, в миналото. Никой никога не е намирал истински плодове от гърмящо кълбо, спорите не са плодове, той, както и всички други, само бяха чували за легендарните семена на гърмящите кълба, но никой не ги беше виждал…“ И в мига, когато реши, че вече се е добрал до изплъзващата се мисъл, над главата му с оглушителен трясък се пукна узрял спорангий. Рукна лавина от спори и покри земята с дебел тъмен килим. Този дебел подвижен килим се разстла буквално на две крачки от него. След като се изсипа на земята, той продължаваше да мърда неспокойно. Това събуди любопитството му и Ротанов се приближи.
Пред очите му се образуваше жив спорангиеносец. Безбройните спори се стегнаха в плътна маса, която напомняше на разлят по земята живак. Тя беше също толкова подвижна и по всяка вероятност също толкова тежка. Постепенно от нея започна бавно да расте нагоре някакъв израстък. Но това не беше познатият и безобиден триножник, а нещо различно, доста страшно с неочакваната си поява. То взе да оживява, ставаше все по-високо и по-масивно и той изведнъж разбра какво е това… Помогна му аналогията с добре известните му неземни растения, Нагоре израстваше мощно тъмно стъбло. Ето че вече стърчеше над главата му и на самия връх се образува удебеление с големината на едра тиква. То се закръгли, в средата се появиха широки лъскави венчелистчета. После те се разтвориха и изправиха скритото точно в центъра масивно образование. Какво имаше там? Тичинки? Или плодници? Беше забравил, затова пък добре си спомняше, че цветчето на това растение при най-леко докосване до тънките като шнурове пипалца изхвърляше във въздуха милиони отровни иглички. Отровата на растението убиваше всичко живо, а иглите понякога пробиваха дори силиконовата броня на скафандъра. А сега не разполагаше със скафандър. Ротанов усети, че му пресъхва устата — наоколо, отпред и зад гърба му вече се движеше тъмният килим на израстващите от стъблото пипала. Виейки се, те го заобикаляха, затваряха обръча… Вече нямаше накъде да отстъпва. Много късно се досети какво е това… Но откъде, откъде се бе взело тук? Нали нямаше нищо освен спорите! Изведнъж отзад връхлетя вятър. Цветът се сбръчка, като че се канеше да кихне, сетне бавно започна да се свива и смалява. Затвориха се венчелистчетата, прибраха се пипалата-капани. Все едно че някой въртеше пред Ротанов филмова лента в обратна посока. Изтъня и се залюля високото стъбло, с глух трясък се сгромоляса на земята, като се разпиля в тъмния тежък прах, от който току-що се бе образувал този смъртоносен капан. И сто че вече го нямаше, просто се скри пред очите му в килима от тежки спори, които го бяха родили. Почти веднага един след друг от него започнаха да се излюпват като пилета от черупките си вече познатите му триножници. Те тутакси се пръснаха в различни посоки и изчезнаха в храстите. След няколко минути вече нищо не напомняше за станалото. Потресен, Ротанов извади манерката с вода и намокри пресъхналото си от вълнение гърло. После отпусна тетивата на арбалета и седна тежко на пясъка до мястото, където допреди малко се поклащаше, заплашвайки го със смърт, стъблото на растението. Пясъкът под него като че ли беше затоплен, Ротанов загреба пълна шепа от него и бавно го процеди през пръстите си.
И тъй, какво стана преди малко? Отначало явно се готвеха да го атакуват, но когато вятърът донесе неговия човешки мирис, цветчето взе да се свива и накрая се превърна в тези безобидни триножници. Масата на спорите нямаше собствена енергия. Това бяха просто микроскопични тухлички, които се подчиняваха на формиращите ги полета. Вероятно от тях биха могли да се построят много неща, не само това отровно цвете… Спорите сигурно получават енергия и съответни команди от своя родител. Ротанов дълго замислено съзерцава дебелия ствол с разкъсан спорангий. Клюмнал, сега той още повече приличаше на бяла камбана. „Какво криеш? — тихо попита той. — Твоите корени се губят в дълбокото минало. Те растат тук вече милион години, после ще се разпукат камбаните на цъфтящите спорангии. И едва в далечното бъдеще ще се образуват плодове, затова никой досега не е намерил легендарното семе на гърмящите кълба. Растение, което бе подчинило времето или се бе приспособило към неговия ход дотолкова, че то вече нямаше власт над него? Когато сокът му проникне в живите клетки на човешкото тяло, той може да пренесе човека в далечното минало, в самите му извори. Тогава растение ли е това или нещо значително по-сложно и може би по-важно, отколкото намерените останки от ренитската цивилизация?“
Ротанов прехвърли през рамо ненужния вече арбалет, разбра, че нищо не го заплашва в тази горичка. Гърмящите кълба добре различаваха враговете от приятелите, а той не беше постъпвал враждебно с тези същества. Тук те сигурно имаха неприятели. Явно отначало го бяха взели за един от тях. Изведнъж той се досети защо са толкова дебели и високи стените на ренитския замък…
Този път дромът беше огромен. Два пъти по едър от предишния. Четирите му гъвкави лапи се сменяха толкова бързо, че трудно се различаваха отделните им движения. Над тях изпъкваха масивни челюсти, от които стърчаха остри като ножове зъби. Велда знаеше, че няма да може да избяга. Джар, които теглеше каруцата, беше уморен, пък и не се страхуваше от дрома. И затова не бързаше много. Сега само няколко метра я деляха от звяра и тя видя широките му черни големи зъби, които блестяха. Велда с всички сили шибна Джар, но вече беше късно. Дромът се изпъна и с един последен скок настигна колата. Тежките му челюсти се сключиха върху колелото. То изпращя и се разлетя на парчета, каруцата се наклони и спря, от резкия удар Велда изхвръкна от нея и се изтърколи край пътя. Звярът, погълнат от колата, не и обръщаше внимание. Разярен, той чупеше дървото и гризеше ремъците, сякаш каруцата бе живо същество.
Велда знаеше, че й остават броени секунди. Щом свърши с колата, дромът щеше да се нахвърли върху нея. Той нямаше очи, но обонянието му беше силно развито. Каруцата беше запазила миризмата на нейното тяло и това разпалваше яростта на звяра. Велда скочи и се спусна към гъсталака. Отчаянието удвояваше силите й. Но дромът я усети, повдигна тежката си, сякаш изкована от стомана глава и я подгони. Тя не забеляза веднага човека, който изскочи от храсталаците. Видя го, когато вече бе до нея; той я блъсна и прегради пътя на животното. В ръцете си държеше някакво странно оръжие, което приличаше на копие. Миг по-късно тежка стрела изсвистя във въздуха. Дромът продължи да бяга, но със забавени движения. Ъгловатите му форми неочаквано започнаха да се закръглят и той като че ли се смали. Главата му клюмна и сякаш се сплеска.
Едва сега Ротанов си позволи да погледне момичето. Косите му бяха заплетени в няколко тънки плитчици, нямаше никакви накити, дрехата и беше съвсем обикновена и прашна като тази каруца. Нищо не напомняше за вчерашната принцеса от старинната приказка, може би само очите… Ротанов се наведе, подаде й ръка, за да стане. На ръст беше колкото него. И той с удоволствие почувствува колко силна и гъвкава е нейната ръка. Няколко секунди тя не я отдръпна и те мълчаливо стояха един до друг, като се гледаха. Най после тя измъкна ръката си, отстъпи крачка назад, несръчно изтръска праха от дрехите си и малко лукаво, като земно момиче, се усмихна. Но усмивката й беше толкова краткотрайна, че Ротанов се усъмни дали не му се е привидяла. После ренитката произнесе няколко думи на напевен непознат език, който по нещо напомняше езика на древна Полинезия. Те прозвучаха горе-долу като „ларанго тало ароно“.
Момичето притисна лявата ръка към гърдите си и наведе леко глава. Този жест вероятно е разбираем на всяка планета.
Ротанов се наруга за недосетливостта си — ренитите не бяха длъжни да знаят човешкия език, макар че някои от тях го бяха научили и може би тази бе причината на трапезата да цари мълчание. Сигурно не искаха да разговарят на своя език в негово присъствие, тъй като за тях това е израз на лошо възпитание.
Ротанов помогна на момичето криво-ляво да стъкми разбитата каруца. Дори успя да стегне с кожени ремъци счупеното колело. Ренитката отново впрегна странното животно, което повече приличаше на огромна тлъста гъсеница, отколкото на кон. Краката му бяха възкъси и докато Ротанов оправяше сложния впряг около тях, обърквайки непрекъснато многобройните ремъци, изброи най малко осем чифта. Преди да тръгне, момичето посочи към себе си и каза: „Велда, Арона-ла — и повтори: — Велда“. Ротанов се поклони с важен вид и се представи сухо, като на официален прием: „Ротанов.“
— Ролано? — попита момичето. Той кимна мълчаливо. Нямаше нищо против да бъде „Ролано“…
Каруцата, клатушкайки се, бавно потегли, той дълго гледа след нея, после прехвърли през рамо арбалета, намери в храстите мотиката и се запъти към определения му парцел, за да довърши дневната си норма. В едно можеше да се закълне — стрелата, която изстреля в дрома, мина покрай целта…
След вечеря, когато се върна в стаята си, Ротанов се просна на леглото, без да се съблича. Мина почти
