се насочи към вратичката. Не каза нито дума, когато Ротанов се върна, взе лопатата и отново отиде в градината. Обзе го гняв. Чужд човек да се разпорежда в неговите владения, все едно че е у дома си. Ще последва поредната карантина, анализи, забрани!… Инспекторът копаеше в средата на градината му голяма кръгла яма. Дубров видя как неговите обувки с шипове риеха и тъпчеха земята, върху която той се труди дни наред, отсявайки я зрънце но зрънце. И въпреки това не промълви нито дума. Когато дупката беше готова, Ротанов изсипа в нея чувала със земя, която донесе с всъдехода. Изравни краищата, направи в средата малка вдлъбнатина и се върна при Дубров. Застана до него и дълго мълча. Дубров не му обърна внимание, той гледаше унищожената си градина, в която, както и преди, не беше поникнал нито един кълн. И чак когато чу някакъв неясен шум, той отмести погледа си, но пак не погледна Ротанов в лицето, а само ръцете му — големи, сръчни ръце, несвикнали на груба физическа работа, покрити сега с мазоли и рани. Дубров добре знаеше откъде могат да му излязат мазоли на тази планета и почувствува как сърцето му замря. И едва тогава забеляза, че в дланите си инспекторът държи някакъв предмет, загънат в избелял омачкан парцал, който сега той бавно развиваше. Дубров като омагьосан следеше пръстите му, които разгъваха вътрешната опаковка от мека хартия, после за миг затвори очи и се извърна, страхуваше се да не греши. Когато отново погледна ръцете на Ротанов, видя изпъкнал кафяв предмет с лъскава кожица. Формата му с нещо напомняше човешко сърце. Но не беше сърце. Дубров тежко се изправи и протегна ръка към предмета, сякаш искаше да го погали, но не се реши. Само преглътна буцата, заседнала в гърлото му, и глухо попита:
— Откъде го имате? — Все още се боеше че греши.
— Точно то е. Ти всичко си подготвил както трябва. А сега, ако желаеш, можеш сам да го посадиш.
Семето беше едро и тежко, изглеждаше огромно, пълно със свежи сокове, обвивката му приятно студенеете. Дубров дълго го държа върху протегнатите си напред ръце.
— Биолозите ще ни откъснат главите, ако разберат. От толкова години го търсят. Казват, че лекувало всички болести, че в него била скрита тайната на безсмъртието. Чувал ли си тази легенда?
Ротанов мълчаливо кимна.
— Не всеки има щастието да го държи в ръцете си, то узрява веднъж на сто години…
И инспекторът отново чу как закънтя и завибрира стъблото на растението, като че ли го зовеше от някакво огромно разстояние.
— Вероятно са имали причина да ни се доверят. Сигурно сме оправдали доверието им, нали те познават бъдещето…
И една вечер те най-после дочакаха, Далеч на хоризонта се появи дребна точка. Тя нарастваше, приближаваше се и в нейното движение нямаше нищо чуждо, нищо механично.
Малък мъхнат триножник за миг спря пред вратичката, сякаш размисляше дали да влезе. Двамата затаиха дъх. Но сто че гъвкавата му лапа направи пробна крачка, внимателно опипа рохкавата, обилно напоена почва и съществото влезе в градината. Там, в средата, силен зелен кълн победоносно се устремяваше към виолетовото небе на Реана. Триножникът го заобиколи, наведе се, като че ли искаше да го подуши, завъртя се върху лехата в радостен танц и почти веднага се превърна в пухкаво облаче от спори, а на хоризонта вече се появяваше нова точка…
— Сигурно ги привлича миризмата, а може би просто знаят, че тук сега не е пустиня.
— Да, разкъсахме обръча. Това е само първата крачка, но обръчът вече го няма. — И Ротанов изведнъж си спомни ръцете на жената от картината, ръцете, които не успяха да защитят планетата. Стори му се, че сега разбра какво искаше да го помоли. Стори му се, че сега знаеше…
А в градината се образува ново облаче от спори. И той видя как в стройни редици, кълн подир кълн, от земята израства зеленото войнство, как отеснява старата ограда и как прехвърляйки се през нея, то като непрекъснат зелен поток се устремява към пустинята.
ВТОРА ЧАСТ
ХИДРА
1
Сградата на Главния космически съвет на Земята приличаше на гигантски куб, едната страна на който гледаше към морето. Терасите на горните етажи бяха потънали в зеленина. Архитектурата на зданието се отличаваше с онази особена строгост, при която рационалността на замисъла преминава в изящество.
Колкото повече Ротанов се приближаваше към сградата, толкова по се засилваше впечатлението за колосалната мощ на този огромен куб, принудил дори океана да отстъпи. Едва пристъпи, когато насреща му се изправи съветникът Мартинов, който го беше повикал.
— Седни. Извинявай, че те извиках така официално. Нямаше време да се срещнем както обикновено. — Той здраво му стисна ръката и тежко се отпусна в креслото.
Помежду им нямаше бюро. Ротанов знаеше, че в повечето стаи няма бюра, но всеки път това го учудваше. Естествено записването ставаше автоматично, пък и всички необходими документи и материали се проектираха от автоматите върху екрани и все пак без бюро стаята изглеждаше празна и някак видът й не беше съвсем делови. Може би нарочно бе търсено това въздействие.
Дали Мартинов наистина бързаше, или имаше някаква друга причина, която определи студения тон на срещата им, но той не прояви интерес към работите на Ротанов, както при предишното му посещение, когато съветът разгледа неговия доклад за експедицията на Реана.
— Получихме твоето предложение. На мен възложиха предварителната разработка на въпроса. Мога ли да науча какво е предизвикало твоя интерес към Алфа Хидра?
— Когато бях на Реана, някои косвени данни ми позволиха да направя извода, че на Хидра ще можем да намерим отговор на много наши открития, свързани с ренитите.
Мартинов се намръщи.
— Надявам се, че към това те подтиква не само страстта ти към археологията?
— Там положително ще намерим интересни неща. Има основания да се предполага, че именно Хидра е била люлката на ренитската цивилизация.
— Доста смело твърдение. А какви са тези данни?
Ротанов не бързаше с отговора. Както в доклада, така и в предложението си не бе споменал нито дума за посещението си при ренитите. Никак не му се искаше да повтаря опита на Дубров. Дори само един намек, че е опитал маслото на гърмящите кълба, можеше да лиши проекта за експедиция до Хидра от всякаква надежда за успех. Той нямаше намерение да държи в тайна своите открития. Но все още не бе натрупал достатъчно данни, за да разговаря сериозно за ренитите.
— Както си спомняте, аз първи видях картината на ренитите — започна Ротанов, като внимателно подбираше думите си. — Информацията, която се съдържа в нея, е значително по-голяма от всичко онова, което могат да дадат и най-съвършените снимки. Не може ли… Мартинов се досети каква е молбата му, натисна някакво копче и на стената се появи цветно обемно изображение на картината.
— Виждате ли там, зад гърба на жената, звездите? Схемата на съзвездията ни е непозната. Няма как да я знаем, тъй като това небе е на десет хиляди години. Та искам да кажа, че при определен ракурс схемата на звездите леко се променяше, а около една от тях като че ли пламваше ореол. На снимките не се вижда нищо такова. А ето онази звезда, третата отляво, е Алфа Хидра. Точно тя е нарисувана на картината. Според мен тук се крие най-важната част от информацията, която са искали да ни предадат.
— Да предположим, че е така. Но нали разбираш, че всичко това не е много сериозно, за да предлагаш да се изпрати експедиция за четиридесет светлинни години?
Ротанов навъсено мълчеше. В предложението си вече бе изложил възможните доводи. Данните, които успя да събере за Хидра в архивите, всичко що-годе значително беше там. И той знаеше, че това няма да е достатъчно. Онова, което се отнасяше до Хидра, сякаш беше забулено в някаква недоизказаност и неразбираема тайнственост. Имаше впечатлението, че част от материалите нарочно са иззети от архивите и той не успя да ги открие въпреки своята форма 2К, която му отваряше достъпа до която и да е секретна информация. Очакваше само официалния отказ на съвета, за да се обърне към Висшия съвет на Земята. Но вместо стандартния отказ неочаквано пристигна покана да се яви при съветника, което още повече засили съмненията му, че с Хидра нещата не са толкова прости.
— Имаш ли какво да добавиш към своето изложение?
